Под кожата ми

48.

В кабинета Алекс погледна седналата срещу него Клеър Бонър. Тя отново възрази срещу предложението на Мег Милър да подчертаят миглите и веждите й. Сега, докато я наблюдаваше, той неволно я сравняваше с красивата жена, която се появи в трапезарията вчера.

Лесно се забелязваше откъде идва разликата. Дългите мигли на Клеър и добре оформените й вежди бяха доста бледи, както и тенът й. Не носеше червило и беше готов да се обзаложи, че е измила златистите отблясъци в кичурите си. Ще разбера какво е намислила, реши той. Усмихна й се насърчително, когато Лори обяви „Снимаме!“ и червената лампичка на камерата светна.

— Намирам се в дома на финансиста от Уолстрийт Робърт Никълъс Пауъл — започна Алекс. — Неговата красива съпруга Бетси Бонър Пауъл бе убита преди двайсет години, след абсолвентската галавечер, организирана в чест на дъщерята на Бетси — Клеър — и трите й най-близки приятелки, също току-що завършили колеж. При мен сега е Клеър Бонър. Клеър, съзнавам колко е трудно за всички вас днес да сте тук. Защо прие да участваш в предаването?

— Защото върху другите момичета и върху мен, и в по-малка степен върху пастрока ми и икономката, от двайсет години тежи подозрението, че сме „заинтересовани лица“ от смъртта на Бетси — подхвана Клеър разпалено. — Имате ли представа какво е да пазаруваш в супермаркет например и да видиш снимката си на корицата на някое жълто списание с надпис: „Ревнувала ли е тя красивата си майка?“.

— Не, нямам — отвърна Алекс.

— Или снимка на нас четирите, взета от полицейските архиви? Затова сме тук днес. Искаме широката публика да разбере колко несправедливо е било отношението към нас, четири млади момичета, и без това изтормозени от суровите разпити на полицията. Затова съм пред вас, господин Бъкли.

— Това, предполагам, е причината и другите момичета да са тук. Успяхте ли да се видите на спокойствие и да си поприказвате вече?

— Не сме оставали за дълго насаме — отвърна Клеър. — Вероятно екипът на предаването се е погрижил за това, за да не уеднаквим разказите си. Заявявам ви решително: не сме се наговаряли какво ще кажем и се надявам скоро да се убедите. Същевременно разказите ни ще бъдат доста подобни, защото бяхме заедно, когато се случи трагедията.

— Клеър, преди да говорим за смъртта на майка ти, искам да се върна малко назад във времето. Да започнем от запознанството на майка ти с Робърт Пауъл. По онова време отскоро сте живели в Сейлъм Ридж, нали?

— Да. Завърших прогимназия през юни и майка ми настоя да се преместим в окръг Уестчестър. Истината е, че искаше да срещне богат мъж. Намери апартамент в двуфамилна къща, а такива къщи в Сейлъм Ридж няма много, уверявам ви. Постъпих в гимназията през септември и тогава се сприятелих с Нина, Алисън и Реджина. Рожденият ми ден е през октомври. Мама реши да ме поглези и ме заведе в „Ла Боем“ в Бедфорд. Там заварихме Нина Крейг и майка й. Нина ни видя и ни покани да се запознаем с майка й. Така се запознахме и с Робърт Пауъл, който седеше на тяхната маса. Не е преувеличено да се каже, че за мама и Робърт беше любов от пръв поглед. Знам, че майката на Нина така и не се примири, задето „Бетси ми открадна Роб точно преди да се сгодим“, както твърди тя.

— Баща ти ви е зарязал, когато си била съвсем малка. Как майка ти успяваше хем да те гледа, хем да работи?

— До тригодишната ми възраст баба беше жива. — В очите на Клеър се появиха сълзи, когато спомена баба си. — После се зареди серия от бавачки. Сменяха се непрекъснато. Ако някоя не спазеше уговорката, мама ме водеше в театъра и аз заспивах на празен стол или в празна гримьорна. Все някак се справяхме. После мама срещна Робърт Пауъл и естествено, всичко се промени.

— Доколкото разбирам, с майка ти сте били изключително близки. Някога ревнувала ли си, че Робърт Пауъл се появи така внезапно в живота ти и присвои времето и вниманието на майка ти?

— Исках да е щастлива. Той очевидно беше богат човек. След малките апартаменти, където бях живяла цял живот, тук ми се струваше рай.

— Струваше ти се? — попита Алекс бързо.

— Беше рай — поправи се Клеър.

— Била е натоварена година за теб: преместване в нов район, първа година в гимназията, бракът на майка ти, настаняването в тази къща…

— Да, доста промени — съгласи се Клеър с бегла усмивка.

Същевременно си помисли: „Само да знаеш! Само да знаеш!“.

— Клеър, беше ли близка с Робърт Пауъл?

Клеър погледна Алекс право в очите.

— От самото начало.

Бях близка с него, помисли си тя, сещайки се как чакаше с ужас вратата на спалнята й да се отвори.

Алекс Бъкли долавяше, че зад непринудените отговори на Клеър се таи гняв, който тя се старае да прикрие. Не всичко е текло по мед и масло в тази къща, реши той и промени посоката на въпросите.

— Клеър, да поговорим за галавечерта. Каква беше? Колко гости имаше? Разполагаме, естествено, с тази информация, но бих искал да го чуя от теб.

Алекс очакваше Клеър да започне отговора си с внимателно репетирани изречения.

— Беше вълшебна нощ. Спокойна и топла. На верандата имаше оркестър и дансинг. Навсякъде бяха разположили маси с храна. Близо до басейна една маса бе особено красиво подредена. В центъра й стоеше голяма торта. На нея бяха изписани имената на нас, четирите, и имената на съответните ни колежи.

— Ти си ходила на лекции и си се връщала вечер от „Васар“, нали, Клеър?

Алекс долови нещо в очите на Клеър, което не успя да определи. Какво беше? Гняв? Разочарование? Или и двете? Най-неочаквано зададе следващия си въпрос:

— Клеър, беше ли разочарована, че не си на общежитие в колежа, както останалите си приятелки?

— „Васар“ е чудесен колеж. Дори да съм пропуснала част от колежанския живот, като не се настаних в общежитие, бях щастлива да съм у дома, защото с мама бяхме така близки. — В тона на Клеър прозвуча някаква насмешка, ала тя бързо го промени. — Всички страшно много се забавлявахме на тържеството. После, както знаете, момичетата останаха да пренощуват тук. Гостите се разотидоха, а ние, по пижами и роби, отидохме и кабинета и пихме вино. Много вино. Клюкарствахме за събирането, както правят момичетата.

— Майка ти и господин Пауъл бяха ли в кабинета с вас?

— Роб ни пожела лека нощ веднага щом и последните гости си тръгнаха. Мама поседя няколко минути с нас и обяви: „Искам да се облека удобно като вас“. Качи се горе, а след време се върна по пижама и роба.

— Дълго ли остана?

За момент се появи истинска усмивка по устните и в очите на Клеър.

— Мама не беше пияница. Не си мислете подобно нещо. Но обичаше да изпие една-две чаши вино вечер. С нас изпи три, преди да се оттегли горе. Прегърна всяка поотделно и ни целуна. Затова откриха нейно ДНК по пижамите ни и по робите на следващото утро.

— Другите момичета обичаха майка ти, нали?

— Отнасяха се със страхопочитание.

Алекс знаеше какво спести Клеър: всяко от момичетата имаше причина да мрази Бетси Пауъл. Нина, защото майка й не преставаше да я тормози, задето е запознала Робърт и Бетси. Реджина, защото баща й е изгубил всичките си пари, инвестирайки в начинание на Робърт Пауъл. Алисън, защото не е получила чаканата стипендия, понеже Бетси Бонър я е насочила другаде. Робърт Пауъл бе направил щедро дарение на колежа на Алисън. Не забравили жеста там и угодили на Бетси да дадат стипендията на дъщерята на председателката на клуба, в който госпожа Пауъл желаела да членува.

— След като майка ти пожела лека нощ на всички ви, ти видя ли я отново?

— Интересувате се дали съм я видяла жива? — Без да изчака отговора му, Клеър продължи: — За последен път видях майка си жива, когато се обърна, усмихна се и ни прати въздушна целувка. Споменът ми е много ясен. Тя беше изключително красива жена. Винаги носеше добре съчетани по цвят нощници и роби. Онази вечер беше облякла бледосин сатенен комплект, украсен със светли дантели. Косите й бяха разпуснати. Изглеждаше щастлива от успешно преминалото събиране. Следващия път, когато я видях, или Роб, или Джейн бяха махнали възглавницата от лицето й. Очите й бяха отворени. Взираше се незрящо в пространството. Едната й ръка още стискаше възглавницата. Знам, че й се е спяло от изпитото вино, но винаги съм имала чувството, че се е съпротивлявала.

Алекс слушаше, докато Клеър говореше с глас, лишен от всякаква емоционалност. Бе преплела пръсти, а лицето й беше по-бледо от обикновено.

— Как разбра, че се е случило нещо ужасно? — тихо попита Алекс.

— Чух писък от стаята на мама. По-късно разбрах, че го е надал Роб, който й носел обичайната чаша сутрешно кафе. Явно всички ние, момичетата, сме спали дълбоко. Нищо чудно. Бяхме приказвали и пили до три сутринта. Всички се озовахме в спалнята почти едновременно. Джейн явно също бе чула вика на Робърт. Беше пристигнала първа в стаята на мама. Стоеше на колене, наведена над него, а той, сринал се на пода, се гърчеше от болка. Вероятно се е втурнал да махне възглавницата от лицето на мама и е разсипал врялото кафе върху ръцете си. Възглавницата беше отстрани, до главата на мама, и по калъфката имаше петна от кафе.

Алекс забеляза, че изражението на Клеър изведнъж стана ледено. Силно се различаваше от онова, което придоби при споменаването на баба си.

— Какво стана после, Клеър?

— Мисля, че Алисън взе телефона и набра 911. Извика нещо от рода на: „Трябва ни линейка и полиция! Бетси Бонър Пауъл е мъртва! Май е била убита!“.

— Какво правихте, докато ги чакахте?

— Според мен и линейката, и полицията пристигнаха след около три минути. Настана пълен хаос. Буквално ни изгониха от спалнята. Помня, че полицейският комисар ни отпрати по стаите ни, за да се преоблечем. Поиска да му предадем пижамите и нощниците, с които сме спали. По-късно разбрахме, че са ги изследвали за ДНК и потенциални улики.

— И тогава облякохте джинси и тениски, подобни на онези, с които се снимахте сутринта ли?

— Да. После ни съпроводиха долу, тук в кабинета, и ни казаха да изчакаме полицията да ни разпита. Не ни позволиха дори да отидем до кухнята да си направим кафе.

— И още си бясна на това, така ли, Клеър?

— Да! — просъска тя. — Помислете: бяхме по на двайсет и една. Макар да се смятахме за пораснали, защото току-що бяхме завършили колеж, в действителност бяхме подплашени деца. Тогава, а и седмици след това ни подлагаха на разпити, пародия на справедливостта. Безброй пъти ни викаха в полицейския участък. По тази причина пресата ни лепна клеймото „заподозрени“.

— Кой мислиш, че е убил майка ти, Клеър?

— На тържеството дойдоха триста души. Някои дори не ги идентифицирахме по снимките и записите, направени през онази вечер. Хора влизаха в къщата, за да използват тоалетните. Джейн опъна въже пред стълбището за нагоре, но това не би било пречка, ако някой е искал да се качи. Мама си беше сложила изумрудите. Някой може да се е скрил в спалнята й или в някой от дрешниците. Според мен този човек е изчакал тя да заспи дълбоко, а после е взел бижутата от нощното шкафче. Ако тя се е размърдала, той се е паникьосал и е понечил да ги върне. Едната обица беше намерена на пода. Според мен тя се е събудила. Който е бил в стаята, се е опитал да й попречи да извика за помощ с каквото е имал под ръка.

— И този човек според теб е убиецът на майка ти?

— Да. Не забравяйте: бяхме оставили отключена вратата към верандата. И четирите бяхме пушачки, а пастрокът ми изрично забраняваше пушенето в къщата.

— Затова ли ти е толкова неприятно широкото медийно отразяване на смъртта на майка ти?

— Да, защото никой от нас — нито Роб, нито Джейн, нито Нина, Реджина или Алисън — има нещо общо с убийството й. Както и аз, очевидно. — Тонът на Клеър се повиши: — Нямаме нищо общо!

— Благодаря, Клеър, че сподели с нас спомените си от онзи ужасен ден, когато си загубила майката, която толкова много си обичала.

Алекс се протегна през масата и подаде ръка на Клеър.

Дланта й бе плувнала в пот.