Под кожата ми

18.

Синеокия винаги следваше инстинктите си. През онзи ден преди пет години осъзна, че е време да започне отмъщението си. Следобеда проследи доктор Грег Моран и Тими от дома им в жилищния комплекс Питър Купър Вилидж на Двайсет и първа улица до детската площадка на Петнайсета.

Почувства се могъщ, докато наблюдаваше как двамата вървят хванати ръка за ръка към мястото на екзекуцията. На натовареното кръстовище на Първо авеню докторът взе Тими на ръце и го пренесе. Синеокия се изсмя, когато видя как Тими, щастливо усмихнат, здраво е обвил с ръце врата на баща си.

За миг се запита дали да не убие и двамата, но се отказа. Тогава щеше да му остане само Лори; не, по-добре да изчака.

Ала сега беше ред на Лори. Знаеше всичко за нея: къде живее, къде работи, къде тича по брега на Ийст Ривър. Беше я проследявал в автобуса и дори беше сядал до нея. Само да знаеше, само да знаеше… Едва не го изричаше на глас.

Синеокия излежа петгодишната си присъда и излизайки от затвора, прие името Бруно Хофа. „Наистина се оказа лесно да си сменя името и да си извадя фалшиви документи след освобождаването ми“ — припомни си той.

През по-голямата част от шестте месеца, откакто за втори път се озова на свобода, се хващаше на работа на места, където много-много не се интересуваха от миналото му. Препитаваше се като строител или с инцидентни ангажименти.

Нямаше нищо против тежкия труд, направо му харесваше. Спомни си как дочу някой да коментира, че приличал и се държал като селянин.

Вместо да го ядоса, коментарът го развесели. Да, имаше набито тяло и здрави ръце, каквито хората асоциират с човек, който копае канавки, и това го устройваше.

Въпреки шейсетте си години можеше да надбяга всяко преследващо го ченге.

През април прочете във вестниците, че студио „Фишър Блейк“ ще направи възстановка на убийството по време на абсолвентската галавечер, а предаването ще продуцира Лори Моран.

Тогава реши да си намери работа в имението на Пауъл, за да присъства по време на снимките, без да събужда подозрения. Мина с кола край къщата на Пауъл и видя големия камион с надпис „Идеални терени“. Потърси компанията и се кандидатира за работа. Като дете работеше при градинар и попи всичко необходимо от него за този занаят. Не е нужно да си гений, за да окосиш морава, да подрежеш плет и храсти или да засадиш цветя на местата, посочени от шефа.

Работата му допадаше, а знаеше, че Лори Моран доста ще се повърти тук, докато текат снимките.

Видя Лори за пръв път в имението веднага след като го назначиха. Разпозна я в мига, когато тя слезе от колата. Грабна градинска ножица и се приближи до прозорците на кабинета, където Пауъл посрещаше деловите си гости.

Можеше да я довърши, докато тя се връщаше към колата си, но реши да изчака; достатъчно дълго бе чакал, а и се наслаждаваше на ужаса, който вся в семейството им. Защо да не изчака, докато тя не пристигне тук със снимачния екип? Медийното отразяване на смъртта й щеше да е по-драматично, ако го свържат с подготвяното предаване за абсолвентската галавечер.

Именно затова Синеокия заговори Арти на деветнайсети, докато приключваха с косенето и засаждането.

— Господин Картър? — обърна се той към началника си, макар всички останали да го наричаха Арти.

Беше обяснил, че го прави, защото бил научен да се отнася с уважение към шефовете, и усети колко това се понрави на Картър.

Всъщност нещо у Бруно Хофа смущаваше Арти Картър. Не се отбиваше за по бира с другите работници след работа, никога не участваше в разискванията за бейзболния сезон, когато пътуваха от един обект към друг, не се оплакваше от лошото време. По мнението на Арти Бруно бе особняк, но какво пък? Беше най-добрият му работник.

Арти приключи с огледа на терена и остана доволен. Дори капризен клиент като Робърт Пауъл нямаше да намери нещо не наред.

Именно в този момент Бруно Хофа го заговори:

— Господин Картър, имам предложение.

— Какво, Бруно?

Бяха изкарали дълъг ден и Арти се канеше да се прибере и да се наслади на една хубава студена бира. Или дори на две хубави студени бири…

Бруно, разтеглил тънките си устни в изкуствена усмивка, със сведени очи и необичайно сервилен дори за него тон, подхвана репетираната си тирада:

— Господин Пауъл се появи онзи ден, когато засаждах цветя около павилиона до басейна. Много ги хареса, но се притесняваше, защото снимачният екип ще изпогази всичко наоколо. Знаеше, че е неизбежно, но му се щеше някак да го предотврати.

— Господин Пауъл е перфекционист — съгласи се Арти. — Той е и най-големият ни клиент. Доколкото разбрах, ще правят външни снимки цяла седмица. Какво да предприемем? — попита той раздразнено. — Наредено ни е от утре да не стъпваме на терена.

Синеокия прибягна към внимателно обмисления колеблив тон:

— Господин Картър, мислех си, че микробусите ни не бива да са на алеята, защото господин Пауъл няма да одобри. Но защо не му предложите аз да стоя в павилиона до басейна? Така, ако снимачният екип стъпче тревата или направи дупки с тежкото си оборудване, ще ги оправя веднага щом се изнесе. Освен това, ако участниците решат да се разходят из градините или да обядват навън, ще направят боклук наоколо. Ще се погрижа и за това. Ако се съгласи, ще ме оставяте сутринта и ще ме прибирате, след като снимките за деня приключат.

Арти Картър се замисли. Перфекционистът Пауъл вероятно ще приеме, а Бруно — толкова ненатраплив — не би се пречкал на никого.

— Ще звънна на господин Пауъл и ще предложа да се навърташ наоколо, докато снимат. Доколкото го познавам, едва ли ще има нещо против.

Естествено, че няма да има, помисли си Синеокия, с усилие удържайки победоносната усмивка да не се изпише по лицето му. „Лори, няма да се налага още дълго да тъжиш за съпруга си — помисли си той. — Обещавам ти.“