В болницата „Маунт Синай“ Лио гледаше часовника с растящо нетърпение. Беше осем без двайсет, а Лори още не бе пристигнала. Ала точно си помисли, че тя ще говори с Тими от колата, и Лори застана на прага. Във високия представителен мъж зад нея Лио веднага разпозна известния Алекс Бъкли.
Лори се втурна напред и го прегърна.
— Татко, съжалявам. Движението по Ийст Ривър Драйв наистина е невъзможно! Затворили са половината от Сто двайсет и пета улица и се е образувало ужасно задръстване. Човек би си помислил, че има терористично нападение.
— По-кротко — успя да прекъсне тирадата й Лио. — Иначе ти ще си следващият пациент тук. — Погледна към Алекс. — Нали така, господине?
— Определено съм съгласен, че дъщеря ви е под голям стрес — отговори Алекс, придърпвайки стол до леглото на Лио Фарли. — Но трябва да ви кажа, че страхотно напредва с предаването.
— Чудесно. А сега, преди да ме питаш, Лори — да, добре съм и — да, ще ме изпишат утре сутрин — обяви Лио Фарли. — Ти по кое време ще приключиш с предприетия лов на вещици?
— Татко, от уважение към работата си не бих го нарекла така — възрази Лори.
— Дълбоко уважавам работата ти — увери я Лио, — но ако в продължение на двайсет години ми се е разминало обвинение в убийство, а сега изведнъж съм под прожекторите, където всяка дума пред националната аудитория ще бъде чута от всички кандидат-съдници в страната, бих направил всичко възможно, за да залича следите си.
Алекс забеляза нервното безпокойство, с което и Лио и Лори постоянно гледат часовниците си. Беше осем без пет.
— Тими закъснява с обаждането. Най-добре отново да звънна в администрацията на лагера, за да се уверя, че всичко е наред — отбеляза Лио.
— Татко, нима звъниш в лагера? — смая се Лори.
— Естествено. Така ги държа нащрек — сигурен начин да не допуснат пропуски в охраната. Ти как смяташ, Алекс?
— На ваше място, като родител или дядо, щях да постъпя по същия начин — съгласи се Алекс.
Иззвъняването на телефона на Лори предизвика всеобща въздишка на облекчение. Преди второто звънене тя и Лио поздравиха в един глас:
— Здравей, Тими.
— Здрасти, мамо — отвърна весело момчето. — Притеснявах се, че няма да се прибереш навреме, та и дядо да е с теб, когато се чуем.
— И двамата сме тук сега — успокои го Лори.
Алекс слушаше как Тими описва заниманията си през деня: бил в плувен отбор А, харесвал другите три момчета в палатката, лагерът бил готин… Едва към края на монолога тонът му стана малко по-минорен.
— Липсвате ми, хора. Наистина ли — ама наистина ли — ще дойдете в деня за посещения?
— Наистина, наистина ще дойдем — увери го Лори.
— Разбира се! — побърза да се обади и Лио. — Някога да не съм си спазвал обещанията, момчето ми?
— Не, дядо.
— Да не мислиш, че ще започна сега? — попита Лио с престорена строгост.
Минорният тон изчезна.
— Не — отвърна Тими щастливо.
След като се сбогуваха, Лори погледна Алекс.
— Това е моето момченце — обяви гордо тя.
— Явно е страхотно — отвърна искрено той.
— Сега настоявам двамата да хапнете нещо, а после да се върнете в имението на Робърт Пауъл — нареди Лио. — И без това сте на път да закъснеете. Лори, надявам се да си вземеш няколко почивни дни, след като приключиш със снимките.
— Няма начин, татко. Колкото и да е странно, следва най-трудната част — монтажът и окончателното оформяне на предаването. Но съм съгласна с теб — от емоционална гледна точка този път задачата беше трудна. Признавам, че никога не искам да бъда заподозряна в убийство.
Алекс усети накъде се насочват мислите на Лори и баща й.
— Ще ти бъда защитник и ще ти направя десет процента отстъпка — бързо обеща той. И двамата се засмяха. Когато се сбогуваше с Лио, Алекс подхвърли: — Понякога защитавам хора за случаи, в които вашата помощ ще ми е от полза. Искате ли да вечеряме заедно някога?
— Разбира се — отвърна Лио.
— Аз ще присъствам ли? — засмя се Лори.
— Обезателно — отговори Алекс със сериозен тон.
Отново си казаха „довиждане“ с Лио и напуснаха болницата.
— Обичам Манхатън — обяви Лори. — Тук е моят дом.
— И моят — добави Алекс. — Слушай, не се налага да се връщаме в онзи мавзолей преди единайсет, а сега е едва осем и половина. Хайде да хапнем някъде на спокойствие.
— Говорихме за хамбургери — напомни Лори.
— Забравѝ! „Мареа“ на Сентръл Парк Саут е един от най-добрите ресторанти в Ню Йорк. Винаги е препълнено, но по това време част от тълпата се е оттеглила, за да отиде на театър. Да хапнем там?
— Идеално — прие Лори.
Напълно спокойна, защото Лио изглеждаше добре, а Тими звучеше щастлив, тя знаеше, че ще й бъде наистина приятно да вечеря с Алекс.
Точно по това време Бруно прекосяваше моста „Тапън Зий“ на път за лагера на Тими.