Ръкописът на Войнич

Пролог

2,38 ч., ПРЕДИ ДВЕ СЕДМИЦИ

АБАТСТВО "СВЕТИ ПЕТЪР ОТ АБЪТСБЪРИ“

ДОРСЕТ, АНГЛИЯ

Огряно от луната, абатството излъчваше почти неземно сияние сред змиевидните кълба мъгла, които се стелеха над околността. Средновековните сгради бяха синкавосиви в призрачната лунна светлина и обграждащата ги растителност изглеждаше черна. Тишина. Дълги часове оставаха до момента, когато абатството щеше да се оживи, и само една бледа крушка, сгушена в ръждясалата стара лампа над масивния каменен портал, издаваше, че сградите са обитаеми.

В далечината излая куче, но гърленият му глас бързо затихна в гъстата мъгла.

В единия край на двора очукан тухлен кладенец, похабен от времето и отдавна излязъл от употреба, се сливаше с пейзажа. За разлика от него, часовоят, въоръжен с пистолет "Зиг Зауер 228“, който стоеше облегнат на зида, изглеждаше в крещящ контраст с обстановката.

Разяденото гърло на кладенеца, потънало в избуяли храсти и бурени, на практика беше невидимо. Това беше поредната от хиляди лишени от събития нощи, в които стражът, облечен с тъмен военен камуфлаж, стоеше на самотния си караул. С годините бе свалил гарда. Оправдаваше го фактът, че нямаше за какво да е толкова бдителен, като се изключи някоя лисица или язовец, които изшумоляваха наблизо от време на време. Дори тогава въоръженият мъж не полагаше усилие да прогони косматия натрапник.

Живей и остави другите да живеят.

Дори да съществуваше по-скучен и безметежен караул, часовоят не беше чувал за него. При все това той цял живот бе обучаван да е ревностен пазител на забранените тайни на абатството и никога нямаше да напусне поста, макар да смяташе присъствието си за безсмислено.

Задълженията му бяха прости и ясни – да стои по цяла нощ нащрек до този таен вход към подземието на абатството. Въпреки че понякога се питаше защо и от какво изобщо е необходимо да го пази, той знаеше, че ако прояви нехайство към тази простичка задача, го очаква жестоко наказание в средновековен стил (някои неща оставаха непроменени през вековете). Служеше най-напред на Бога, а след Него – на Ордена, а Орденът проявяваше мъдрост във всичките си повели, дори когато той самият не ги разбираше съвсем. Ролята на часовоя бе да изпълнява каквото му се каже – и затова стоеше по средата на нищото и чакаше да не се случи нищо, както не се бе случвало столетия наред.

Заповедта да стои и да бди идваше от най-високо ниво, затова всяка нощ в продължение на близо десетилетие той стоеше на поста и като мнозина от предците си изпълняваше безпрекословно своя дълг в бенедиктинския манастир от единайсети век.

С черни военни панталони, парашутистки кубинки с гумени подметки и леко черно яке нападателят се движеше безшумно през храсталака – на практика невидим в тъмното. Лесно беше изключил сензорите за движение около оградата, предварително знаеше къде са скрити и на каква честота работят.

Часовоят най-сетне бе седнал на обичайното си място – на старата каменна пейка срещу тухления вход, и сега тайно слушаше музика от айпода си, като барабанеше с пръсти в ритъм. Не забеляза нападателя, който бързо се приближи отзад със спринцовка в ръка. В последния момент усети нещо и понечи да се обърне, но беше твърде късно – иглата се заби във врата и с едно рязко натискане на буталото течността проникна във вените му.

Зениците му се разшириха, очите му се замъглиха и той безболезнено изгуби съзнание, а нападателят почти нежно положи главата му на земята, когато тялото се свлече надолу. След като се огледа, за да се увери, че моментната схватка не е събудила никого в абатството, натрапникът затвори клепачите на стража, за да не изсъхнат очите му през единия час, който щеше да прекара в страната на сънищата. Дори след изненадващата атака, часовоят изглеждаше спокоен, макар че на лицето му личеше известна изненада.

Нападателят огледа неподвижното тяло. Какво главоболие ще имаш, когато се събудиш… изобщо не ти завиждам.

След като се увери, че часовоят е обезвреден, извади един вързоп от плътно прилепващата за гърба му раница и закачи за здравата напречна греда на кладенеца черен карабинер с анодизирано покритие и въже. После се пъхна в храстите, за да вземе друга раница с екипировка. Прехвърли се над порутената стена на кладенеца и се спусна двайсет метра надолу в черния като мастило мрак.

На дъното на шахтата нападателят се залюля и се прехвърли в един проход, чийто отвор зееше в стената на кладенеца. Приземи се безшумно на каменния под и бързо се огледа.

Стотици скелети стояха като безмълвна стража в нишите покрай тясната крипта, всички – обърнати с лице към входа, където стоеше неканеният гост. Легион от неми часовои, безгласни посрещачи на всеки, дръзнал да наруши спокойствието на свещената гробница. Духовете на хилядолетните останки не предизвикаха реакция върху закритото с маска лице на натрапника, който добре познаваше лицето на смъртта. Макар да не можеше да нарече зловещата фигура с косата приятелка, забулената в черно жътварка, отнесла живота на толкова много несретници, не му бе непозната.

Нападателят внимателно мина покрай скелетите на отдавна мъртви духовници привлечен от мисия, далеч по-важна от туристическата обиколка в преддверията на чистилището.

Очилата за нощно виждане "Тракър 1x24NV"неутрализираха мрака във влажната подземна камера. Показваха му всичко, озарено в зелено сияние с почти толкова подробности, колкото, ако помещението беше осветено с факлите, поставени в закрепените на стената железни поставки, които бяха зацапали с черни петна от сажди каменния таван. Покойниците нямаха голяма нужда от съвременни удобства като електричество и древните обичаи все още действаха най-добре в царството на смъртта.

Единственият шум, който се чуваше освен въздушното течение в галериите, бяха шумоленето на някой и друг заблуден плъх между костите и тихите стъпки на неканения гост, промъкващ се бързо към забранената цел – легендарната Камера на Свитъка. Подготовката за това среднощно приключение включваше запаметяване на разположението на помещенията в оцелелите сгради на абатството и на лабиринта от катакомби отдолу. Камерата се намираше точно сто двайсет и два метра под отвора на пресъхналия кладенец, осигуряващ вентилация и достъп до подземието – факт от жизнено значение сега, след като тайното скривалище бе осквернено.

Най-трудната част от операцията според предварителната информация щеше да бъде проникването в самата Камера. Тя се охраняваше от двама стражи – един пред вратата и един от вътрешната ѝ страна. За директно нападение и дума не можеше да става – при най-малкия шум вътрешният часовой щеше да вдигне тревога, дори нападателят да се справи със стоящия отвън. За проникване до пословично непристъпното помещение трябваше да се използва по-добър подход, макар и за това да бе нужен немалко късмет.

След внимателно разглеждане на почти невъзможните за набавяне древни скици натрапникът бе открил друг начин да проникне в Камерата – начин, за който часовоите и монасите едва ли подозираха.

Много бързо щеше да стане ясно дали тази стратегия е печеливша или губеща.

Камерата на Свитъка бе малко помещение, прецизно проектирано и построено изцяло от каменни блокове, мъчително издялани в една близка кариера. Четири на три метра – без нито сантиметър разминаване никъде. Скромното обзавеждане се състоеше от един разскърцан стол и ръчно резбована каменна маса, долепена до стената най-близо до входа. Върху тази грубо одялана повърхност имаше един-единствен цилиндричен предмет с височина петнайсет сантиметра, който приличаше на обикновен термос – с тази разлика, че едва ли някой би направил подобен съд за течности от дъбова дървесина и алабастър и би го украсил с грубо гравирани християнски символи и зловещи предупреждения на латински.

Единственият човек в стаята бе висок мъж, също облечен в камуфлажното облекло, предпочитано от охранителите на абатството. Неподвижното му тяло беше осветено от фенер на батерии, поставен на ръба на масата. Дремеше с глава, отпусната върху гърдите, и от време на време похъркването му нарушаваше тишината в стаята. Беше младеж на не повече от двайсет и пет, с гъста брада и голям белег с формата на кръст на челото. Този часовой също бе въоръжен с пистолет "Зиг Зауер“, крещящ анахронизъм предвид предназначението на помещението и монашеското естество на абатството.

Една грубо издялана каменна решетка близо до тавана, на около два метра от задрямалия мъж, се премести с няколко сантиметра. Тежеше около петдесет килограма, но въпреки това се плъзна настрани, без дори да изстърже върху древните камъни. Спящият страж не помръдна.

Нападателят изпълзя от прокопания на ръка тунел и се спусна леко в Камерата. Приклекна, вгледа се изпитателно в кръста върху челото на часовоя, после – в клепачите му, търсейки признак на разбуждане.

След като се увери, че стражът не е непосредствена опасност, безшумният нашественик насочи вниманието си към цилиндричния предмет на масата на две крачки от него. Предвид това, което съдържаше, кутията изглеждаше доста невзрачна. Фактът, че предварителната информация се оказа точна, бе почти разочароващ – нямаше сложни механизми като във филмите за Индиана Джонс, нямаше средновековни ключалки с комбинации. Нищо – само този похъркващ часовой. Но пък основната цел на тази мисия бе да е успешна.

Нападателят се приближи безшумно като котка с друга спринцовка в ръка.

Една разхлабена плоча изскърца под краката му. Часовоят се стресна и се събуди. Нападателят скочи напред със спринцовката, но стражът беше по-бърз от онзи при кладенеца – дръпна се навреме, за да избегне иглата, и се завъртя към нападателя, като се опитваше да се отърси от съня. Опита да извади пистолета си, но нашественикът го изрита в ръката толкова силно, че се чу изпукването на счупени кости. Часовоят изкрещя от болка и сковано замахна със здравата си ръка. Не толкова сръчен в близък бой, колкото противника си. Нападателят избегна непохватната атака и нанесе три последователни удара – в слънчевия сплит, в трахеята и в брадичката на високия младеж. Ударът в гърлото го парализира, той се олюля назад, блъсна се във вратата със силно издумкване и се свлече на земята.

Виковете и ударът на тялото в тежката врата привлякоха вниманието на стража от външната страна и тракането на ключовете му в ключалката проехтя във вече притихналата Камера, заедно с предупредителните му крясъци към абатството горе.

Дотук с потайността. Нападателят грабна цилиндричната кутия и бързо я набута в раничката си. Пъхна се във вентилационната шахта и отново намести каменната решетка.

Вратата на Камерата помръдна, но тялото на лежащия в безсъзнание пазач пречеше да се отвори. След броени мигове отвън я напънаха още мъже и най-сетне тя неохотно се открехна. С откритието, че кутията е изчезнала, в помещението настъпи смаяно мълчание. Немислимото се беше случило след векове на бдения. Стаята беше заключена, стражът – обезвреден, и цилиндърът – откраднат, но в Камерата нямаше никой друг. Как беше възможно?

Един от монасите забеляза купчинка прах близо до каменния перваз, на който бе стоял Свитъкът. С треперещ пръст проследи пътя нагоре по стената към тавана и най-сетне посочи вентилационния отвор. Нададе вик и половината мъже хукнаха навън по коридора, а другите скочиха да отместят каменната решетка, запречваща черната като катран шахта.

Нападателят се плъзгаше бързо и безшумно в ниската галерия върху тънка дъска от фибростъкло, в чиито четири ъгъла бяха монтирани гумени колелца – един вид опростен скейтборд. Фиксирането на второ въже за рапел се бе оказало добра идея – премина цялата двайсет и пет метрова галерия за секунди, като се издърпваше с помощта на импровизираната количка. Въжето помагаше и да не обърка пътя в катакомбите. По средата галерията се разделяше на три, но сега нямаше колебание по кое разклонение да поеме.

Тропането на стражите, излизащи от Камерата, ехтеше в прохода, където крадецът се бе приземил след спускането си в кладенеца. С помощта на очилата за нощно виждане лесно намери сбруята, висяща пред отвора, и с отработено движение я надяна и закопча. Изкачването обратно през тясната шахта му отне няколко минути на енергични и целеустремени усилия. Шумът от преследвачите, суетящи се из тунелите долу, му вдъхна допълнително сили и той измина последните пет-шест метра за няколко секунди точно когато те достигнаха долната част на шахтата и закрещяха от гняв и безсилие. В празния отвес екнаха гърмежи, по стените на кладенеца зачаткаха куршуми, но беше късно.

Почти невидим, крадецът претича около триста метра през храсталака до една полянка – старо гробище, вероятно за прислугата на абата или на отдавна измряла селска фамилия. Погледна назад към абатството, което сега бе цялото осветено – от всеки прозорец в мрака струеше светлина. Трескавият рев на автомобилни двигатели раздираше тихата нощ над мъгливата пустош.

Идеално. Шумът щеше да заглуши бръмченето на возилото, с което крадецът се канеше да избяга – черен мотоциклет "Мото-Гуци Стелвио NTX“, който чакаше скрит зад един от очуканите надгробни паметници.

Той натисна стартера и големият мотор заръмжа. Крадецът провери дали раницата е добре затворена и закопчана на гърба му. Не можеше да си позволи да изгуби цилиндъра някъде из английските полета.

Съдържанието бе твърде ценно, за да рискува толкова глупава грешка. Ако се вярва на легендата, кутията съдържаше ключа за най-важната тайна в света – тайна, която може да преобърне хода на историята.

Облеченият в черно крадец даде газ и хвърляйки камъчета изпод гумите, мотоциклетът с рев изчезна в нощта.