Ръкописът на Войнич

13

Стивън и Натали влязоха в интернет кафето, пълно със студенти и туристи, и се приближиха до скучаещото момиче с татуировки и пиърсинг зад мръсното гише. Стивън се почуди в кой цирк е решила да кандидатства – със сигналносиня коса, обеци на носа, верига от черепи, татуирани около врата, постоянно намръщена и с поведение, с което конкурираше и най-арогантните барманки в града, нямаше голям шанс да я изберат за "Мис Приветливост“. Пренебрежителната раздразнителност като че ли беше измислена в Италия. Шансовете да се убедиш в собствената си незначителност бяха навсякъде, достатъчно бе да съдиш по отношението на армията от продавачи и сервитьори, готови на всичко, за да ти я демонстрират. Домакинята им в случая очевидно бе приела задачата присърце.

Стивън уреди да използват компютър и след малко се увери, че антикварят му е изпратил сканирания древен документ. Отвори файла и го прегледа – наистина, в долния десен ъгъл имаше герб като този от Свитъка. Нямаше грешка. Стивън натисна бързо няколко клавиша и след секунда документът вече се изпращаше към офиса му заедно с програмата за дешифриране. Фредерик беше спрял на една съседна улица, защото нямаше места. Докато отиваха натам, Натали извади телефона си, като стискаше чантата под мишница. Стивън се наведе и прошепна на ухото ѝ:

– Не поглеждай назад. Мисля, че ни следят.

Тя запази спокойно изражение. Приближи се малко повече до него и прошепна:

– Дали да не влезем в това кафене? Така ще спечелим време и можем да проверим със сигурност. Ще се обадя на Фредерик да мине отзад и да огледа отвън.

После, без да чака отговор, набра номера на шофьора. Обясни му с няколко думи какво става и затвори.

Влязоха в пълното кафене и отидоха в задната част на дългия салон, декориран в бохемски стил с черно-бели снимки на битнически поети по стените. От едната гледаше Джак Керуак, от другата се мръщеше Алън Гинсбърг. Стивън се почувства така, сякаш се е пренесъл в Гринич Вилидж от 50-те, което бе в пълен контраст със съвременна Флоренция. Заведението обаче беше претъпкано и глъчката от оживени разговори допълваше аромата на силно кафе. Телефонът на Натали иззвъня, докато Стивън оглеждаше помещението, сякаш търсеше свободна маса, и уж разсеяно погледна към вратата и витрината.

Натали проведе бърз разговор и затвори.

– Отвън има двама мъже. Професионалисти. Застанали са от двете страни на главния вход, на двайсетина метра един от друг. Фредерик мисли, че няма да успее да ги разкара. Някакви идеи, преди да му кажа да започне да стреля?

Стивън я погледна и осъзна, че тя не се шегува.

Огледа се към задната част на бара и кухнята и я хвана за ръката.

– Насам.

Минаха през двойната врата от неръждаема стомана, покрай няколко смаяни келнери, и се озоваха до мивките и подредените в редица фурни в кипящата от работа кухня. Главният готвач се приближи и изстреля възмутен речетатив на италиански, искайки да разбере какво правят там. Стивън се престори на турист, който не разбира езика, и само сви смутено рамене, като в същото време оглеждаше задната част на кухнята, която преминаваше в коридор към вътрешността на сградата. Надникна в дъното и видя заден изход, най-вероятно за доставки. Побутна Натали натам, надяваше се онези, които ги следяха, да не разполагат с по-многочислен екип от двамата пред главния вход.

Погледна назад към салона и когато вратата за момент се отвори, за да влезе жена с поднос, пълен с мръсни чаши, видя някакъв мъж, който си пробиваше път между келнерите. Сърдитият главен готвач се наежи, сякаш се канеше да ги изхвърли със сила от малкото си кралство, и Стивън взе мигновено решение.

– Към задния вход. Бързо. Идват – прошепна и Натали хукна натам. Стивън я последва.

Миячите спряха работа и смаяно изгледаха странната двойка, която тичаше към мястото за изхвърляне на боклука.

Стивън блъсна с рамо вратата, като едновременно с това натисна дръжката, и двамата изскочиха на тясна уличка. Чуха шумотевица от кухнята зад себе си. Стивън не смяташе да чака, за да се убеди, че преследвачът идва след тях. Затича по улицата и видя голяма, многовековна сграда, която в момента беше в ремонт. Главният вход бе преграден с парче тънък талашит, закрепено с верига. Имаше достатъчно място да се проврат. Той направи знак на Натали и тя бързо се промъкна през отвора. Стивън я последва и двамата се озоваха в сумрачно изтърбушено помещение в процес на реконструкция. Строителите отдавна си бяха тръгнали и единственият шум идваше от преминаващите коли от другата страна на сградата, която гледаше към оживен булевард. Стивън и Натали бързо тръгнаха между скелетата и висящите от тях брезенти към уличния шум, проправяйки си път през истински лабиринт от полузавършени стаи и коридори, задръстени с чували цимент и купчини дъски.

Зад тях се чу тропане – преследвачът се опитваше да мине през задния вход. Ако не намереха път навън, щяха да попаднат в капан и Стивън се подготви психически за схватка с противници, за чиито бойни умения не знаеше нищо и които по всяка вероятност бяха въоръжени.

– Старай се да не вдигаш шум – прошепна на Натали. – Трябва да намерим път към предната страна.

Промъкнаха се покрай една висока стълба и циркуляр, монтиран на импровизирана подпора. В далечината проехтяха стъпки. Натали погледна профила на Стивън – съсредоточен и с присвити очи, той търсеше изхода.

Внезапно пърхане на крила стресна и двамата – едно подплашено врабче се блъсна няколко пъти в брезентите, преди да излети в тъмното празно пространство над главите им. През счупените прозорци едва проникваше светлина от вече притъмнялата улица. Стъпките се забавиха до по-отмерен ритъм, приближаваха се.

Стивън посочи едно по-светло място напред и когато тръгнаха натам, шумът от коли се усили. Стъпките зад тях спряха. Стивън безшумно вдигна една еднометрова греда и даде знак на Натали да продължи към изхода. Остана отзад, като долепи гърба си до стената, чакайки преследвачите да се покажат с импровизираната си бухалка в ръка. След няколко секунди, които му се видяха цяла вечност, от коридора се чу изскърцване на стъпки върху нападалата по земята мазилка и след малко пред него се открои силует.

Преследвачът не го усети навреме. Гредата се стовари право върху главата му и той падна. Стивън се ослуша за други стъпки, но не чу. Другият преследвач сигурно бе останал пред кафенето или бе влязъл в друга сграда.

Стивън клекна и провери пулса на сваления противник, чиито очертания едва различаваше в тъмното. Макар и слабо, сърцето му биеше. Щеше да оцелее, макар че когато се свести, ще се чувства така, сякаш върху главата му се е стоварило пиано. Стивън различи струйка кръв отстрани на главата му. Огледа пода наоколо и забеляза два предмета, които преследвачът бе изпуснал – квадратна кутия и пистолет. Взе ги и безшумно се измъкна към мястото, където би трябвало да го чака Натали.

Когато стигна до главния вход, също така небрежно запречен с талашит и някаква верига, нея я нямаше. Натали беше изчезнала. Той огледа покрития с бял прах от мазилка под и ясно различи отпечатъците от ботушите ѝ, водещи навън към улицата, зад преградата. Запита се дали ще успее да се провре през процепа, но в този момент чу шум от вътрешността на сградата и реши да опита. Очевидно не разполагаше с много време.

Едва успя да се промуши и застана на тротоара сред бързащите за вкъщи пешеходци. Огледа се, но Натали я нямаше.

Чудесно.

Наблизо изсвири клаксон и Фредерик спря до него. Задната врата се отвори и неповторимият аромат на Натали го лъхна отвътре, привличайки го в колата като магнит.

Той се качи, извади пистолета изпод ризата си, където го беше скрил, и го разгледа.

– Въздушен пистолет. – Отвори зарядната камера и извади малка спринцовка със син стабилизатор за летене, пълна с тъмнокехлибарена течност. – Искате ли да се обзаложим, че това е упойка?

Натали вдигна кутията, която той бе оставил на седалката, и отбеляза:

– Това е електрошоков пистолет. Логично – трябваш им жив, за да могат да те разпитат. Ще те убият едва след като научат всичко, което знаеш.

– А ние какво знаем всъщност? – попита Стивън, след като се замисли за момент.

– Мисля, че е ясно, че искат да се доберат до теб. Повече не трябва да се показваме около дома и офиса ти. Сигурно са видели и колата, затова трябва да се отървем от нея и да намерим друга. Фредерик ще се заеме с това. Предлагам да се върнем във вилата, да си направим вечеря и да се измием от праха, докато той уреди нова кола. Колко време ще трябва на хората ти в офиса, за да дешифрират документа?

– При малко късмет, би трябвало да са готови до сутринта. Но ти сигурна ли си, че тези хора няма да те открият тази нощ?

– Ти си този, когото засякоха. Ходенето до апартамента ти беше лоша идея. Разбирам, че трябваше да вземеш програмата, но всяко нещо в живота крие риск, а рискът в нашия случай е да ни проследят. Знаехме го. Засега решихме проблема и ако не броим това, че ни видяха заедно, всичко е чисто. Но вече не може да ходиш на обичайните места, които посещаваш. Надявам се, че тази случка ти отвори очите и вече осъзнаваш, че опасността не е за пренебрегване.

Стивън изслуша спокойния ѝ отмерен глас, лишен от всякакви емоции, и кимна:

– Вярвам ти.

В тихия и пуст офис пръстите на Софи танцуваха по клавиатурата, докато настройваше софтуера за дешифриране, за да извърши анализа, който бе поръчал доктор Крос. Започнала като един вид вундеркинд, тя бе спечелила пълна стипендия за "Станфорд"и вече близо десет години работеше като програмист. Бяха шеметни времена и оправдаваха дългите часове, които майка ѝ бе жертвала, за да може Софи да следва интереса си към информатиката. Стипендията беше върховното постижение в живота ѝ и тя завърши с отличен успех, след което веднага постъпи на работа в "Майкрософт“.

Когато получи покана за фирмата на Крос, изобщо не се замисли. Да живее във Флоренция, на място, което ухае на екзотика, в страна, която винаги е искала да посети, и то за заплатата на поредната безлична пионка в корпоративната машина във Вашингтон, където валеше постоянно и наемите бяха до небето? Какво имаше да му мисли? Разбира се, имаше трудности при организацията, не на последно място заради майка ѝ, която през последните две години водеше борба с рака. Сега бе в период на подобрение след агресивен курс химиотерапия, но здравето ѝ си оставаше разклатено, а Софи бе единственият ѝ източник на издръжка, ако не се смятат инвалидната пенсия и мизерните социални помощи. Спестяванията на възрастната жена бързо се бяха стопили в хода на борбата за здравето ѝ и Софи се намеси, за да покрие недостига. Това обаче ѝ струваше скъпо – разходите се трупаха въпреки добрата здравна застраховка. Сега двете живееха заедно в един двустаен апартамент и цялото време на Софи преминаваше между работата и грижите за майка ѝ.

На екрана се появи съобщение, че програма е започнала процеса на сравняване, при който търсеше закономерности и пробваше безброй заместващи шифри на десетки езици. Написан в дървеняшкия аматьорски стил на Стивън, софтуерът изискваше много оперативна памет и единственият начин да се ускори беше, като се разпределят различните изчислителни задачи между трите компютъра в офиса. Стивън може и да беше визионер в някои отношения, но определено не ставаше за програмист и при нормален компютър това творение щеше да работи цяла седмица, докато завърши задачата.

Софи невярващо се втренчи в монитора и взе мълчаливо решение. Когато Стивън се върне, щеше да говори с него и деликатно да му предложи да оптимизира програмата му срещу скромно почасово доплащане. Можеше да се наложи да жертва всичките си нощи през идните няколко седмици, но беше готова да го направи. Трябваше по някакъв начин да спечели пари. През изминалия месец беше изгубила съня си, опитвайки се да балансира спестяванията и разходите – изгледите бяха мрачни и след някоя и друга седмица можеше съвсем да фалира.

Отвори пакет чипс с вкус на барбекю и лапна една шепа, след което преглътна с малко кока-кола. Софи знаеше, че е пълничка. Добре де, доста пълничка. Имаше двайсетина наднормени килограма, което беше опасно за нея. Лекарят я предупреди да намали калориите и да започне да спортува. Това беше единственият изход от сегашното ѝ преддиабетно състояние, което заплашваше да излезе от контрол. Храната обаче ѝ носеше утеха и спокойствие и се беше превърнала в неин постоянен спътник – баща, любим и довереник. Нямаше нужда от домашен любимец. Имаше шоколад.

Примитивните иконки, които Стивън беше изтеглил от някой некомерсиален сайт, я дразнеха, но напоследък имаше чувството, че всичко я дразни. Знаеше, че се дължи на стреса в комбинация с глождещото осъзнаване, че пренебрегването на реалността няма да помогне за подобряване на финансовото ѝ състояние. Беше стигнала до момент, в който наближаваше лимита на всичките си кредитни карти и се бе озовала в теглеща надолу спирала, която винаги завършваше зле. Разбираше ефекта на погасяването на един дълг с друг и знаеше, че работи срещу нея.

Беше мислила да поиска голямо увеличение на заплатата, но при сегашната икономическа ситуация едва ли щеше да я огрее. Стивън вече ѝ плащаше максимума за нейната позиция и прояви голяма щедрост, като включи и майка ѝ в здравната застраховка. Това възлизаше на хиляди долари годишно, които той губеше от съчувствие към нея, и тя му беше благодарна за това. Но в крайна сметка, ако не решеше проблема си, той щеше да я съсипе. Всичко бе против нея. Трябваше да направи нещо, и то бързо, за да не се удави във финансовия океан, който можеше да погуби и нея, и болната ѝ майка.

Мразеше решенията, които щеше да ѝ се наложи да вземе, но в крайна сметка, семейството бе на първо място. Каквото и да говориш и да правиш, най-важното е да оцелееш. А в живота на Софи имаше и друг човек, който зависи от нея.

С решително движение тя изгаси копчето на монитора и се приготви да тръгва. Погледна чипса, сви рамене и изсипа остатъка в устата си, после смачка плика и го хвърли в кошчето. Не прахосвай, за да не изпаднеш в нужда. Софи взе чантичката си и тръгна към главния вход, бръкна за ключовете. Чакаше я поредната самотна нощ на дивана с мама и гледане на нелегално изтеглени филми. Не си бе представяла живота така, но бе отвъд възможностите ѝ да го промени.