Ръкописът на Войнич

20

Стивън забави крачка, когато двамата с Натали се отдалечиха на две пресечки от църквата. С изключение на някой и друг пияница те бяха единствените пешеходци по дългите улици, обточени със сгради от IV и V век. Откакто избягаха, не бяха проронили и дума. След като повървяха още малко, извикаха такси и поискаха да ги закара до "Рома Термини“ – централната гара на Рим. Дори в два през нощта мястото щеше да е оживено и Стивън се надяваше да намерят къде да седнат, да съберат мислите си и да обсъдят ситуацията на спокойствие.

Беше очаквал, че Натали ще е в шок, но тя изглеждаше спокойна и дори не се бе задъхала от тичането. Когато се качиха на задната седалка в таксито, тя намести перуката си и шепнешком попита Стивън какво е видял. Той ѝ каза, че Фредерик е убит – наръган с нож, а предполагаемият му убиец е лежал мъртъв на метри от него. Тя кимна, но изражението ѝ остана непроменено.

– Какво се е случило според теб? – попита тихо.

– Очевидно са успели някак да ни проследят – отговори той, като я погледна предпазливо. – Но нямам представа как. Във всеки случай вече се убедих, че сме затънали сериозно.

– Радвам се, че най-после ти просветна.

– След това, което видях, вече ти вярвам безрезервно.

Натали се загледа през прозореца на таксито, докато пътуваха по тъмните улици. Намръщи се:

– Бих казала, че сега имаме истински проблем. Рим е голям град, но не достатъчно.

– Знам.

Натали замълча, очевидно разстроена заради Фредерик, и Стивън я остави с мислите ѝ. Даваше ѝ възможност да се справи със скръбта сама, а и неговият ум бе зает с възможните последствия от нападението и с древното послание, което бяха намерили. До края на пътуването седяха умълчани – всеки, потънал в собствените си мисли. Дори в този късен час имаше задръствания заради прибиращите се среднощни купонджии и една катастрофа.

Най-сетне таксито спря на гарата. Те платиха и слязоха. Масивният съвременен терминал от стомана и стъкло бе облят с ослепителна светлина.

Вътре влязоха в едно заведение за бързо хранене, чиито познати златисти арки подканващо примигваха. След като седнаха на по чаша безалкохолно, Стивън поде темата, която го тревожеше:

– Трябва да се върнем в хотела. Веднага.

– Това е най-глупавата идея, която съм чувала. Нямаме представа какво знаят онези, които са убили Фредерик, но трябва да приемем, че е много – предупреди Натали.

– Така е. Но трябва да си взема паспорта и парите, които оставих в сейфа в стаята. Освен това, ако искаме да дешифрираме находката, ще имаме нужда от програмата, която е на лаптопа. Без тези неща сме за никъде. Без документи няма как да пътувам, а без компютъра няма как да разберем какво казва пергаментът от базиликата.

– Стивън… това е голям проблем. Не можем да се промъкнем там, без да привлечем внимание.

– Права си. Но имам план. Един вид.

Той ѝ разказа идеята си. Натали го изслуша, после кимна:

– Може да стане. Но за целта много неща ще трябва да се наредят благоприятно.

– Знам. Но нямаме друг избор. И колкото повече се бавим тук, толкова повече време ще имат нападателите, за да се организират и да поставят под наблюдение хотела. Предлагам да рискуваме и да отидем веднага.

– Добре. Аз ще вляза първа, ще се кача с асансьора на третия етаж и ще те чакам при аварийния изход в дъното на коридора…

– Става. Можем да проверим улицата за засади, когато приближим. Ако няма нищо подозрително, значи все още имаме преднина. Ще си съберем нещата и се омитаме. Ако има някой, ще ни трябва план Б. Затова все още не съм мислил, но пистолетът на Фредерик е голям плюс.

– Не ми харесва, но май нямаме други възможности. Защо да не вляза сама и да взема всичко и от двете стаи, а ти да пазиш на улицата? – предложи Натали.

– Ами ако някой чака в стаите?

– Ще взема пистолета.

Стивън се замисли за момент.

– Стреляла ли си някога?

– Стивън! – Натали го погледна презрително. – Има много неща, които не знаеш за мен. Може би ако слушаш, ще ти разкажа част от тях. Един факт, който може да ти се стори интересен, е, че завърших с отличие академията в Куонтико.

– Куонтико? Във ФБР ли си била? – изненада се той.

Натали може и да изглеждаше всякаква, но изобщо не приличаше на федерален агент.

– Оттогава минаха много години, но да, работила съм шест години във ФБР като специален агент. Умея да стрелям с оръжие… и съм го правила повече пъти, отколкото мога да си спомня. Вероятно много повече от теб.

Той я погледна с уважение:

– Напълно е възможно. Май ще прозвуча като абсолютен шовинист, ако продължавам да настоявам да влезем заедно.

– Така е. След като измислихме плана, стига сме си губили времето. Да вървим в хотела, преди да ни устроят засада. Само искам да знам как са ни открили в църквата.

– Възможните обяснения са малко и никое от тях не звучи добре. Или по някакъв начин са проследили колата, или Дани ни е издал.

– Може да е някой от твоя офис.

– Невъзможно. Единственото, което ми изпратиха, беше дешифрираният пергамент. Но още не беше преведен на латински и сглобен в смислен текст. Едва ли е станало така. Бих заложил на колата или на голямата уста на нашия италиански приятел. Тези обяснения са много по-вероятни.

– Няма какво да го мислим сега. С Дани можем да се занимаем и по-късно. Хайде да свършим каквото трябва – заяви Натали и стана от пластмасовото столче. – След малко се връщам. Ще мина през тоалетната. Нямам нужда от инструментите в ботуша. Ще ходя много по-бързо, ако тази дрелка не се забива в глезена ми постоянно…

Когато Натали се върна, излязоха от ресторанта и отидоха до стоянката за такситата. Един сънен мъж с голям тюрбан на главата изръмжа нещо за поздрав, когато се настаниха на задната седалка в колата му. Стивън му каза да ги остави на Пиаца ди Спаня, на малко повече от една пресечка преди хотела, и след като тръгнаха, скришно подаде пистолета на Натали. Тя ловко прибра оръжието в чантичката си, като погледна подозрително шофьора, който явно се опитваше да постави нов рекорд за бързо каране с раздрънкания фиат и не проявяваше интерес към пътниците. Направиха няколко резки завоя и след малко спряха на широкия площад. Дори в този нощен час районът беше пълен с пешеходци – пияни, влюбени, клошари, джебчии и няколко полицаи.

Натали и Стивън тръгнаха към хотела, като се оглеждаха за опасности, но не видяха нищо подозрително. Малко преди да стигнат Стивън прошепна на Натали комбинацията за сейфа и ѝ даде ключа от стаята си. Разделиха се и тя се отправи към входната врата с небрежна походка. Стивън се скри в един тъмен вход, за да наблюдава. Огледа околните сгради, но не видя някой да ги следи. Единственото хубаво нещо в тази нощ на лоши изненади бе това, че в близо три часа сутринта беше почти невъзможно да дебнеш пред хотела, без да бъдеш забелязан – нещо, което самият той изпита, докато стоеше на пост. Чувстваше се прекалено изложен на случайните погледи.

Минаха пет минути, десет… Стивън започна да се тревожи. Стаята му се намираше на третия етаж откъм улицата и той не видя лампите да светват. След още няколко минути реши, че Натали се бави твърде много. Влезе във фоайето и след като кимна на нощния пазач, се качи по стълбите на етажа. Горе се промъкна предпазливо до стаята, доволен, че килимът в коридора заглушава стъпките му. Пробва да отвори вратата, но беше заключена. Ослуша се, но не чу нищо. Поколеба се, но реши да почука леко и прошепна:

– Ако си още вътре, отвори. Аз съм.

След малко вратата се отвори. Той се промъкна покрай Натали и влезе. Багажът ѝ беше на леглото, а неговият сак – само частично събран.

– Защо се забави толкова? – смъмри я той.

– Трябваше да си взема нещата и да се уверя, че никой не чака да ме убие. После да дойда за твоя багаж. Освен това вещите ти са из цялата стая: лаптопът – на бюрото, нещата за бръснене – навсякъде в банята, дрехите – в гардероба, документите – в сейфа… Кой слага ризите и панталоните си на закачалката, когато ще стои в хотела само една нощ?

Стивън не коментира критиките ѝ и набута нещата си в сака. Свърши за шейсет секунди. Бързо погледна в сейфа, за да се увери, че е взела всичко, после отиде при прозореца и надникна навън. Натали понечи да тръгне към вратата с багажа, но той я спря:

– Чакай. Имаме проблем. Появила се е компания.

– По дяволите. Колко са? – попита тя, като остави чантата си и извади пистолета.

– Трима. Но не бързай. Ще им трябва най-малко минута, за да стигнат тук, ако пазачът не ги спре. След мен – прошепна Стивън, като мина покрай нея, премятайки сака си през рамо.

Открехна вратата, надникна навън и се увери, че дългият коридор е празен. Даде знак на Натали. Механизмът на асансьора шумно се задейства. Двамата изтичаха към аварийното стълбище отзад. Стивън бутна тежката стоманена врата и излязоха на бетонна площадка. Натали надникна тревожно в слабо осветеното стълбище към партера два етажа по-надолу, после погледна Стивън и сви рамене. Слязоха без колебание, като вземаха по две стъпала наведнъж. След няколко секунди бяха на нивото на улицата. Стивън погледна вратата към фоайето на хотела. Отиде при аварийния изход отзад и го пробва.

Беше заключен с верига и катинар.

Прекрасно! Тук явно не смятаха да използват аварийния изход за аварийни евакуации. Предпочитаха да се застраховат срещу проникване на крадци, като направят сградата невъзможна за напускане при евентуален огнен ад.

Натали го дръпна за ръкава и посочи противопожарната брадва, закачена на стената.

Ударът на тежката стомана върху катинара прозвуча като средновековно стенобойно оръдие. За щастие, самият катинар се оказа слаб и след три замахвания с брадвата се разпадна и частите му се разпиляха на пода. Стивън бързо дръпна веригата от дръжките и блъсна вратата с рамо.

Алармата на хотела запищя пронизително, когато хукнаха по задните улички. След като свиха зад близкия ъгъл, Стивън се върна предпазливо няколко крачки и надникна към задния изход. От хотела изскочиха трима мъже. Бързо се огледаха и се разделиха: двама хукнаха към площада, а третият тръгна в тяхна посока. Стивън прецени, че ги делят около двеста метра.

Пресмятайки бързо наум, той даде знак на Натали да продължава. Тя мълчаливо взе чантата си, кимна и побягна, стъпките ѝ проехтяха по паважа между тъмните сгради.

Стивън се скри в един вход и зачака. След няколко минути, които му се сториха по-дълги от вечност, търпението му бе възнаградено от тежки стъпки, приближаващи се по улицата.

Един човек – както и очакваше.

Стивън го чу да спира на кръстовището. След кратко колебание преследвачът продължи по съседната, по-широка улица – не зави зад ъгъла. Стъпките се отдалечиха. Стивън излезе от входа и се затича по тъмния тротоар в посоката, в която бе тръгнала Натали.

Тя го чакаше на следващия ъгъл. След като се отдалечиха на още една пресечка от опасността, спряха едно бавно движещо се такси и се качиха, като набързо натъпкаха чантите си на задната седалка до себе си. Стивън каза на шофьора да кара към гарата и след няколко минути пътуваха към сравнително безопасния терминал.

Натали постоянно гледаше в страничното огледало. След малко се успокои, но още изглеждаше притеснена.

– На косъм – отбеляза.

– Да, но важното е, че сме в безопасност. Засега.

– Това може да се промени доста бързо. Хайде, когато стигнем на гарата, да вземем друго такси и да потърсим друг хотел някъде в покрайнините. Имам три паспорта. Мога да се регистрирам под различно име от това, което използвах в предишния хотел. Така ще останем на спокойствие поне един ден, докато измислим къде да отидем после – предложи Натали.

– Мисля, че на гарата е по-добре. Ще ми трябват няколко часа, за да дешифрирам посланието от базиликата, но ще бъде много по-лесно, отколкото с пергамента, защото вече знаем заместващите букви. Трябва просто да ги въведа в програмата и тя ще го трансформира на латински. После остава само да го преведа. Да се надяваме, че този път текстът ще е малко по-ясен.

– Можеш ли да направиш всичко това на гарата?

– Ще се наложи. Не ми харесва идеята да се регистрираме в хотел в три през нощта. Не знаем с какви възможности разполагат преследвачите и ако имат връзки в полицията, лесно ще се сетят да звънят по хотелите в района и да проверят за късно настанили се клиенти. На гарата ще има хора, а скоро ще дойде и сутрешният пиков час. Мисля, че така е по-безопасно. Когато стигнем, ще си сменя ризата, ще сложа бейзболна шапка, а ти можеш да направиш нещо с перуката. – Стивън я погледна. – И може би да смениш костюма на Жената котка с нещо не толкова… официално.

Натали се усмихна:

– Имам дънки, не е проблем. И може би си прав за хотела. Уморена съм, но не искам да поемаме повече глупави рискове. Достатъчно се разминавахме с опасността за една нощ… И все пак какво му има на костюма на Жената котка? Не ти ли харесва? – Виолетовите ѝ очи го пронизваха.

– Не съм казал, че не ми харесва. Казах, че е може би прекалено… демонстративен. Какво мисля за облеклото ти, няма никакво значение – смутено се оправда той.

– Доста добра работа свърши с пазача на църквата – отбеляза Натали и замълча.

Очевидно и двамата си спомниха целувката в базиликата, нищо че беше само част от прикритието им. Сега обаче не беше времето и мястото да я обсъждат.

Все пак Стивън все още усещаше вкуса от тази целувка и живо си спомняше уханието на кожата и дъха на Натали, когато езикът ѝ се пъхна в устата му…

Нямаше смисъл да мисли повече за това.

– Избягаха ли? – изкрещя Синт по телефона.

– Да, господин полковник. Изпразнили са стаите и се измъкнаха отзад. Търсим ги, но ги няма. След като излязоха от хотела, откриването им стана прекалено сложна задача за трима души – докладва агентът по телефона. – Съжалявам, господин полковник. Беше въпрос на секунди. Почти ги бяхме хванали.

– Това е все едно някоя да е почти бременна. Безсмислено изказване. – Синт се опита да се успокои. – Какво е положението сега?

– Мобилизираме агентите си в полицията и сутринта ще имаме няколко наши хора на дневна смяна в Интерпол. Надяваме се да засечем някой от мобилните им телефони или да ни кажат, когато Крос се свърже с офиса си.

– Дръжте ме в течение. Досега тези двамата успяха да ни надхитрят, а се намесиха и допълнителни играчи, които са готови да убиват. Трябва да хванем момичето и новия ѝ приятел и да ги скрием. Ако не успеем, имам предчувствието, че другите ще го направят и тогава ще се окажем в доста неизгодна ситуация.

– Разбрах. Работим усилено. Ще се обадя, когато знам повече – обеща гласът и връзката прекъсна.

Синт запали цигара и шумно издиша облак дим към настолната лампа в хотелската стая. Ситуацията бързо се влошаваше. Той стана и закрачи напред-назад, докато обмисляше новите усложнения, псувайки приглушено късмета си.

Изгаси цигарата и си легна, като преди това нагласи алармата на телефона си за след два часа. Като действащ разузнавач бе прекарал много денонощни дежурства, но тогава беше по-млад. С годините се бе убедил във важността на добрата почивка.

Облегна главата си на таблата и затвори очи, опитвайки се да прекъсне пороя от мисли. Беше свикнал да спи седнал и сега не можеше по друг начин.

Поредният пример как дългогодишната служба в Мосад го бе променила.

Изгаси нощната лампа и погледна часовника си. Три и четиридесет и пет.

Очертаваше се дълъг ден.