Ръкописът на Войнич

33

Полковник Гейбриъл Синт стоеше на паркинга на летище "Леонардо да Винчи – Фиумичино"и гледаше как самолетите излитат над римските хълмове, докато чакаше за срещата. През последните няколко дни не беше спал много и от напрежението го болеше глава. Момичето и Крос се бяха изпарили без следа и досега полицията не бе открила нищо. Синт нямаше много надежди в това отношение – издирването не беше приоритетна задача за римската полиция, а в другите градове не правеха нищо.

Застанал до взетата под наем кола, той разсеяно изпращаше облачета дим към небето. В този късен час паркингът беше пуст – идеално място за тайни срещи. От неговата страна се приближи кола и спря на няколко метра. За голяма изненада на Синт от едната страна слезе Лука, а от другата – самият Страж. Това беше невиждано. Презреният му колега в Ордена на тамплиерите явно се беше сдушил с началника му.

Двамата се приближиха и никой не му подаде ръка. Лука каза хладно:

– Прекратяваме издирването на дъщерята на професора и на Крос. Отзови хората си веднага.

– Прекратявате го? Това някаква шега ли е? – възкликна Синт, като хвърли цигарата и я смачка с крак.

– Не. Реших проблема. Свитъкът ще бъде върнат до няколко дни и цялата тази история приключва – отговори Лука, като едва сдържаше самодоволната си усмивка.

– Искаш да кажеш, че си мислиш, че ще бъде върнат. Още не е у вас, нали? – насмешливо уточни Синт.

– Полковник Синт – намеси се Стража, като направи крачка към него, – благодарни сме ви за ентусиазма и всеотдайността, но проблемът е решен и Свитъкът скоро ще бъде в наши ръце. Аз съм доволен от това развитие и не се съмнявам, че ще се случи.

Синт се замисли за момент и реши да пробва друг подход:

– Чудесно. Поздравления. Изглежда, че твоето предчувствие беше правилно, Лука. Като закрилник на Свитъка от името на Ордена нека аз да съм първият, който ще ти изкаже похвала и ще предложи подкрепа. Ако имаш нужда от помощ, само кажи. Нали това е смисълът на сътрудничеството между двете ни групи? Да вършим работа. В крайна сметка важен е резултатът, а не личните амбиции.

Лука очевидно не се хващаше на уверенията му, но, Стража, изглежда, му вярваше, а точно това бе целта на Синт.

– Споделям това виждане, полковник Синт – каза той. – Макар че Свитъкът съвсем скоро отново ще се върне при нас, държа да ви кажа, че искам някои промени в мерките за сигурност. Най-важната от тях е традицията той да се съхранява в абатството на Абътсбъри да бъде прекратена. По начало го пазехме там, за да бъде възможно най-далеч от политически мотивираните боричкания за Светия престол, но времената са други и ползата от съхраняването му на такова изолирано място вече е твърде малка в сравнение с предимствата на охраната, която можем да му осигурим във Ватикана. Ще ви помоля да ми съдействате за създаването на безотказна система за сигурност за помещаването му тук, в Рим.

– С удоволствие ще помогна с целия си експертен опит – увери го Синт, като за малко не се поклони.

– Ще има още една задача за вас. Освен за охраната на Свитъка в близките дни ще се нуждаем от съдействието ви и за една полева операция за прибирането на друг изключително важен предмет. Ще ви помоля заедно с Лука да изберете подходящата фирма, която да изработи хранилище за Свитъка и за другия предмет, до което достъп ще има само и единствено папата.

– Разбира се – леко задъхано отговори Синт. – Каквото поискате. Но мога ли да попитам какъв е другият предмет? Ще бъде полезно да знам какво трябва да охранявам, за да проектирам най-подходящата система, не мислите ли?

Лука и Стража се спогледаха.

– Все още не разполагаме с пълно описание. Но когато имаме такова, ще ви кажем всичко, което е необходимо, за да си свършите работата.

– Разбрах. А операцията? Къде ще се проведе? Тук, в Рим ли?

– И в това отношение очакваме повече информация – отговори този път Лука, като неловко потърка ръце. – Засега от теб се иска само да си в готовност, да отзовеш хората, които използва за търсенето на Свитъка, и да чакаш по-нататъшни указания. До няколко дни ще знаем повече, затова стой в Рим.

Синт едва сдържа желанието си да фрасне надменния глупак.

– Тези по-нататъшни указания зависят ли от връщането на Свитъка от криптолога и момичето?

– Намеквай каквото искаш. Когато му дойде времето, ще бъдеш запознат с необходимите подробности – сопна се Лука.

Стража го погледна предупредително, после отново насочи вниманието си към Синт:

– Полковник, разбирам любопитството ви, но в тази задача ще ви помоля да възприемате Диего Лука като по-висшестоящ от вас. Това е временна мярка, която се налага по причини, които засега не е необходимо да знаете. Лука ще има нужда от вашата помощ както по отношение на сигурността, така и за намирането на другия важен предмет, и искам да му съдействате безусловно и без колебание. Ясно ли се изразих?

– Разбира се – увери го Синт, като се усмихна леко. – Ще направя, както искате, ще извикам кучетата си и ще чакам да ми се обадите с повече подробности. Междувременно, може ли да видя местата, където обмисляте да съхранявате Свитъка, както и някакви чертежи? Ако искате да съставя план за охрана и тя да бъде по-сигурна, отколкото в абатството, което очевидно не беше адекватно за съвременните рискове, ще ми трябва колкото може повече време и информация.

– Разумно искане. Утре ще ти се обадя да ти кажа кога можеш да видиш локациите. – Лука замълча за момент, после добави: – Мисля, че няма нужда да ти напомням, че разговорът ни е поверителен и не трябва да стига до знанието на други лица.

– Да. Както винаги. – Синт не се сещаше какво друго да каже, затова реши да минимизира загубите. – Ще чакам обаждане. А сега ще тръгвам, за да събера екипа си.

Не виждаше причина да продължава срещата. Трябваше му време, за да обмисли една стратегия, която започваше да се оформя в главата му.

– Благодаря ви за усилията, полковник Синт. Надявам се новата уговорка да устройва всички. Не забравяйте, че това е само временно и отново ще бъдете подчинен директно на мен, след като тази неприятна работа приключи – напомни Стража.

– Имайки предвид загубата на Свитъка, напълно бих ви разбрал, ако пожелаете да прекратим отношенията си, след като задачата приключи – отговори Синт.

Беше естествено да предложи оставката си при тези обстоятелства.

– Обсъдихме този въпрос и решихме, че интересите ни ще бъдат по-добре защитени, ако останеш на сегашната си позиция – увери го Лука. Посланието беше ясно: той беше обсъждал със Стража бъдещето на Синт, беше участвал в решаването на съдбата му.

– Аха… ами добре тогава. Готов съм да ви служа по най-добрия начин. Ще чакам нови указания.

– В Йордания ли отиваме? – попита Натали.

– Да. В Свитъка не са дадени точни координати, но доколкото мога да преценя, обясненията са максимално точни за възможностите, с които са разполагали през тринайсети век. Бейкън е бил гений, няма спор. В инструкциите пише да отрежем част от рисунките тук, тук и тук. – Стивън посочи няколко случайни на пръв поглед сини линии, пресичащи четири от илюстрациите. – Сега сравни новата картина с тази сателитна снимка.

Беше изрязал и сглобил парчетата като пъзел. Виждаха се продълговат воден басейн с няколко знака наоколо – лунен сърп, звезда, наклонена настрани буква Y и накрая гербът с форма на лабиринт.

– Удивително – възкликна Натали. – Наистина би било по-полезно, ако знаехме какво означават символите, но и това е добро начало…

– Звездата съвпада с местоположението на Махерус или Мукауир, който е бил крепостен комплекс на йорданския бряг на Мъртво море. В Свитъка изрично се споменава Мъртво море, така че явно тук е отбелязано точно това укрепление… – Стивън посочи на екрана мястото, което имаше предвид. – Махерус е мястото, където е бил обезглавен Йоан Кръстител. Това го прави ориентир, който би се запазил през вековете.

– Мрачна слава – измърмори Натали, като потрепери неволно. Дори при нейните чести срещи със смъртта представата за брадат мъж, чиято глава е отделена от тялото, действаше стъписващо.

– Така е, но улеснява намирането на правилното място. В района няма други обекти, които биха могли да са свързани с него. Лунният сърп символизира жената на Лот, която също е част от историята на региона.

– Превърната в стълб от сол, доколкото си спомням – отбеляза Натали.

– Изучила си Библията.

– А какво означава игрекът?

– Изглежда, че съвпада с Уади Муджиб.

– Кое?

– Това е река, която се влива в Мъртво море. Уади Муджиб. На изток от Мъртво море тя се разклонява на Уади Муджиб и Уади Хидан. "Уади"означава "река"на арабски, или по-скоро се отнася за речен каньон, в който може и да тече вода, но през лятото обикновено пресъхва.

– Предполагам, че там е адски пек.

– Да, в този сезон е горещо. Макар че Мъртво море действа като буфер за жегата.

– Добре, имаме крепостта, жената на Лот и игрека.

– И Мъртво море.

– Да. Значи ще е фасулска работа да намерим Божественото нещо си. Тъй че какво ще хапнем за обяд?

– Божествената светлина, без да се правя на педант. Но не, няма да е фасулска работа. Това е пресечена пустинна местност, а картата не е с точен мащаб. Имаме само груба идея и някои неясни указания. Неясни по съвременните стандарти, но иначе много точни за времето отпреди осемстотин години…

– Няма ли да е лесно?

– Има ли нещо лесно в живота?

– Ти беше лесен, когато се пъхнах при теб под душа.

– Няма да коментирам обидната ти забележка. Както и да е, имаме груби насоки в стадии, което е древна мярка за дължина – оттам идва съвременната дума "стадион“. Един стадий се равнява на около шестстотин стъпки.

– Звучи доста точно.

– Не съвсем. В зависимост от държавата, една стъпка е имала различна дължина. В Свитъка най-вероятно е използвана олимпийската стъпка, която е била около 294 милиметра, или италийската – 308 милиметра.

– Не е голяма разлика. Чакай. Измервали са стъпката… според размера на крака – буквално?

– Да. И наистина разликата не е много, но когато се умножи по шестстотин, става голяма. Или иначе казано, измерен в олимпийски стъпки, стадият е около 176 метра, а ако използваш италийски – около 185. Според указанията трябва да вървим трийсет и пет стадия от разклона на игрека, по-всяка вероятност нагоре по Уади Хидан. След това още пет стадия на север и там би трябвало да се намира Божествената светлина. Заровена. Но ако погледнеш статистическата грешка въз основа само на двата най-вероятни варианта за измерване на стъпката, може да се получи отклонение от над триста метра по реката и около трийсет, след като излезем от дерето. Задачата не е невъзможна, но трябва да претърсим адски голяма площ. Като добавим и факта, че не знаем какво търсим, работата става доста сложна.

– Значи можем да се отклоним много и няма да знаем какво търсим, докато не го намерим… – тихо обобщи Натали.

– Точно така. Проба и грешка. Което ще е адски неприятно под силното слънце при температура над четиридесет градуса. Очертава се да прекараме доста дни в копане при кой знае какви мизерни условия. И то ако приемем, че Църквата ще издейства разрешение. Основното население на Йордания е мюсюлманско, така че не се знае каква помощ ще получим от тях. И да не забравяме, че там е резерват, или поне отчасти, доколкото намерих информация в интернет.

– Като те слуша човек, шансовете ни за успех звучат все по-малки и по-малки, господин убиец на ентусиазъм. Разочароваш ме – оплака се Натали.

– Винаги е така. Колкото по-малко знаеш, толкова по-лесно ти изглежда. Колкото повече информация имаш, толкова по-трудно ти се вижда. Защото повечето неща са трудни. Опасявам се, че и сега ще е така. Затова е хубаво човек да има реалистични очаквания. Аз съм оптимист, но прагматик.

– Както казах, убиец на ентусиазма.

Три дни по-късно Лука вече държеше четирите поискани паспорта. Църквата бе задействала връзките си в италианското правителство и беше осигурила на Натали и Стивън италиански паспорти, а Ватиканът им бе издал и по един ватикански паспорт за пътуването в търсене на Светлината.

Стивън вече се казваше Артуро Стефано Кросети, а Натали – Наталия Поморе Салмагунди.

Издаването на подписаните от папата писма също бе договорено, а двата милиона долара бяха готови за превод по сметката, която им посочи Стивън.

Лука описа всичко това в имейла до Стивън и го изпрати. Сега оставаше само да преведат парите и да направят размяната.

Смяташе сделката за повече от изгодна, но перспективата да си върне Свитъка му се виждаше странно безинтересна. Сега, когато Крос бе разкрил загадката, реликвата имаше просто символично значение. Въпреки това обаче си бе победа за добрите и той щеше да я вземе.

Крос все още не му бе казал къде ще отидат и Лука се надяваше да открие повече на следващата сутрин. Все още не знаеше и кога ще е срещата, но предполагаше, че скоро ще научи.

Няколко минути след като изпрати имейла, звукът от компютъра извести, че е получил отговор. Прочете инструкциите, като леко кимаше с глава.

Очакваше го поредният дълъг ден.

Стивън седна до Лука за краткото пътуване с влака от Милано до Парма и мълчаливо му подаде кутията, в която беше калъфът със Свитъка. Италианецът я взе и я огледа удивено. Крос беше използвал луксозна кутия за вино с точния размер, купена същата сутрин от един магазин за алкохол в Милано, за да не може да бъде проследен до Венеция.

Лука беше пристигнал със самолет в Милано и бяха повторили схемата с телефонни обаждания с указания в последната минута. Муди бе обяснил, че този похват крие най-малък риск да бъде проследен, което беше най-голямото опасение на Стивън. Агентът от ЦРУ обаче все още смяташе, че има опасност. Беше наблюдавал Лука на летището, за да се увери, че няма да говори с никого по телефона или да провежда подозрителни срещи, после проследи таксито му. Лука беше чист. След десет минути чакане на летището той взе такси до гарата, за да повторят процеса от миналия път в обратната посока, за всеки случай.

Този път Стивън беше облечен като бизнесмен, със синьо сако, червена вратовръзка, официална риза на фини сини и бели райета, сив панталон с тъмночервен колан и обувки в същия тон. Косата му също беше променена – загладена назад с гел по италианска мода.

– За това ли беше цялата бъркотия? – измърмори Лука, като взе кутията.

– Да. Внимавайте да не го изпуснете. И този път го пазете по-добре.

– Приемам забележката. Преведохме парите тази сутрин.

– Поздравления за успешната покупка на фирмата. Тя се управлява сама. Няма да се налага да правите много. Макар че може и да имаме предател там – питах се откъде хората на Франк знаеха, че сме в базиликата "Сан Клементе“, и единственото разумно обяснение е, че са получили превода на първия пергамент.

Стивън разказа за първите два пергамента, но нарочно пропусна информацията за плочката. Би било глупаво да издава тайната, благодарение на която изглеждаше като гений, който се ражда веднъж на хиляда години.

Лука го изслуша с интерес и кимна:

– Има логика. И така, вече имате парите и писмата… какво правим сега?

Стивън изброи списъка с неща, които щяха да им трябват в търсенето на Светлината.

– Може ли да запиша? Това са много подробности – каза Лука.

– Няма нужда. В кутията до калъфа със Свитъка ще намерите лист с всички изисквания. Накратко, трябват ни: разрешение от йорданското правителство за извършване на археологически разкопки, различни инструменти, които са описани, и десетина мъже да копаят, и транспорт. Най-добре да отидем със самолет. Вероятно ще стоим в Йордания седмица-две. Указанията в Свитъка са подробни, но пак би било цяло чудо, ако открием нещо. Минали са поне осемстотин години, а може би и повече, в зависимост от това, какво търсим. Не съм голям оптимист, но ще положим всички усилия. И ще ни трябва някакво оръжие. Хубаво е и мъжете, които ще копаят, да имат военна подготовка.

– Мислех да извикам няколко от братята тамплиери. Те са особено подходящи за целта. Преминават през различни видове нестандартна подготовка, включително с всякакви оръжия. Те са сред най-способните и в изключително добра форма – обясни Лука, като несъзнателно опипа корема си.

– Ще взема и един наблюдател в екипа. Ще бъдем аз, момичето и приятелят ми, който работи в разузнаването и ще ни бъде полезен, ако изпаднем в затруднение. От ваша страна искам вас и копачите. Никой друг.

– Разбрах. Но имаме един високопоставен колега, който е бивш служител на Мосад и познава района добре…

– В никакъв случай. Израелските шпиони са последните хора, с които искаме да се забъркваме, настоящи или бивши. Йорданците и без това ще бъдат подозрителни. И още нещо – не искам никой друг освен участниците в експедицията да знае къде отиваме. Ограничете информацията до необходимия минимум.

– Добре. Какво друго? Кога тръгваме?

– Зависи от вас и от това, колко бързо ще получите разрешение от Йордания. Аз мога да се приготвя за един ден. Затова действайте. В тази връзка използвайте влиянието си в римската полиция и ги накарайте да оставят мен и момичето на мира. Не знаем за убийството на шофьора нищо повече от тях, така че ще бъде полезно, ако тази история се потули.

– Ще се погрижа.

– Разчитам на вас. Хайде сега пак да направим номера с телефона. – Стивън направи знак с пръсти и Лука послушно извади батерията и му я подаде.

– Не може ли да я оставите в тоалетната или на друго подобно място? Много трудно се намира нова батерия – оплака се той.

– Това е целта на упражнението. Ако ще ви е утеха, аз всъщност ви имам доверие. Този метод на действие е по настояване на моя приятел от разузнаването. Не допуска отклонения от процедурата.

– Добре. Ще чакам пак да се видим. Да разбирам ли, че ще поддържаме връзка както досега – по имейла?

– Да. Ако има нещо спешно, ще ви се обадя на мобилния. Приятно пътуване обратно до Рим и внимавайте да не изпуснете кутията.

Стивън стана и излезе от вагона.

Лука се втренчи в обикновената картонена кутия и отвори капака. Вътре бе предметът, който се считаше за толкова свещен, че той дори не го бе виждал. Древният цилиндричен калъф, описан с тайни символи. Нямаше какво толкова да му се гледа.

Странно, че подобна на пръв поглед незначителна реликва може да причини такава суматоха. Лука се запита как ли ще изглежда Божествената светлина. Ако изобщо я открият.

Което, след разговора със Стивън, изобщо не изглеждаше сигурно.