Ръкописът на Войнич

25

Стивън се вцепени, напрегна слух за някакъв признак за опасност. В катакомбата беше непрогледен мрак. Дори след трийсет секунди неподвижно стоене очите му отказваха да се нагодят. Той чуваше как пулсът му думка в слепоочията като тъпан и когато Натали помести крака си, шумът сякаш се усили петдесеторно. Стивън бавно пъхна медната плочка отзад в панталона, за да освободи ръцете си. Усети Натали да се приближава и да прави нещо, после чу познатия звук от зареждане на пистолет. Тя запали фенерчето и освети нишата. Стивън ѝ даде знак да го изгаси – ако имаше опасност, беше глупаво да издават местоположението си.

От далечината се чу звук – глухо издумкване, което едва достигна до тях. После точно толкова внезапно, колкото бяха изгаснали, лампите отново светнаха. Стивън задържа пръст пред устните си, за да даде знак на Натали да не говори, и възможно най-тихо се приближи до входа на криптата на Януарий. Натали го последва, готова да стреля. Излязоха от гробницата и пак спряха, ослушаха се за шум от чуждо присъствие. Тишината беше единствената им компания във владението на мъртвите.

Натали мина пред Стивън, като държеше ръката с пистолета напред. С другата ръка стискаше фенерчето, готова да го включи, ако лампите изгаснат отново. Стъпваше грациозно и уверено, но в същото време безшумно. Бяха на стотина метра от входа, през който ги пусна Умберто.

Натали вдигна ръка и даде знак на Стивън да спре. От коридора се чу стържене. После – друг шум, по-отблизо.

Някой се приближаваше. Натали направи знак на Стивън да се прибере в една от нишите в коридора, а самата тя се мушна в друга, срещу него. Двамата затаиха дъх и се вслушаха в стъпките, които приближаваха скривалището им.

В следващия момент видяха Умберто. Стивън кимна предупредително и Натали прибра пистолета в чантичката си. Стивън се прокашля и италианецът едва не припадна от уплаха.

– Какво се опитвате да направите, по дяволите? Да ми докарате инфаркт? – попита той, като се хвана за гърдите.

– Извинявайте, но се разтревожихме, когато лампите изгаснаха. Младата ми приятелка се уплаши. Какво стана? – контрира Стивън. Натали го изгледа раздразнено заради споменаването на младостта ѝ като причина да се уплашат.

– Оправях кабелите, които се разпадат с годините, и явно съм прекъснал нещо, но реших проблема за няколко минути. Извинявам се за неудобството, но времето ви изтече, така че трябва да излизаме – добави Умберто, като почука с нокът по стъклото на часовника си.

Стивън кимна.

– Гробниците са невероятни, Умберто. Наистина. Изглеждат така, сякаш нямат край. Опитвали ли сте се да каталогизирате всичко? – намеси се Натали, като включи целия си чар и се приближи до италианеца.

– Мм, да, интересни са. Но отдавна не съм слизал тук. На младини идвах често. Под нас има още тунели, но сега имам работа горе, в истинския свят. В този етап от живота си се отнасям към катакомбите просто с любопитство. Пазя входа да не влизат вандали и получавам скромно заплащане от държавата, но освен мен и някой и друг любопитен учен тук от години не е идвал никой.

– Много сме ви благодарни. Годеникът ми цял живот си мечтае да посети гробниците и сега сбъднахме мечтата му.

Умберто погледна Стивън и се ухили:

– Късметлия си ти, приятелю!

– Не си първият, който ми го казва – отговори Стивън, като се усмихна сдържано.

Когато излязоха, вече се смрачаваше. С всяка секунда ставаше все по-тъмно. Стивън даде на Умберто двеста долара като знак на допълнителна благодарност и старецът явно остана доволен. Не се знаеше колко му е платил Дани, но скоро щяха да получат сметката. Хладната метална плочка се опираше в гърба на Стивън, покрита от ризата му, докато се отдалечаваха спокойно по алеята. Умберто не отместваше поглед от дънките на Натали.

– Мислиш ли, че е чул бръмченето на бормашината? – попита тя Стивън, когато приближиха портата на имението.

– Не. Повече се интересува от теб, отколкото какво сме правили в криптата.

– Дърт перверзник – измърмори тя с добродушен тон.

– Май напоследък си заобиколена с такива – пошегува се Стивън и веднага съжали за думите си.

– Явно това е постоянен риск за една жена в Италия – контрира тя.

Стивън погледна през рамо. Умберто се беше прибрал в мрачната сграда. Продължиха по алеята. Когато наближиха пътя, Стивън забави крачка. След малко хвана Натали за ръката, за да я спре. Не знаеше защо, но имаше лошо предчувствие. Може би нервите му бяха опънати от уплахата в катакомбите, но не искаше да рискуват. Шестото чувство му подсказваше, че нещо не е наред.

– Хайде да заобиколим имението покрай оградата и да проверим пътя оттам – прошепна.

Тя го погледна с разбиране и извади пистолета. Тръгнаха покрай един от дългите редове лози. След няколкостотин метра стигнаха до оградата на лозето и Стивън даде на Натали знак да се приближи. Направи столче с ръцете си и тя се прехвърли в съседния имот. Стивън прескочи след нея. Озоваха се след лозя и маслинови насаждения. Успоредно на пътя имаше друга тухлена стена, подобна на тази над катакомбите. Двамата се промъкнаха до една дупка в оградата и надникнаха навън.

Вече бе толкова тъмно, че трудно се виждаше. Стивън посочи на стотина метра напред мястото, откъдето бяха влезли в лозето около катакомбата. Вместо колата на Дани на няколко метра от портата бе спрян микробус и до него стояха двама мъже. В ръцете и на двамата се виждаха очертания на пистолети.

– Да се махаме – предложи Натали. – Това лозе е огромно. Ако стигнем до другия край и се прехвърлим през стената, няма да ни видят. Ще се скрием зад завоя.

Стивън кимна.

Тръгнаха и след пет минути стигнаха друга, по-малка врата. Натали надникна през решетките и се увери, че е чисто. Стивън отново ѝ помогна да прескочи и я последва. Беше толкова тъмно, че пътят почти не се виждаше. Високите дървета покрай него затулваха светлината от едва изгряващия полумесец на Луната. Натали извади мобилния си телефон и набра номера на Дани, но веднага се включи гласова поща.

– Не отговаря – оплака се тя.

– Сега можем да сме сигурни, че или ни е предал, или са го хванали. И в двата случая не можем да разчитаме на него. – Стивън погледна часовника си. – Седем и двайсет е. Имаме около два километра до хотела. Предлагам да се приберем пеша, имайки предвид компанията, която ни чака пред портата.

– Вечерта е хубава за разходка – отбеляза Натали и пресече главния път към една странична уличка.

Точно пресякоха и срещу тях с висока скорост премина кола. Беше полицейска и намали до тях. Стоповете светнаха и колата върна назад, докато се изравнят. Натали посегна към чантичката си, но Стивън я спря.

В колата имаше двама полицаи. Единият смъкна стъклото и се обърна към Стивън:

– Не е ли тъмно за разходки?

– Отдалечихме се много и замръкнахме.

– Къде отивате?

– В хотела. Хубава вечер за разходка.

Полицаят погледна Натали и измърмори:

– Да, и за друго.

После отново потегли.

Стивън и Натали издишаха шумно и тревожно се спогледаха. Трябваше да се махнат от района възможно най-бързо.

След стотина метра по малката улица завиха в посока на хотела. Бяха им нужни двайсет и пет минути, за да стигнат, и когато влязоха в стаята, първото нещо, което Стивън направи, бе да почисти внимателно медната плочка. Фотографира двете ѝ страни, за да имат копие, ако се наложи да я скрият някъде.

Телефонът на Натали иззвъня, стряскайки и двамата. Тя погледна номера на дисплея и вдигна.

– Муди, радвам се да те чуя.

– Звучиш странно, Натали. Какво става? – попита той.

Тя обясни за пропуснатата среща с Дани, за двамата тайнствени мъже и срещата с римската полиция.

– Явно е време да напуснете Рим. Изчакай да проверя какви са тайните ни квартири из Италия и да измисля някакъв транспорт. Отседнал съм в "Сейнт Реджис"в центъра. Ще ти се обадя, когато… я чакай, Натали. Дани имаше ли номера на мобилния ти?

– Да. Трябваше да поддържаме връзка. Опитах се да се свържа с него преди известно време, но не вдигна.

– Слушай внимателно. Запиши си номерата, които ще ти трябват, и разкарай телефона. Незабавно. Обади ми се в хотела от автомат. Италианските служби могат да засичат мобилни телефони с точност до няколко метра, а не знаем с какви връзки разполага групировката, която ви преследва. Трябва да приемем, че са хванали Дани и сега имат номера ти. Това е голяма опасност. Мъжът, който е с теб, има ли телефон?

– Да, но не е звънял на никого.

– Същото се отнася и за него. Да си запише важните номера и да хвърли апарата в реката. Приемете го като сериозна заплаха и го направете веднага. Обади ми се след четири часа.

След като затвори, Натали обясни на Стивън за телефоните.

– По дяволите, знам това правило, Натали. Просто съм изгубил тренинг. Той е прав, трябва да се отървем от телефоните незабавно. Ще сваля снимките на компютъра и после ще изхвърлим апаратите. Може би трябва да се махнем и от хотела, в случай че започнат да претърсват местата в близост до катакомбите.

Натали кимна и веднага започна да си стяга багажа. За две минути беше готова. На Стивън му трябваха няколко минути повече, за да прехвърли снимките, след това сложи плочката в сака си.

– Хайде да намерим такси. Някакви идеи? – попита.

– Предлагам да отидем да вечеряме някъде, докато чакаме да се обадим на Муди. Чувала съм, че традиционната италианска вечеря може да продължи три часа, затова хайде да намерим някой ресторант в близост до "Сейнт Реджис"и да се скрием там.

– Съгласен.

Слязоха по задното стълбище и когато минаха покрай басейна, намокриха телефоните си в него, после ги разглобиха и ги пуснаха в един контейнер до ресторанта на хотела.

Трийсет минути им бяха необходими, за да минат няколко километра във вечерния трафик, и когато стигнаха в близост до "Сейнт Реджис“, се оказа, че са само на три пресечки от любимата си централна гара. Шофьорът спря пред сграда с богато украсена фасада. Платиха му и слязоха, изчакаха да се смеси с другите коли, преди да тръгнат да търсят ресторант.

Главата на Дани висеше върху гърдите му и от обезобразеното му лице върху ризата капеше кръв. Бореше се за въздух, като отчаяно напрягаше белите си дробове, всяко вдишване му причиняваше изгаряща болка заради счупените ребра. Ръцете му бяха вързани зад гърба и той отдавна се бе отказал от опитите да ги освободи.

Щеше да умре. В това нямаше съмнение. В крайна сметка всеки умира, но Дани никога не си бе представял, че ще е по този начин – заради нещо, което изобщо не го засяга. Някакъв немощен вътрешен глас повтаряше, че не е възможно, че това е някаква ужасна грешка, но силната болка му напомняше, че всичко се случва наистина. Великанът го бе подложил на мъчения, каквито не си бе представял, че може да издържи, и не му бе оставил надежда за оцеляване.

Сиа Амиери се приближи и му удари няколко шамара, за да го върне в съзнание. Дани го погледна с подпухнали очи, почти затворени от боя. Амиери се ухили зловещо:

– Мога да продължавам цяла нощ, ако искаш. Пак те питам. Къде е момичето? Телефонът не отговаря. Кажи ми истината. Как щеше да се свържеш с нея.

Дани не знаеше какво трябва да каже, за да прекрати мъченията. Успя само да поклати немощно глава. Амиери отново го удари.

– Омръзна ми. Даде ми номер, но той не отговаря. Наговори ми всякакви лъжи. Изпратих двама души на мястото, където ми каза, че ще бъдат, но никой не се появи. Освен това няма никаква катакомба – на мястото, където каза, че си ги оставил, няма сграда или вход, има само лозя. Търпението ми се изчерпа. Кажи ми къде трябваше да ги посрещнеш, иначе, Бог ми е свидетел, ще съжаляваш, че си се родил.

Амиери погледна кървавата пяна, която капеше от носа на Дани, и забеляза, че е светлочервена на цвят. Някое ребро сигурно бе пробилo белия дроб. Италианецът нямаше да издържи още дълго.

– Кажи ми това, което искам да знам, и ще те закарам в болница. Ще те оставя в спешното и ще оцелееш. Ще празнуваш следващия си рожден ден или може би годишнина с жена си. – Амиери погледна венчалната му халка. – Или с любовницата.

Дани искаше да му каже. Повече от всичко на света искаше да му каже. Но нямаше какво – бе му казал всичко. Беше признал, че е получил номера на момичето от контакта си в ЦРУ, когото знаеше като Дейвид, и че е изпълнил всички задачи, които му бяха възложили. Дори каза къде се намира тайната квартира, но явно мъчителят му не се задоволяваше с нищо.

Амиери отново го удари по главата с огромната си като мечешка лапа ръка, при което спука тъпанчето и му причини ослепяваща болка. После се дръпна от него и го погледна с отвращение. Извади мобилния си телефон от джоба на панталона и набра.

Морбиъс Франк го засипа с порой от въпроси. Амиери едва смогваше да отговаря.

– Не, няма нищо ново за момичето. Детективът настоява, че ми е казал всичко. Дадох номера ѝ на човека, с когото ме свърза, и всеки момент би трябвало да я засече. Освен това изпратих двама души на мястото на предполагаемата среща, но там няма нищо освен тъмно лозе и една стара порта. Момичето го няма. – Амиери се поколеба, преди да съобщи на Франк най-лошата новина: – Твърди още, че е получил номера ѝ от агент на ЦРУ. Знае го под името Дейвид.

Франк се замисли над това разкритие. ЦРУ променяше всичко, увеличаваше риска, увеличаваше и средствата, които дъщерята на професора можеше да използва.

– ЦРУ ли? Хм. Нищо изненадващо, като се има предвид миналото ѝ. Трябва да действаме внимателно. Довърши работата и се отърви от тялото така, че да не го открият поне няколко дни. И ми се обади, когато има нещо ново. Нещата не вървят добре, синко. Трябва да действаш по-бързо и в същото време по-предпазливо. Появата на нови играчи не е добра за нас. Не можем да си позволим да изгубим тази игра. Ясен ли съм?

– Да. Ще направя каквото нареди. Да се надяваме, че нашият човек в полицията ще засече местоположението на телефона или Крос ще се обади в офиса си. Няма да те разочаровам.

– Действай тогава.

Амиери затвори и отиде до импровизираната маса в ъгъла, откъдето взе двуметрово парче жълто найлоново въже. Направи възел и го стегна, като уви няколко пъти двата края около ръцете си. Приближи се до детектива, който ту губеше съзнание, ту се свестяваше.

– Ето твоето спасение от страданията, приятелю.

Застана зад Дани, бързо преметна въжето през главата му и стегна рязко възела, смачквайки гръкляна. Тялото на Дани се стегна и потрепери половин минута, после се отпусна. Животът се отказа от безсмислената борба да се задържи за още няколко секунди.

Амиери заобиколи стола и погледна равнодушно лицето на мъртвия. След като се увери, че устните му започват да посиняват, хвърли въжето в ъгъла. Издиша шумно, защото бе задържал дъха си, докато беше в близост до мъртвеца, по време на разговора им Дани бе загубил контрол над телесните си функции. При малко късмет щеше да мине поне седмица преди някой да открие останките.

Оказа се, че човекът наистина не е знаел много. Жалко.

Телефонът му иззвъня. Беше познатият на Франк от римската полиция, който се опитваше да засече телефона на момичето. Амиери записа името и адреса и изръмжа, преди да затвори. Възможностите на съвременните технологии бяха удивителни!

Време бе да посети хотела.