Ръкописът на Войнич

28

Стивън се събуди първи и остана да лежи, гледайки как ноздрите на Натали се разширяват почти незабележимо при всяко нейно вдишване. Ухаеше като някакъв екзотичен афродизиак и той с огромно усилие устоя на подтика да ѝ направи романтично събуждане. Полюбува се за известно време на очертанията на рамото ѝ и се замисли над случилото се. Бентът се беше отприщил и близо три години доброволно наложен сух режим бяха завършили неочаквано и незабравимо с жена, която познаваше от около седмица. Изживяването беше неповторимо от физическа гледна точка, но още не знаеше как да го тълкува на емоционално ниво. След смъртта на жена си Стивън запълваше времето си с работа и банални начинания и не обръщаше голямо внимание на свалките, нито пък имаше интерес да преследва жени. И изведнъж Натали нахлу в живота му и сложи край на спокойното съществуване във всяко възможно отношение.

Той се завъртя и посегна към нощното шкафче за ръчния си часовник. Беше четири и трийсет и пет следобед. Стивън осъзна, че е гладен като вълк, точно в момента, когато клепките на Натали потрепнаха и тя отвори очи и се втренчи в него.

– Добро утро – поздрави я той. – Въпреки че скоро ще бъде добър вечер.

Тя не каза нищо. Отново затвори очи и се сгуши до него. Ръката ѝ се плъзна надолу по гръдните му мускули, през корема и погали чаршафа. Без да отваря очи премести единия си крак през кръста му и го възседна, и така всички мисли за нещо друго освен за нея в миг се изпариха от главата му заедно с всички съмнения.

Четиридесет минути по-късно Натали отново отвори очи и този път проговори:

– Умирам от глад. А ти?

– И още как. Какво ти се хапва?

– Не знам. Мисля си за нещо… италианско. Какво ще кажеш да се оправим и да отидем да вечеряме във Венеция? Никога не съм била там, сигурно ще е приятно.

– Идеално. Докато сме във Венеция… искам да въведа шифъра в програмата възможно най-скоро, затова ще си взема един бърз душ и ще се опитам да отхвърля максимално количество работа, преди да излезем.

– Както решиш. На мен ще ми трябват двайсет минути, докато се оправя. Хайде, докторе. Да се хващаме на работа.

Натали свали краката си от леглото и се изправи бързо, без ни най-малко притеснение от голотата си. Лесно мога да свикна с това, помисли си Стивън.

Отново влязоха под душа, но този път обърнаха повече внимание на къпането. Стивън излезе от банята след две минути, бързо се облече и зареса назад мократа си коса, да съхне както дойде. Отиде в дневната, включи лаптопа и извади медната плочка. Вгледа се в древната повърхност и започна да попълва таблица на комбинациите от символи и букви. Вървеше по-бързо, отколкото очакваше, и когато Натали излезе от банята, беше почти готов.

– Почти свърших – каза, като погледна с наслаждение Натали, която изглеждаше, сякаш блести.

– Мога да почакам, ако искаш да го довършиш.

– Не, по-добре да го оставим за по-късно. След като въведа всичко в програмата, ще направя символните съответствия и не искам да спирам, докато не дешифрирам всичко. По-добре по-късно. Добре се познавам…

– Хубаво. Какъв е планът? С колата ли ще отидем във Венеция, или с корабче?

– Да отидем с колата до паркинга при моста. Така е по-бързо. В града има много отлични ресторанти, затова няма опасност да останем гладни.

– Идвал ли си преди?

– Няколко пъти. Но от години не съм…

Стивън прогони тъгата, която го обхващаше винаги когато изречеше тези думи. Глупаво беше да ѝ се поддава при сегашните обстоятелства. Антония никога нямаше да бъде изместена от сърцето му, но провидението му пращаше послание, че е време да продължи напред. Колкото и да я обичаше, той чувстваше непознат до днес подтик и осъзнаваше, че е време да преодолее скръбта – да се присъедини отново към живите.

– Е, хайде тогава, напред към моста! Ти водиш – бодро обяви Натали.

Стивън кимна, запази свършената до момента работа на флашка и я прибра в джоба си. След всичко, което се беше случило, искаше да бъде застрахован. Муди може и да беше последният честен човек на планетата, но това не означаваше, че Стивън трябва да остави придобитото с толкова усилия съкровище на масичката за всеки, който има ключ за квартирата. Взе медната плочка и я стисна под мишница. Натали го изгледа безизразно.

– На разходка ли я изваждаш? – попита. – Малко да се проветри?

– Сигурно изглежда глупаво… тоест, ако я оставя в колата, опасността да бъде открадната е по-голяма, отколкото ако стои тук. А не мога да я взема в ресторанта като някой религиозен фанатик…

– Направи каквото сметнеш за добре. Няма да ти се смея, колкото и странно да изглежда. Сложи си я, ако искаш, в гащите си – увери го тя с лицемерно изражение.

Стивън направи компромис с параноята си, като свали плочката на долния етаж и я скри зад пералнята. Натали го гледаше с неутрално изражение, вярна на обещанието си.

Докато караха по моста към Венеция, тя мълчаливо стисна свободната му ръка, сякаш искаше да затвърди връзката, която с толкова страст бяха създали през деня. Подейства му успокояващо и той изведнъж си даде сметка, че му харесва.

Оставиха колата и се помотаха по улиците, докато стигнаха до един препълнен ресторант, от който се разнасяха божествени ухания. Наперената оберкелнерка ги заведе до една уединена маса в ъгъла и не след дълго получиха бутилка сносно кианти на баснословна цена и се наслаждаваха на аромата му, докато разглеждаха огромното меню. След кратка дискусия с келнера поръчаха ньоки със сос от трюфели за ордьовър, после Натали избра печена риба, а Стивън – спагети с морски дарове. Обслужването бе доста лежерно, а вечерята – прекрасен завършек на забележителния и за двамата ден. Но докато пийваха виното, Стивън не преставаше да мисли за плочката и за възможните последствия от връзката си с Натали. Тя усети загрижеността му и след като келнерът прибра чиниите, го изкара от вцепенението:

– Ехо, къде си? Изглеждаш, сякаш си на километри от тук…

– Извинявай, сигурно още съм уморен, а и малко изненадан от… това.

– Да не би да се оплакваш?

– Не. Точно обратното. Искам да кажа просто, че…

– Ако компанията ми те разсейва прекалено, можем да се върнем към платоническите колегиални отношения.

– Не съм убеден, че ще се получи.

– По-добре да не пробваме.

Стивън не знаеше какво друго да каже. Имаше цял куп неща, за които искаше да говорят, но в същото врем, не знаеше откъде да започне. Реши пак да си пробва късмета:

– Разкажи ми повече за себе си, Натали. Толкова много неща премълчаваш. Любопитно ми е.

– Бих казала, че вече ме познаваш доста добре – отбеляза тя, като отпи глътка вино. – Да видим… Първо, не си мисли, че съм готова да легна с всеки криптограф любител, който ме омайва с шифри. Да започнем с това. Всъщност ти май си първият криптограф, с когото лягам. Поне в Италия. Засега.

– А пък аз нямам навик да влизам под душа с всяка сексапилна красавица в затруднено положение, която започне да се сапунисва гола пред мен.

– Много ме успокои. Би било ужасно, ако бях просто една от безкрайната върволица къпещи се голи жени, които примамваш с похотливи намерения в тайни убежища на ЦРУ.

– Сега сериозно. От години не съм имал връзка… от такъв тип – призна Стивън.

Така сложи край на непринудения им разговор, макар и неумишлено. Стивън все още се чувстваше неловко след случилото се. Натали явно нямаше такъв проблем.

Хвана го за ръка и двамата тръгнаха по криволичещите тесни пешеходни улички, които освен каналите са единствените пътища за придвижване във Венеция. Стигнаха до площад "Сан Марко“ – най-известната забележителност на града. Погледаха как няколко възрастни жени хранят гълъбите, докато отиващият си ден хвърляше последните си сенки върху дългата редица гондоли в канала.

– Хайде да си направим разходка с гондола – предложи Натали, като стисна ръката му. – Никога не съм го правила, а кой знае кога пак ще дойда във Венеция.

Стивън не виждаше причина да откаже и скоро двамата плаваха по най-близкия канал. Натали изглеждаше възхитена от преживяването, притисна се до него и го целуна, докато се носеха в тъмните води под Моста на въздишките. След малко се отдръпна и настойчиво го погледна в очите.

– Всичко ще се нареди, Стивън. Ще видиш. Всичко ще бъде наред. – И отново го целуна.

Слязоха и вече по тъмно се върнаха при колата. Нещо важно се бе променило между тях и Стивън реши да остави нещата на естествения им ход. Не си беше представял, че ще бяга от убийци из цяла Италия, още по-малко, че ще започне главозамайваща любовна авантюра или че ще е на косъм от това да реши една от най-големите загадки в историята. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да контролира нещата. Най-добре беше просто да се остави на течението и да види къде ще го отнесе. Надяваше се – жив.

Прибраха се в къщата и едва качила се на горния етаж, Натали вече бе съблякла голяма част от дрехите си. Така вниманието на Стивън бързо се отклони от дешифрирането на кода към по-належащи задачи. Плочката нямаше да избяга, реши той. Ентусиазирано последва Натали в спалнята и затвори с крак вратата след себе си.

Стивън седеше на масата в столовата. Беше взел плочката от гаража и бе приключил с въвеждането на комбинациите от символи. Шифърът се оказа находчив и неразгадаем, ако не разполагаш с ключа. Някои букви бяха кодирани не просто с два последователни символа, а с два символа, които формираха знакова комбинация, разделени от трети, който бе без значение. И за допълнително усложнение, ако пред някоя смислова комбинация стоеше определен символ, той я променяше от значеща буква в безсмислица. Щяха да са нужни много усилия, за да се дешифрира пасаж след пасаж, но нямаше друг начин. Часовете летяха, докато буква по буква Стивън най-после дешифрира целия свитък – получи около една трета страница текст, който вероятно щеше да придобие някакъв смисъл, след като го разчлени на думи. Стивън знаеше малко латински, но не беше специалист. Щеше да му е трудно да разчете получената поредица от букви.

За тази цел на помощ идваше програмата. Първият етап беше да открие най-вероятните думи от буквената последователност и да ги отдели в изречения. От досегашния си опит знаеше, че могат да се получат доста неверни предположения, защото програмата не беше достатъчно интуитивна, за да прецени, ако има възможност да образува пет различни думи от шест зададени букви, коя от тях би имала смисъл в комбинация със стоящите преди и след нея. На този етап Стивън щеше да използва опита си, а знаеше, че за разчитането на няколко изречения могат да отидат часове, докато провери всички възможни комбинации.

Най-лесният начин беше да започне с първите букви и да ги провери във всички възможни думи, приемайки, че символите са подредени правилно, а не разбъркани. Можеше да се направи и с програмата, но точността на разчитане намаляваше, колкото по-дълга ставаше последователността от букви. Предишните послания се състояха от единични изречения, което ги правеше по-прости, но въпреки това той бе изгубил часове, докато ги групира правилно. Сега можеше да му отнеме много повече време. Мълчаливо съжали, че не е по-добър в програмирането, но нямаше смисъл да се обвинява за това.

Стивън протегна ръце над главата си и мобилизира цялото си търпение. Настрои програмата на латински с допълнителни опции за френски, италиански и испански – за всеки случай – и натисна бутона за стартиране. На екрана се появи познатият прозорец с надпис "В процес на обработка"и лампичката, показваща, че твърдият диск се използва, започна да премигва.

Натали излезе безшумно от спалнята по фланелка и шорти и застана зад него, като постави длан на раменете му.

– Какво мислиш? – попита тихо.

Той вдигна ръка и я постави върху нейната.

– Ще отнеме известно време. Не знам колко. Има много променливи за сравняване и трябва да се опитам да съставя смислени изречения, не просто случайни думи. Ако бяха просто думи, нямаше да е толкова продължително. Освен това го правя на няколко езика. Най-вероятно е на латински, но не искам да избързвам със заключения. Какво ще правим, след като го разкодираме?

– Нямам план, Стивън. Но мисля, че най-силният ни коз е това, което е закодирано в Свитъка. Ако не го разчетем, ставаме храна за червеите. Не мога да си представя средновековна тайна, заради която някой би бил готов да убива. Дори да я разкрием, това няма да върне баща ми и нямам представа как може да ни помогне, но нека поне да я имаме.

– Не мислиш ли, че вероятността Орденът и Франк да искат да ни убият, ще е още по-голяма, ако мислят, че знаем тайната?

– Имаш предвид по-голяма от сега? Как могат да ни убият повече от веднъж, дори да искат?

Една точка за Натали.

– Ако имаме късмет, скоро ще разберем какво пише и ще трябва да измислим някаква стратегия. Може би най-доброто решение ще бъде да изчезнем и да започнем нов живот някъде далеч.

– Съмнявам се, че ще се откажат да ни преследват. Това е приоритет номер едно за Ордена. Едва ли ще вдигнат белия флаг, ако не успеят да ни открият няколко месеца – отбеляза тя.

– Ужасно е да живееш така. Постоянно да се озърташ зад гърба си. Повярвай ми, знам какво е.

– Добре, господин Тайнствен. Каква е твоята история? Сериозно. Бих преспала с теб, за да те накарам да ми кажеш, но май е малко късно за това…

Натали разтърка мускулите на раменете му и той затвори очи.

– Руската и италианската мафия искаха да ме убият, защото разкрих една от схемите им за пране на пари. Нещата започнаха съвсем невинно, но скоро всички бяха по петите ми и трябваше да бягам. Нова самоличност, ново начало и въпреки това трябваше да минат години, докато отново започна да спя спокойно. За малко да ме застрелят, жена ми също. Беше ужасен период, но накрая успях да започна на чисто. Антония, съпругата ми, се принуди да продаде списанието си, за да изчезне, а аз за пет минути се отказах от цялото си предишно съществуване. Възможно е да се направи, но не е лесно.

– Жертвала е всичко, за да бъде с теб? Явно е било истинска любов – отбеляза Натали абсолютно искрено.

– Така беше. А после тя загина и близо три години аз бях като сомнамбул. – Стивън щеше да добави "досега“, но премълча. – Ами ти? Каква е твоята история? Освен ФБР?

– Откъде да започна? Какво искаш да знаеш?

– Само важните неща. Запази подробностите за после – отговори той, като отвори очи и облегна главата си назад, за да види лицето ѝ.

Тя вдигна ръце от раменете му и отиде в кухнята. Взе една бутилка от полицата до хладилника, намери тирбушон в едно чекмедже отдолу и я отвори. Разтършува се в шкафовете и извади две чаши за вино, напълни ги порядъчно, после се настани на дивана и даде на Стивън знак с чашата да се премести при нея. Той се подчини. Беше приключил с работата за тази вечер. Отпи глътка вино и остана приятно изненадан.

– Доста е добро – отбеляза.

– Нали? – Натали се притисна до него. – Хм… моята история? Да видим. Единствено дете. Татко беше центърът на моята вселена – най-умният и най-добрият човек на света. В гимназията и в колежа бях пълна отличничка, най-добрата във випуска и капитан на отбора по гимнастика. Винаги съм била примерно момиче и се стараех да му угодя и да го впечатля. Беше потресен, когато постъпих във ФБР, но никога не ме е упреквал и не е оспорвал решението ми, макар да знам, че постоянно се тревожеше за мен и не разбираше защо го искам. Мисля, че най-щастливият ден в живота му беше, когато напуснах.

– Преди две години.

– Да. По онова време ми беше писнало да съм послушна и консервативна, затова махалото отиде в другата крайност и може да се каже, че това беше житейският ми бунт. Започнах работа като сервитьорка близо до къщата на татко, излизах с татуировчик, живеех ден за ден без план за бъдещето. Всеки би трябвало да го опита поне веднъж в живота. – Натали отпи още малко вино. – След година разкарах гаджето и започнах да помагам на татко за неговите неща, при което почти всеки ден се виждахме или чувахме. Най-накрая осъзнах, че не е необходимо да печеля одобрението му, и това ме направи много по-щастлива. После той се забърка с Морбиъс Франк и останалото вече го знаеш.

– Не съвсем. Защо си толкова убедена, че Франк е наредил да убият баща ти? – попита Стивън, въпросът отдавна го глождеше.

– В някои отношения татко беше стереотипен човек – типичният разсеян професор. Но след като се свърза с Франк, се затвори, стана намръщен и започна да прави резервни копия на всичко, по което работеше. Когато попитах защо, каза, че човек трябва да е подготвен за всичко. След време стана очевидно, че го е страх от нещо, и предположих, че е от Франк. Настоях да ме включи в схемата, пък дори и само като наблюдател, за да има поне още някой освен него, който да знае всички подробности. Не го призна, но към края водеше сериозна борба със съвестта си. Колкото повече се доближаваше до реализирането на мечтата си – да дешифрира Ръкописа на Войнич, толкова повече се измъчваше. Последната седмица, още след първите четиридесет и осем часа, откакто се сдоби със Свитъка, настоя да го взема и да го прибера някъде, където никой няма да го намери. Тревожеше се и си имаше сериозни причини. – Натали отново отпи. – Записваше повечето си разговори с Франк и ми пускаше да ги слушам. Казвам ти, този човек звучеше зловещо. Като агент на ФБР съм убила петима, което е доста, но е показателно за работата ми като разследващ организираната престъпност. Можеш да си сигурен, че съм срещала всякакви изроди – серийни убийци, психопати, каквито се сетиш, но дори само от гласа на този човек ме побиваха тръпки.

– Възможно е, но да звучиш зловещо и да си убиец, са две различни неща.

– Когато ми даде Свитъка, татко ме предупреди, ако нещо се случи с него, трябва да очаквам най-лошото и да се махна незабавно. Не би казал подобно нещо просто ей така. Беше изгубил всякаква самоувереност и постоянно се страхуваше. По Великден пийна повечко и ми каза, че Франк е зъл човек – точно така се изрази. Баща ми нямаше навик да преувеличава. Той наистина смяташе, че партньорът му е злодей, но беше стигнал твърде далеч, за да се откаже. В крайна сметка, мисля, че това бе истинската причина да реши, че Свитъкът никога не трябва да попада в ръцете на Франк.

– На този етап това е само хипотеза, но знаем, че някой е готов да убива. Вече се уверихме – потвърди Стивън, като допи чашата си.

Натали я взе от ръката му и отиде кухнята, за да сипе и на двамата остатъка от бутилката.

Върна се на дивана и подаде на Стивън неговата чаша. Той отпи голяма глътка, после зададе още един въпрос, който го глождеше:

– Може и да пропускам нещо, но изглежда знаеш доста повече за общите начинания на баща ти и Франк и за начина, по който са се сдобили със Свитъка, отколкото, ако просто те беше предупредил, че Франк е злодей. Какво премълчаваш?

– Участвах в плана за освобождаването на Свитъка от абатството. Татко нямаше представа от тайни операции, затова се обърна към мен, като се надяваше да го свържа с някой познат, който ще изпълни задачата, без да оплеска нещата. Имайки предвид предишната ми кариера, очакваше да намеря подходящия специалист. Даде ми всички детайли и ме остави да подготвя стратегията. И се оказа прав, не го разочаровах. Познавах може би единствения човек на света, който би могъл да изпълни задачата, без да се разприказва или да сбърка.

Натали изпи виното си на една глътка. После добави:

– Направих го сама.