Ръкописът на Войнич

10

– Мога ли да го видя, Натали? – попита Стивън, като гласът му леко потрепери, когато изговори името ѝ.

Тя му подаде листата над бюрото и той взе документа със сигурни ръце, които за щастие не издаваха вълнението му в този момент.

Внимателно разстла листата върху бюрото, на което имаше само телефон, компютър и чаша с моливи и химикалки.

Пергаментът бе в забележително състояние – показваше неизбежните следи на похабяване от времето, но иначе изглеждаше удивително запазен. Стивън отново погледна кутията. Беше изпълнила отлично предназначението си – да предпази скъпоценния свитък от стихиите на природата.

Характерната псевдоазбука на Войнич не можеше да се сбърка с никоя друга – символите ѝ бяха уникални. Първите страници бяха пълни с необикновените, но познати на Стивън илюстрации, отговарящи на медицинския характер на глава 19. Стивън бе хвърлил стотици часове в изучаване на документа и знаеше повечето глави наизуст. Свитъкът оправдаваше очакванията му за това, как трябва да изглежда глава 18, макар че в рисунките имаше нещо странно – нещо незначително, но важно. Той ги огледа вниманието, но не можеше да посочи какво го смущава. Колкото повече се взираше, толкова повече се засилваше това чувство.

– Какво мислиш? – попита Натали.

Заобиколи бюрото и застана до взиращия се в пергаментите Стивън. Близостта ѝ върна мислите му към действителността и той усети лек аромат на канела, смесващ се с парфюма, ухаещ на цветя. Въпреки че вече имаше някои идеи за пергамента, присъствието ѝ силно го разконцентрираше – Натали ухаеше адски приятно.

Той тръсна глава, за да пропъди тези мисли, и обясни:

– На пръв поглед наистина изглежда, че това е част от Ръкописа на Войнич. Няма съмнение, ако се съди по рисунките и калиграфията, да не говорим за възрастта на документа. Баща ти веднага се е убедил, че е така. Но не виждам нищо чак толкова съдбовно, ако изключим факта, че тези страници изобщо съществуват.

– Не бързай, разгледай го добре. Трябва да има нещо – настоя Натали.

Стивън поклати глава:

– Защо си толкова убедена, че тези страници съдържат някакво решение за разгадаването на Ръкописа, при положение че не се различават по нищо от останалите двеста и четиридесет, които се съхраняват в Йейл?

Стивън се пресегна и помести мишката на компютъра си. Големият плосък монитор светна. Той въведе парола, щракна върху една папка, озаглавена "Крипто"и маркира файл с име "Войн“. Отвори го и след миг на екрана се появи сканирано с висока разделителна способност копие на ръкописа. Стивън отиде на глава 17 и прегледа илюстрациите, които изглеждаха същите като тези на бюрото му.

– В глава 17 няма рисунки на голи тела – отбеляза Натали. – В глава 19 също няма. Не знам дали има значение, но в глава 18 има две голи жени.

– Тогава може би имат значение навсякъде, където се появяват в ръкописа. Ако имат, никой изследовател, включително и аз, не му е обърнал внимание досега. Мисля, че не можем да го приемаме като уникална черта на тази глава. – Стивън замълча и се обърна към нея, лицата им бяха на сантиметри едно от друго. – Защо не отговори на въпроса ми, Натали? Какво те кара да си толкова убедена, че в тези страници има нещо специално?

Тя задържа погледа си за момент, после се отдръпна леко – явно близостта бе твърде голяма, за да избяга от въпроса.

– Баща ми беше убит заради тях и Франк смяташе документа за безценен – каза равнодушно.

Той поклати глава:

– Може да мислиш. Може да подозираш. Но не можеш да си сигурна.

– Сигурна съм.

Стивън реши да не настоява повече. Нямаше да спечели нищо с изтъкването на разликата между твърдата увереност и подлежащия на проверка факт. Познаваше тона, с който тя му отговаряше, и осъзна, че логичният подход няма да е подходящ, ако иска да получи отговори.

– Добре. Приемам, че си убедена, че баща ти е бил убит заради тези страници.

– Не се дръж снизходително, доктор Крос – предупреди Натали и в очите ѝ проличаха болка и гняв.

– Виж… извинявай. Не ме разбра. Исках да кажа, че ти вярвам. Но ти дойде при мен очевидно защото искаш да ти помогна да разбереш значението на тези страници – не съм те търсил аз. И ако ми имаш достатъчно доверие, за да ми покажеш откраднатата глава… – Стивън вдигна ръка, за да отклони възражението ѝ срещу думата "откраднат“, – трябва да ми се довериш и да ми кажеш всичко, което знаеш. В противен случай ме оставяш в затъмнение и това няма да помогне нито на мен, нито на теб.

Замълча в очакване да види дали логиката му ще има ефект върху Натали.

Тя се поколеба, сведе очи и призна:

– Документът е достатъчно важен, за да бъде охраняван от въоръжени стражи в продължение на стотици години в тайното хранилище на абатството.

– Откъде знаеш?

– Не си измислям. Татко и Франк откриха много важни неща за този свитък. Толкова важни, че платиха милиони долари, за да се сдобият с него.

– Милиони? Шегуваш ли се? Преди четиридесет години не успяха да продадат Ръкописа на Войнич и затова го дариха на Йейл. Той няма друга стойност освен като исторически куриоз…

– Може би, но те уверявам, че баща ми не беше глупав или импулсивен човек, а партньорът му в това начинание, Морбиъс Франк, е безскрупулен и хитър мръсник. И двамата бяха убедени, че плащайки седемцифрена сума, за да се доберат до информацията в Свитъка, сключват сделката на живота си. Каквото и да струва Войнич, тези страници очевидно съдържат нещо, което е много по-ценно, отколкото си представяш.

– Говориш така, сякаш знаеш много повече от това, което ми казваш, Натали.

– Ето какво знам. Тази кутия съдържа нещо, което е толкова важно, че пет века след написването си свитъкът е бил под постоянна охрана от един елитен орден на католическата църква. Тайната се е пазила от поколения закрилници през войни, глад, епидемии, смени на правителства и идеологии.

– Звучи доста невероятно…

Тя вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

– Досега ме изслуша. Също толкова невероятно е една американка да се появи на прага на къщата ти в Италия и да ти покаже липсващите страници от документ, който те е очаровал цял живот, нали? Знам колко безумно звучи, но всичко, което ти казвам, е истина.

– Кои са тези "закрилници“, Натали? И откъде си научила това, което твърдиш, че знаеш?

– Изчакай да свърша. Наричат се Орден на Свещената реликва и не са регистрирани в църковните анали. Баща ми научи за тях от Франк, който десетилетия наред е създавал контакти, търсил е следи и е проверявал слухове. Накрая намерил пробив в защитната им система и успял да докаже, че орденът все още действа. Ако съдя по това, което ми обясни татко, трябвало е да плати доста пари. Франк се срещал с него няколко пъти и му разкрил, че каквото и да представлява Свитъкът, има нещо общо с Войнич. Точно затова имаше нужда от него. Така започнало опасното им сътрудничество и татко научил цялата информация, открита от Франк.

– Сериозно ли говориш? Тайно общество, което охранява реликва, толкова могъща, че светът ще свърши, ако бъде разкрита, – и изведнъж баща ти научава за всичко това? – възкликна Стивън, като се стремеше да не звучи грубо, но скептицизмът му бе повече от очевиден.

– Доктор Крос, никога в живота си не съм била по-сериозна. Баща ми беше най-умният човек, когото познавам, и бе не по-малко скептичен от теб, но накрая осъзна, че всяка дума от това, което ти казах току-що, е вярна. – Натали посегна към Свитъка. – Може би не беше добра идея, че дойдох. Не знам какво очаквах, но явно ти не си човекът, който ще ми помогне. Сбърках. Съжалявам, че изгубих скъпоценното ти време.

– Хей! Чакай малко! Аз просто изразих основателен скептицизъм по отношение на едни невероятни твърдения. Не казвам, че всичко това не е възможно. Затова, преди да избягаш, остави ме да асимилирам малко чутото. Изглежда, че пергаментът е истински, и това е голям плюс в полза на теорията ти – призна Стивън.

– Всичко е истина и мога да те уверя, че съм в голяма опасност заради това, което знам. И да, нуждая се от помощта ти, но дойдох също, за да те предупредя, че и ти си застрашен заради писмото, което си пратил на баща ми. Франк, или който е убил баща ми, сигурно го е видял и интересът на татко към писмото едва ли му е убягнал, имайки предвид, че тъкмо го е четял, когато са го убили.

– Ако са го убили – поправи я Стивън.

– Когато са го убили. Това означава, че ти си на челно място в списъка, защото убийците не знаят къде е Свитъкът, нито какво съдържа, нито към кого се е обърнал за помощ баща ми. Затова не става дума за мен или някаква смахната конспиративна теория. Същите хора, които убиха баща ми, скоро ще се появят на вратата ти, за да разберат какво знаеш или не знаеш. Обзалагам се, че агентите на Франк не задават учтиво въпроси и не се извиняват, че са те обезпокоили. Тези страници са им стрували милиони. Мислиш ли, че не са готови да измъчват и убиват, за да се доберат до тях?

– Не съм казал…

– Има два въпроса, които трябва да си зададеш: "Доколко вярвам на късмета си?"и "Колко се радвам, че още дишам?“, защото, отсега мога да те уверя, че виновен или невинен, съвсем скоро ще имаш посещение от наемниците на Франк и срещата няма да е приятна. Няма да се разминеш с това, доктор Крос. Съжалявам, че идвам като лош вестоносец, но това е положението. На мен не ми беше трудно да те открия, те също няма да се затруднят. В момента губим ценно време, което нито аз, нито ти можем да си позволим да пилеем.

Докато я наблюдаваше как излага позицията си, Стивън се увери, че тя вярва в това, което говори. Той умееше да преценява човешкия характер и Натали очевидно беше развълнувана, уплашена и се нуждаеше от помощта му. Или поне вярваше, че се нуждае – което, на практика, беше едно и също нещо, поне засега.

Стивън не можеше да не се запита каква щеше да е вероятността да повярва на такава безумна история, ако жената, която му я разказваше, освен че му носеше светия граал на криптологията, не беше и толкова красива. Трябваше да признае, че Натали представя доста убедително и емоционално каузата си. А и ухаеше страхотно.

Да не говорим, че ако поне отчасти беше права, той самият можеше да се окаже затънал в страховита каша. Ако Франк наистина бе платил милиони за Свитъка, нямаше да има значение каква част от останалата историята е вярна. За толкова пари много хора са готови да убият. И Стивън не искаше да проверява късмета си, докато не узнае повече подробности.

– Да кажем, че ти вярвам или поне приемам, че е възможно някой побъркан мръсник да е готов да убие за Свитъка, ако е платил скъпо и прескъпо, за да го придобие. Дори така да е, какво мога да направя? Аз съм собственик на софтуерна фирма, не някакъв корифей на шифрите, работещ в разузнаването – изтъкна той.

– Бих искала да изследваш подробно документа и да ми кажеш, ако попаднеш на нещо, което те смущава или изглежда, че съдържа някакъв ключ за загадката. Виждам, че все още мислиш, че това е някаква истерия, и признавам – звучи налудничаво, но моля те, моля те, повярвай, че истината е много по-лоша от всичко, което можеш да си представиш. Би ли отделил време да разгледаш задълбочено Свитъка? Има ли някое място, за което никой не знае, за да отидем там и да проучим документа на спокойствие? Наех една вила в покрайнините на града…

Стивън се замисли над предложението. Сещаше се и за по-лоши неща от това да прекара един ден във вилата на Натали. Нямаше особено много работа – през последния месец бизнесът се развиваше спокойно и екипът работеше на автопилот.

Мобилният телефон на Натали иззвъня. Тя погледна дисплея и вдигна.

– Да?

– Току-що пред входа на офиса спря кола с двама заплашително изглеждащи типове. Приличат на професионалисти. Потърси някой заден вход от сградата. Ще те взема, когато се измъкнеш.

Натали затвори и се огледа тревожно.

– Сградата има ли заден изход?

Събра трескаво документите и ги върна в кутията.

– Какво? Защо? – стресна се Стивън.

– Беше шофьорът ми, Фредерик. Имаме около шейсет секунди, преди да се убедим, че опасността е реална, по трудния начин. Видял е две бабанки да идват към офиса ти и едва ли са дошли за курс по компютърна грамотност.

По дяволите! Той я погледна в очите. Бяха спокойни, без следа от паника, но и абсолютно сериозни.

– Има авариен изход от складовото помещение отзад.

– Да вървим. Освен ако не искаш лично да се увериш, че не преувеличавам.

Стивън мигновено взе решение:

– След мен. – Показа се на вратата на кабинета си и извика на Гуен: – Ако някой ме търси, не си ме виждала от няколко дни. Кажи му, че съм на почивка в Швейцария до другата седмица и няма как да се свържеш с мен преди понеделник. Разбрано?

Гуен дори не се замисли.

– Приятна почивка – извика бодро.

Стивън и Натали се измъкнаха през аварийния изход. Когато притичаха по задната уличка и изскочиха на една по-главна на стотина метра от сградата, той телефонира в офиса.

– Гуен, ако дойдат двама мъже да ме търсят, моля те, бъди адски внимателна и адски убедителна.

– Да, скъпи, днес мога да се прибера, за да обядваме заедно. Примерно в два, как ти се струва? – отговори тя небрежно, сякаш нищо на света не я притесняваше.

– Там ли са вече?

– Да, разбира се. Може.

– Да се обадя ли в полицията?

– Не, не мога да говоря сега. Имам клиенти.

– Значи, да не викам полиция, така ли?

– Не е необходимо. Ще се видим на обяд. Чао!

Гуен затвори. Стивън погледна Натали:

– Права беше. Хората ми в опасност ли са?

– Не мисля. Ти си този, когото търсят. Хората на Франк ще се стараят да не се набиват на очи, докато не ни открият. Просто нямат късмет, че дойдоха да те убият точно когато си на почивка.

Две минути по-късно сивият седан спря до тях. Стивън и Натали се качиха отзад.

– Измъкнахме се – каза тя на Фредерик и Стивън забеляза, че въпреки това уверение шофьорът твърде често поглежда в огледалото, докато криволичеха по вечно задръстените улици на Флоренция. – Доктор Крос, това е Фредерик, работи за семейството, откакто се помня.

Фредерик кимна на Стивън. Очите му не спираха да сноват между централното и двете странични огледала и пътя пред тях.

Не правеше впечатление на приказлив човек, затова Стивън не каза нищо.

Десет минути по-късно, точно когато излязоха в покрайнините на Флоренция на път за наетата от Натали вила, телефонът на Стивън иззвъня. Беше Гуен.

– Сладурче, да не би да си ограбил банка или да си разфасовал някоя фотомоделка? – попита тя вместо поздрав.

– Какво имаш предвид? Добре ли си? Какви бяха тези типове и какво искаха?

– Детективи от флорентинската полиция. Живо се интересуваха от местонахождението ти, но не казаха нищо повече, освен че спешно трябва да говорят с теб, за да – както се изразиха – "им съдействаш по едно разследване“. Попитах ги какво разследване и те ме отрязаха с нещо от рода, че не били упълномощени да обсъждат подробности – обясни Гуен.

– Глупости. Не съм направил нищо. Легитимираха ли се? Оставиха ли информация за контакт?

– Единият ми показа значка, но нямах много време да я разгледам. Може да е била служебна карта на регулировчик. Странното е, че ми написаха телефонен номер, на който да им се обадя, ако се свържа с теб. Ако бяха истински полицаи, щяха да имат визитки.

– И аз мисля така. Може да са частни детективи или нещо такова – отбеляза Стивън. Не искаше да уточнява пред Гуен какво има предвид под "нещо такова“.

– Във всеки случай, не останаха доволни, когато им казах, че си на почивка за една седмица, но какво мога да направя? Аз съм една обикновена секретарка. Само вдигам телефони, изхвърлям кошчета и от време на време правя по някое силно кафе. – Гуен имаше типично британско чувство за хумор.

– Бъди така добра да ми пратиш на имейла телефонния номер, който оставиха тези типове, и се опитай да го намериш в указателя. Дръж ме в течение на всичко, което откриеш.

– Какво става, Стивън? Сериозно – попита Гуен с променен тон.

– Нямам представа. Опитвам се да разбера. Тази сутрин излязох както всеки ден за работа, купих си хляб и кафе, а сега се налага да бягам през задните входове.

– Да, и то с момичета, които изглеждат като излезли от "Матрицата“. Знам, че преживяваш труден период, сладурче, но не си загубвай ума – приятелски го посъветва тя.

– Не е това, което си мислиш – възрази Стивън.

– Винаги така се започва. Хайде, обади се, ако има нещо, и приятна почивка. Но внимавай все пак, не се претоварвай и не прави глупости. Не си първа младост.

– Сякаш не знам! Благодаря за пожеланието. Ще се чуем по някое време. Кажи ми, ако откриеш нещо за телефона.

След като Стивън затвори, Натали го погледна и вдигна въпросително вежди. Той ѝ преразказа разговора накратко. Тя поклати глава:

– Страшно бързо те откриха. Не съм изненадана. В тази игра залозите са големи. Сега вярваш ли ми?

– Да кажем, че все още събирам информация, но везните се накланят в твоя полза – призна Стивън.

– Алилуя! – възкликна Натали, като завъртя иронично очи.

Стивън се отпусна на широката седалка и се заигра с подлакътника. Натали явно не се плаши лесно, заразмишлява той, и очевидно е изключително умна, съдейки по кратката ѝ реч в кабинета му. Зачуди се, доколко е запозната с Ръкописа на Войнич.

– Баща ти беше един от водещите експерти по Ръкописа на Войнич, предполагам, че и ти знаеш доста за него – опита се да пробва почвата той.

– Един? Един от водещите експерти? Той беше експертът! Никой друг не можеше да се мери с него по темата.

– Извинявай. Права си, разбира се. Но въпросът ми беше, доколко ти си запозната с това.

– Какво по-точно те интересува? – невинно попита тя.

Той не каза нищо, просто изчака търпеливо. Натали го погледна спокойно и се прокашля, преди да продължи:

– Ръкописът на Войнич е бил открит, или по-скоро преоткрит, от един търговец на антикварни книги – Вилфред Войнич, през 1912 г. тук, в Италия. Намерил го сред вещите на наскоро починал висш йезуитски духовник. Документът се състои от двеста и четиридесет страници, изписани изцяло на все още непознат език, за който повечето криптографи считат, че е някакъв вид шифър, но от какво естество – си остава неясно. Авторът е неизвестен. Колкото до илюстрациите, изобразяващи непознати растения, рецепти, голи жени и астрономически данни, те също са мистерия. Според въглеродното датиране пергаментът е от около 1430 г., но е възможно самият материал да е произведен тогава, а текстът да е от по-късен етап. Съществуват много теории за това кой и защо го е написал, повечето от които впоследствие са опровергани. И днес той не е по-близо до разшифроване, отколкото е бил и преди сто години. – Тя замълча за момент. – Пропуснах ли нещо?

– Леле, това е най-сбитото подробно описание, което съм чувал. На мен самия ми трябва повече време, за да резюмирам всичко.

– Сигурно защото се отплесваш в прекалени подробности, които не са съществени за общата картина – контрира тя.

– Хвана ме! Случайно да си спомняш някои от идеите на баща ти за автора или за езика, който е използвал за основа? – искрено заинтригуван попита Стивън.

– Той не обичаше да спекулира – отговори тя. Поведението ѝ стана по-предпазливо. – С годините обмисли и отхвърли няколко възможности, но в крайна сметка не съм сигурна, че е имал любима теория. Знам все пак, че не споделяше мнението на някои "учени“, които считат ръкописа за фалшификат.

Стивън остана впечатлен от познанията ѝ. С малко хора в света можеше да говори за Ръкописа толкова експертно.

– А какво мислеше за предположението, че цялата история е съчинена от Едуард Кели? – попита той.

– За да заблуди Джон Дий[7], или император Рудолф? Абсурд. Текстът по нищо не прилича на случайна комбинация от символи или измислен език. Вероятността е почти нула. Не, може да е загадка, но не и фалшификат – категорична бе Натали.

– Съгласен съм с теб по този въпрос – отбеляза Стивън след кратко замисляне. – Както и мнозинството от криптологичната общност, впрочем.

Поседяха мълчаливо няколко минути. Покрайнините на Флоренция бързо се източиха отвън и през затъмнените прозорци се разкриха гледки към тосканската провинция.

– Не се ли опасяваш, че този, който те търси, може да е открил вилата, в която си отседнала? – попита Стивън, сменяйки темата.

– Невъзможно. Намерих я в един сайт за резервации в последната минута по интернет и платих през непроследима банкова сметка в Австрия. По-безопасно не може да бъде.

– Ами полетът ти от Щатите? Тази информация сигурно е записана някъде.

Стивън разбираше малко от предпазните мерки, които човек трябва да спазва, ако иска да се скрие, и те не бяха много сложни, но повечето аматьори се проваляха, защото се надяваха, че информацията е толкова необятна, че никой не може да я пресее, за да стигне до тях. Надеждата е лоша стратегия в такива случаи.

– Не и когато имаш няколко паспорта с фалшива самоличност – обясни тя като учителка на малко дете.

Стивън нямаше какво да каже след подобен отговор. Тя бе права. Просто не бе очаквал, че може да си е направила фалшиви паспорти. Каза си, че не трябва да я подценява – със знанията, които имаше за Ръкописа на Войнич, и с очевидното познаване на тънкостите на анонимното пътуване и методи за плащане, тя току-що бе демонстрирала, че разбира от тези тайнствени теми повече от преобладаващата част от населението.

Стивън я погледна крадешком, докато тя разсеяно блуждаеше през прозореца – и всичко това в подобна провокативна и секси лъскава опаковка.

Имаше усещането, че вече изпуска нещата от контрол. Но съдържанието на чантата на Натали, както и самата тя, го караха да продължава напред. Трябваше да разбере къде ще го заведе този път. Поне за известно време.