Ръкописът на Войнич

12

– Искаш да кажеш, че тази малка емблема, или каквото там представлява, прилича на някакъв пергамент, по който си работил? – обобщи Натали, изненадана от неочаквания обрат.

– Не. Казвам, че е абсолютно същият герб, какъвто има върху един средновековен пергамент, който притежавам. Купих го заедно с още четири от един търговец на антикварни книги преди няколко години. От една от най-старите фамилии в този бизнес в Италия и може би дори в цяла Европа. Занимават се с такава търговия от векове и много от по-старите екземпляри на пазара са минали през ръцете им, ако е имало продажба. Този пергамент беше част от частната колекция на семейството, която включваше малко известни и незначителни от историческа гледна точка документи. Единствената причина да е ценен сега е заради рисунката. Иначе е просто едно обикновено кодирано писмо от петнайсети век, написано на доста сложен шифър със заместване. Най-тъпото е, че го оставих на консигнация в една антикварна книжарница преди шест месеца заедно с няколко от другите ми документи – обясни Стивън, после насочи вниманието си към Свитъка. – Ако се вгледаш в герба, ще видиш лабиринт с единайсет прохода. Не съм сигурен дали има някакво значение…

– Какво означава това?

– Виждаш ли пътя през лабиринта? Ако преброиш кръговете, ще видиш единайсет нива. По-старите лабиринти обикновено са по-прости. Този е подобен на онзи от катедралата в Шартър, Франция.

– Значи, лабиринт… някакво място с оплетени коридори?

– Не. Лабиринтите имат добре очертан път за преминаване. Ребусите имат за цел да предизвикат съобразителността ти с многобройни задънени проходи. При лабиринтите има по-дълбок символизъм. Единственото решение, което трябва да вземеш, е дали да влезеш или не. Влезеш ли, просто преминаваш. В известно отношение може да се използва като символ на започване на трудно пътуване…

– Спомняш ли си какво пишеше в онзи пергамент? – попита Натали.

– Не бих казал. Просто… не беше нищо важно. Поне тогава така ми се стори. Сложих го на купчината с другите документи и продължих нататък. По онова време имах много грижи… току-що бях загубил жена си в катастрофа, затова известно време не се занимавах почти с нищо…

– Моите съболезнования, Стивън – тихо каза Натали.

– Беше преди две години и половина… Както и да е, знам кой е пергаментът и трябва да си го върна възможно по-скоро, защото може да съдържа ключа за дешифриране на Свитъка или поне да ни насочи в правилната посока. – Стивън погледна часовника си. – По дяволите, трябва да се обадя. Ако документът все още е в книжарницата, може да накарам търговеца да го сканира и да ми го прати по имейла. Нека да пробвам.

Стивън погледна телефона си и след няколко минути проведе бърз разговор на италиански. Когато затвори, погледна Натали и се усмихна:

– Мисията е изпълнена. Фрамбозо, търговецът, още не е продал пергамента. Обеща да го сканира и да го изпрати до вечерта

– Сигурен ли си, че гербът е същият – попита Натали.

– Сто процента. Но има друг проблем и той е по-спешен. Паспортът и парите в брой, които имам, са в сейф в една банка в центъра на Флоренция, където пазя и колекцията си от пергаменти. На добре охранявано място с климатична система. – Той се вгледа внимателно в герба, кимна и се обърна отново към Натали. – Банката работи до пет. Паспортът ще ми трябва, ако искам да пътувам из Италия или да пресека границата. Сега, като се замисля, не е никак лоша идея да оставим и Свитъка в сейфа. Щом имаш сканирано копие, то ще съдържа всичко, което има и на оригинала. Ти решаваш, но няма пречка да използваме някой от сейфовете, които съм наел.

Натали не отговори веднага. Личеше, че се двоуми. Предложението му звучеше разумно, но не ѝ се искаше да се разделя със Свитъка. За него вече беше платена твърде висока цена.

Стивън чакаше. Все пак проблемът не бе негов – Свитъкът не беше негова собственост. Но не беше и нейна. Не тя беше платила милиони за него.

– Ще го взема с нас и ще реша, когато видя системата за сигурност. Не всички банки са еднакви – отбеляза тя и така отложи момента на решението.

– Ако искаме да хванем работното време, трябва да тръгваме. А и няма да е зле да се отбием до апартамента ми, за да си взема нещата за бръснене и малко дрехи. Явно ми се очертава ваканция.

– Това е изключително глупава идея. Може да следят апартамента ти.

– Натали, сама каза, че ще ме проверят като рутинна мярка, аз съм просто една от многото следи, по които работят. Затова вероятността там да има някой и да следят апартамента ми денонощно, е много малка. Всъщност колкото повече се бавя, толкова по-голяма става вероятността да се заинтересуват от мен.

– Ако си решил да го направиш, не мога да те спра, но запомни, че съм била против. За мен това е безсмислен риск. Не можеш ли да пратиш друг да ти събере нещата и после да се види с Фредерик на оживено място? Преследвачите няма да търсят възрастен мъж. Това е само един от многото начини за решаване на проблема.

– Ще си помисля – отговори Стивън, повтаряйки нейното решение по отношение на Свитъка.

Натали реши да не настоява. Внимателно прибра страниците и ги върна в кутията. Отново огледа масата, за да е сигурна, че не е пропуснала нищо, и кимна на Стивън:

– Добре. Готови сме. Кажи на Фредерик къде е банката и с малко късмет, можем да стигнем преди пет.

Следобедният трафик беше натоварен както винаги, улиците бяха изпълнени с жужащи мотопеди, които звучаха като разгневени насекоми. По-широките артерии се огласяха почти постоянно от клаксони и водачите на двуколесните возила се стрелкаха между автомобилите със самоубийствена дързост. В далечината се чуваше вой на сирени, известяваш, че някой от тези смелчаци не е преценил достатъчно ситуацията и сега сигурно е на път за болницата или моргата.

Стигнаха в банката петнайсет минути преди края на работното време. Влязоха в модерно обзаведеното фоайе на реставрираната стара сграда и минаха през компютъризираната система за сигурност към частните сейфове. Стивън извади от джоба на панталона си няколко ключа и внимателно отвори един от по-големите сейфове, извади дългата един метър и висока около трийсет сантиметра метална касета и я постави на масата в едно от близките помощни помещения.

Двамата седнаха и Стивън отвори кутията. Натали потрепери неволно от прохладата на климатичната инсталация, навън подухваше свеж ветрец, както често се случва през ранното лято в Италия, но тук си беше истински студ. Той извади един пластмасов контейнер за документи и извади отвътре паспорта си и пачка пари – петдесет хиляди евро, които държеше по навик за спешни ситуации. На по-ранен етап от живота си му се случваше редовно да носи такива суми със себе си, но оттогава бе минало почти половин десетилетие и пачките му се струваха странно тежки. Претегли и двете с ръка, после върна едната в сейфа, а другата прибра в закопчаващия се с цип джоб на лекото си яке заедно с паспорта. Натали го гледаше мълчаливо.

– Температурата в трезора се поддържа постоянно на двайсет градуса, а климатичната система осигурява ниска влажност, затова тук е добре за съхранение на пергаменти. В идеалния случай, бих си построил собствено хранилище с по-прецизно контролирани условия и резервен генератор в случай на спиране на тока, но за толкова малка колекция като моята би било глупаво.

– Колко пергамента държиш тук?

– Четиридесет и пет. Имам четири сейфа.

Стивън я погледна въпросително – време беше да реши дали да остави Свитъка в банката. Натали премина през кратка и мълчалива вътрешна борба, преценявайки риска да повери струващия милиони долари документ на банката и на мъж, когото познава едва от няколко часа. В крайна сметка кимна:

– Май ще е най-добре да го оставим тук. Но ще е уместно да ме включиш в списъка с упълномощените за достъп, ако ти се случи нещо.

– Разумно предложение. На излизаме ще го уредим с управителя. Хайде да тръгваме. – Стивън се усмихна. – Изглежда, че ще се наложи да се доверим един на друг.

– За мен не е много лесно.

Стивън реши да не продължава темата. Не искаше да се меси в дилемите, които се криеха зад тези виолетови очи. Взе цилиндъра със Свитъка от ръката ѝ, сложи го в касетата, после я затвори и заключи. Занесе я в отделението със сейфовете, върна я на мястото ѝ и хлопна вратичката.

Минаха през кабинета на управителя, но той си беше тръгнал по-рано и нямаше как да уредят достъпа до сейфа. Натали въздъхна и като поклати глава, тръгна към изхода. Станалото – станало.

– Можем да дойдем утре и да те включим в списъка, Натали – каза Стивън, докато излизаха.

– Може. Няма да се тревожа за това сега. Хайде да действаме.

Отидоха пеша до съседната пресечка, където Фредерик ги чакаше с колата. Натали се обърна към Стивън:

– Искам да се откажеш от ходенето до апартамента. Идеята наистина е много глупава. Можем да купим всичко, от което имаш нужда, от десетки магазини в града. Не виждам причина да поемаме този риск.

– Аз виждам една голяма – освен това, че обичам вещите си. Програмата за дешифриране на пергаменти, която съм написал, е на компютъра вкъщи и ако искаме да разнищим загадката, тя ще ни трябва.

– По дяволите. Добре, разбрах. Нямаш ли я някъде другаде? В офиса например?

– Не, защото когато съм на работа, обикновено работя. Не се опитвам да дешифрирам средновековни ръкописи.

– Ясно, значи трябва да рискуваме. Нямаме избор.

– Така е. Повярвай ми, нямам никакво желание да получа куршум в гърба заради една компютърна програма. Сигурен съм, че всичко ще е наред.

За седем минути стигнаха от банката до апартамента му, който се намираше в стара триетажна сграда. По указания на Натали Фредерик спря на съседната пресечка. Стивън слезе, но когато спътничката му понечи да отвори своята врата, я спря.

– По-добре да не ни виждат заедно, Натали. Ако някой наблюдава апартамента ми, твоята поява ще потвърди подозренията, че участвам в играта. Нека да отида сам. Ще си взема нещата и след няколко минути пак съм тук, става ли?

Натали отново се отпусна на седалката.

– Добре, ще остана.

Стивън тръгна към сградата, която се намираше зад ъгъла, на стотина метра от мястото, където бяха спрели. Огледа улицата внимателно, но не видя нищо подозрително. Натали явно преувеличаваше. Но пък как да тълкува посещението на двамата мъже в офиса му само преди няколко часа?

Той приближи сградата и не забеляза нищо необичайно. Пъхна ключа в скърцащата стара ключалка, която всеки път оспорваше правото му да влезе с характерното италианско упорство. Тръгна по стълбите към втория етаж.

В този момент телефонът му иззвъня и го стресна. Той погледна дисплея, докато се качваше. Беше Гуен.

– Ало!

– Намерих информация за стационарния телефонен номер, който оставиха двамата гости, о, вожде – безгрижно изчурулика тя. – От южния участък на полицията е. Изглежда, че са казали истината.

– Полицаи ли са? Какво казаха, че искат?

– Само, че трябва да говорят с теб колкото може по-скоро.

– Прати ми номера по имейла и ще им се обадя. Благодаря, Гуен.

– Все още ли мислиш да си "на почивка"до края на седмицата? – весело попита тя.

Стивън се замисли. Мъжете се оказаха истински детективи и теорията на Натали започваше да се пропуква.

– Все още не знам. Засега приеми, че съм във ваканция. Ще ти се обадя, ако има промяна.

– Добре. И умната.

– Разбира се. Помня съвета ти – никога не пресилвай нещата.

Стивън излезе на площадката на втория етаж и тръгна по мрачния коридор към апартамента си. Вратата отдясно се отвори и кресливата стара домоуправителка, синьора Саларно, го погледна неодобрително, като постави ръцете си на кръста.

– Чух гласа ви по стълбите. Наред ли е всичко? Нали не е изчезнало нещо ценно?

– Синьора Саларно, колко се радвам да ви видя. Извинявайте, но не ви разбрах. За какво говорите? – учтиво попита той, озадачен от думите ѝ.

– Чух шум в апартамента ви и се обадих в полицията. Тази сутрин, малко след като излязохте. Помислих, че става нещо, и почуках на вратата, но тогава шумът спря и никой не отвори, затова си казах: "Има нещо“. Веднага телефонирах в полицията. Мотаха се няколко часа. Казах им къде е офисът ви. Не се ли появиха тия мързеливци?

Стивън се опита да осмисли изстреляния като картечница обзор на събитията.

– Полиция ли? Тук? И какъв шум? – Погледна входната вратата на жилището си.

– Пуснах ги в апартамента ви. Стоях при тях, за да съм сигурна, че няма да изнесат нещо – увери го синьора Саларно.

Стивън внимателно мина покрай жената и се приближи до апартамента, където имаше бележка от местната полиция и визитна картичка, закрепени в процепа между вратата и касата. Прибра картичката в джоба си и погледна бележката, после отключи. Това, което видя вътре, го стъписа.

Апартаментът изглеждаше като разграбен от вандали. Навсякъде бяха разхвърляни листа, чекмеджетата стърчаха полуотворени, като няколко бяха изсипани на пода, върху масичката имаше счупена ваза. Стивън усети присъствие зад себе си и когато се обърна, се озова лице в лице с госпожа Саларно.

– Стоях тук и следях да не пипат нищо – увери го тя. – Предположих, че предпочитате да почистите сам, вместо полицията да рови из всичките ви вещи.

– Така ли заварихте апартамента?

– Точно в този вид. Както казах, чух тропане и заподозрях, че става нещо лошо, защото вие винаги сте много тих. В кухнята също има някои счупени неща, сигурно оттам е дошъл шумът. Или от чекмеджетата. – Тя замълча и огледа бъркотията. – Колко жалко, че дори в нашия квартал стават обири. Едно време дори не заключвахме вратите. Вече не е така.

Стивън престана да я слуша. Трескаво се опитваше да осмисли случилото се, докато оглеждаше бъркотията. Може би Натали не беше чак толкова луда.

А може би това тук беше дело на някого, изпратен от нея?

Всъщност какво знаеше за нея? Беше се появила от нищото с тази невероятна история и шантави твърдения и го убеди буквално да избяга с нея. Обвини двамата детективи, че са наемници, дошли да му навредят – може би неволно, но може би това бе част от план, за който той все още не подозираше.

Стивън нямаше впечатление, че Натали умишлено се опитва да го заблуди, но не трябваше да изключва и тази възможност. Във всеки случай тя все още беше въпросителна и той трябваше да е нащрек, докато не научи повече. Колкото и съблазнителни да бяха виолетовите ѝ очи.

Заобиколи купчините изпочупени вещи, за да се добере до бюрото си. Лаптопа го нямаше. Това беше големият проблем. Не само защото всичките му лични файлове бяха там, а и защото програмата за дешифриране също бе на него.

Огледа бъркотията и поклати глава. Пълен хаос. Предполагаше, че е най-добре да се обади в полицията и да подаде жалба със списък на откраднатите неща. За тази цел трябваше да опише всичко. Може би по-късно. Засега реши просто да вземе някакви дрехи и да слезе в склада си на партера.

Напълни един сак с дрехи за една седмица и нещата за бръснене и се върна при входната врата, където госпожа Саларно още стоеше на пост.

– Синьора Саларно, много съм ви благодарен, че сте сигнализирали за обира. Кой знае колко неща още щяха да задигнат, ако не бяхте вие – похвали я той, като се надяваше така да се отърве от нея. След като видя, че не проявява желание да си тръгне, я хвана за ръката и внимателно я изведе в коридора.

– Ако имате нужда от нещо, само почукайте. Ужасно е, че в този квартал се случват такива неща – оплака се тя.

Стивън кимна и отново ѝ благодари. Когато чу изтропването на вратата ѝ, заключи апартамента и слезе на приземния етаж. Отиде до края на дългия вестибюл и отключи една издраскана дървена врата. Когато я отвори, отвътре го лъхна влажен въздух с дъх на мухъл. Махна една паяжина, за да си освободи път до ключа за осветлението. Две слаби флуоресцентни крушки осветиха помещението, което съдържаше пет заключени складови клетки.

Стивън се приближи до най-близката и отключи катинара. Отвори прашната талашитена вратичка и я подпря с един найлонов чувал, пълен с бог знае какви боклуци, събирани с години. Разрови между кашоните, докато напипа твърдата повърхност на един настолен компютър. Вдигна го. Когато го прибираше в склада, беше проявил съобразителност да залепи с тиксо клавиатурата и мишката за него, а също и кабела за захранването. Така имаше всичко необходимо. Можеше да използва монитора, който бе останал горе на бюрото. Дано само старата машина да тръгне.

Затвори склада и се върна в апартамента си, където избърса компютъра от праха и го свърза. Докато чакаше да се включи, отиде в спалнята и извади от шкафа празен диск. Когато се върна, на монитора гордо бяха изложени няколкото икони, които последно бе видял, когато се нанасяше в апартамента. Бързо прегледа файловете, докато намери онзи, който му трябваше, и започна да го сваля на диска. Не си бе дал труда да запише резултатите от пергамента с герба и сега мислено се наруга за небрежността. Така трябваше да повтори целия анализ от самото начало, което си беше доста работа и изискваше много оперативна памет. Предишния път му бе отнело няколко дни.

Хрумна му една идея. Можеше да използва компютрите на фирмата и да пусне програмата да работи през нощта. Беше инвестирал в мощни машини за програмистите, като всяка година сменяше хардуера с най-новото излязло на пазара. Един от компютрите в офиса можеше да обработи данните за една трета от времето, за което щеше да се справи малкият лаптоп на Натали. Стивън взе телефона от бюрото си и натисна едно копче за бързо набиране. Гуен се обади.

– Здрасти. Софи още ли е там?

– Да, тук е.

– Идеално. Искам да подготви един от новите компютри и да пусне една дешифрираща програма на него. Мога да ти пратя софтуера по имейла в компресиран вид заедно с един сканиран документ. Ще кажеш ли на Софи да ми свърши тази работа?

– Веднага. Разбра ли за какво те търсеха ченгетата?

– Имало е обир в апартамента ми. Сигурно са искали да опиша какво е откраднато.

– Обир? Взели ли са нещо?

– Доколкото мога да преценя, само лаптопа ми. Нямам друго ценно за крадене, освен ако не се опиташ да изнесеш голямата ми плазма под мишница. Обаче вкъщи всичко е адски разхвърляно. Изглежда така, сякаш в апартамента са се сношавали пуми.

– Имаше ли нещо важно на лаптопа?

– Не. Всичко е защитено с пароли, но някой спец може да ги разбие. Повечето са безполезни неща. Но пак е гадно.

– Представям си.

– Ще ти пусна програмата и документа малко по-късно. Тук нямам интернет. Копелетата са изтръгнали кабелите и са отнесли модема. Един дявол знае защо. Както и да е, обади ми се, когато свърши. Благодаря ти, Гуен.

Записващото устройство се отвори – знак, че дискът е готов. Стивън изключи компютъра и като огледа още веднъж бъркотията в апартамента, реши, че най-доброто, което може да направи, е просто да почисти. Прибра диска и нарами сака. Огледа се още веднъж и тъжно поклати глава. Щеше да му трябва цял ден, за да сложи всичко в ред. Гадост!

Слезе по стълбите и излезе на улицата, замислен за новите си подозрения за Натали. Смяташе, че умее да преценява хората, но човек никога не знае. Трябваше да е нащрек, в случай че тя е измислила всичко, за да го подлъже да дешифрира Свитъка. Чист късмет беше, че си спомни за пергамента със символа във формата на лабиринт, въпреки че кой знае колко още такива документи имаше. Можеше да е само този, а можеше да са десетки.

Зави зад ъгъла и се приближи до колата, която стоеше на същото място. Багажникът рязко се отвори и това малко го стресна, но разбра намека – метна сака вътре и още преди да стигне до задната врата, Натали я открехна.

– Много се забави – оплака се тя.

– Да. Трябваше да свърша някои неща – отговори той, като наблюдаваше лицето ѝ за реакция.

Тя го гледаше безизразно, но очевидно подразнена от небрежния му отговор. Ако знаеше за обира, явно беше достойна за "Оскар"актриса. Стивън не забеляза в изражението ѝ нищо освен нетърпение да тръгват.

Той отново се вгледа в екзотичните ѝ черти и усети аромата ѝ – като късче от райската градина. Какъвто и да беше, парфюмът явно имаше ефект върху другия пол, помисли си той. А може би просто бе минало ужасно много време, откакто…

По-добре да не мисли за това точно сега.

– Трябва да намерим компютър с интернет, за да проверя пощата си и да изпратя програмата в офиса, където ще я инсталират. Някакви идеи?

– През две пресечки има интернет кафе – каза Фредерик. – Видях го, когато минахме оттам.

Натали му даде знак да кара и той потегли във вече доста натовареното движение в пиковия час.

От другата страна на улицата хилав като върлина мъж с грозни белези от акне върху приличащото на издялано от камък лице вдигна мобилния телефон пред лицето си, докато палеше цигара и се преструваше, че гледа чифт шоколадовокафяви дамски кожени ботуши за езда на витрината. Снима колата заедно с регистрационния номер и затъмнените прозорци и изпрати информацията на съучастника си.

– Мисля, че е той. Проследих го от апартамента. Жалко, че нямаме снимки, за да сме сигурни – прошепна в апарата между две дръпвания от цигарата.

– Опитваме се да проникнем в автомобилния регистър, за да проверим номера, но не успяхме да открием нищо повече. Този тип явно не е фен на социалните мрежи. Жалко, Фейсбук много улеснява нещата.

Мъжът с пъпчивото лице се огледа и когато видя приближаващия мотоциклет, се приближи до бордюра. Хвърли цигарата в канавката и се качи. Мотористът даде газ и потегли по задръстената улица на десетина коли зад автомобила, който следяха.