Ръкописът на Войнич

24

Събуди го някакъв звън. Мобилният на Натали. Тя се размърда до него и посегна в тъмното за апарата. Стивън се опита да види часовника на нощното шкафче. Четири и петнайсет следобед. Заслуша се в краткия разговор. След малко Натали стана от леглото и отиде до масата. С дебелите пердета на прозореца в стаята бе тъмно като в рог.

– Затвори очи – предупреди го тя, преди да светне лампата.

Той изръмжа и се обърна с гръб към масата, но все пак успя да зърне потничето ѝ и чифт яркозелени мъжки боксерки.

Гледката беше добра.

Тя си записа нещо, повтори "шест часа"няколко пъти и затвори. Остави лампата включена за негов ужас и се върна при леглото, като този път седна до него.

– Хайде, момчето ми, събуждай се. Имаме среща със съдбата в шест, когато ще влезем в катакомбите. Това означава, че трябва да побързаме, ако искаме да хапнем преди малкото ни рандеву.

Стивън я погледна – седеше с кръстосани крака и четеше записките си от листчето.

– Бързо стана – отбеляза. – Къде е срещата?

– В една друга катакомба, някъде наоколо – "Сан Калисто“. Явно е известно място. Голяма туристическа атракция.

Той кимна:

– Най-голямата катакомба в Рим. Известна е отчасти заради Папската крипта, където са погребани доста от първите глави на Римокатолическата църква.

– Откъде знаеш толкова много? – изненада се Натали.

– Преди пет години бях на тридневна екскурзия в Рим и това беше един от обектите, които посетихме. Намира се на Виа Апия, недалеч от хотела. Спомням си я заради магазина за сувенири. Помислих си какви евтини боклуци се продават. Не знам защо, но това ми се е запечатало в ума.

– Хайде да тръгваме. Не искам да изпуснем срещата.

Стивън затвори очи.

– Отивай без мен – измърмори. – Аз ще поспя още малко.

Тя го фрасна с възглавницата.

– Хайде! Тръгваме след пет минути. Аз черпя яденето.

Стивън отвори очи точно навреме, за да види как Натали отива да вземе дънките си от мястото, където ги е оставила. Дясното ѝ рамо бе украсено със силно стилизирана татуировка на папагал, която я правеше още по-съблазнителна в неговите очи.

– Ти си първа в банята. На мен ми стига една секунда – каза ѝ. Все още не му се ставаше.

Тя плъзна игрив поглед към одеялото и без да продума, взе дънките и перуката и влезе в банята.

Хапнаха нещо като късен обяд в ресторанта на хотела, който не допринесе с нищо за подобряване на мнението им за хотелската храна. После излязоха и търпеливо зачакаха такси. Когато то спря със свирене на гуми пред тях, Стивън поклати глава. Дори след половин десетилетие в Италия още не можеше да свикне с навиците на шофьорите, които приемаха всяка минути зад волана като участие в състезание.

Пътуването до "Сан Калисто"отне десет минути и скоро двамата стояха пред ужасния магазин за сувенири сред тълпи туристи от всички краища на света. Със свечеряването навалицата намаляваше, но все още беше неприятно многолюдна. След няколко минути изнервено чакане Дани изникна отнякъде на улицата и изсвири с клаксон, като им помаха през отворения прозорец на колата. Отвориха задната врата и се качиха.

Италианецът веднага потегли по Виа Апия и заговори без всякакви предисловия:

– Днес ми се обадиха от полицията. Някой в църквата се е разприказвал и без да признае нищо, е посочил мен. Отпечатъците ви са намерени в колата, оставена на местопрестъплението, и тъй като Гранична полиция вече взема биометрични данни, когато влизате в страната, сега знаят имената ви. Казах им, че сте се свързали с мен за рутинна разузнавателна задача и сте поискали да влезете в базиликата в извънработно време. Иначе не знам нищо друго за вас или защо сте искали да влезете. Може да е било, за да правите извратен секс. Засега това обяснение ги задоволи, но мисля, че е най-разумно да се махнете от Рим възможно най-скоро.

– Съжалявам, Дани. Не исках да ти създаваме проблеми. Не подозирахме, че някой ни следи или че може да убият някого – оправда се Натали.

– Както и да е, на ваше място бих се скрил много добре. Поискаха описание и аз им дадох възможно най-подробно. Истината е, че не знам нищо за вас. Когато попитаха как са се свързали с мен, казах, че сте ме намерили в указателя. Имам реклама там.

– Защо толкова се занимават с нас? – попита Натали. – Нали не мислят, че ние сме убили Фредерик?

– Казаха, че сте "лица, представляващи интерес“. Предполагам, че нямат нищо друго и затова се фокусират върху фактите, които са им известни. Ако си бяхте тръгнали с колата, вместо да я оставяте там, нямаше да имат нищо. Открили са ви по отпечатъците. В противен случай щяхте да сте просто мистериозна двойка, на която съм помогнал и за която не знам нищо.

– Добре. Какво внимание можем да очакваме?

– Говорих с един познат в управлението и той ми каза, че са ви обявили за издирване, което ще доведе до инцидентни проверки в хотелите за имената ви. Ако не се предадете до двайсет и четири часа, може да започнат да ви издирват по-сериозно, в случай че все още нямат следи към убиеца. Може и да работят бавно, но не са некадърници.

– Значи засега няма голям проблем. Но съветът да се махнем от Рим може би не е лош – призна Натали.

Минаха през полето около няколко жилищни комплекса и стигнаха до портата на лозе, оградено с двуметрова тухлена стена. В дъното на имота се виждаше стара, порутена постройка. Отпред чакаше мъж с работен гащеризон и като видя Дани, отвори леко портата. Дани спря на алеята пред сградата и се обърна към Натали и Стивън, като обясни:

– Това е Умберто. Той ще ви заведе до входа на катакомбата. Имате един час да я разгледате. Ето фенерче… – Извади го от жабката и провери дали свети. – Той ми каза, че вътре имало някакви лампи, но не се знае от колко време не са ползвани. Инсталирали са ги като временна мярка преди няколко десетилетия. Не забравяйте, че това е историческа забележителност, затова без вандалски изпълнения, нали?

– Разбира се. Но откъде да сме сигурни, че това е криптата, която търсим? – попита Стивън.

Дани сви рамене:

– Нямам представа. Питайте Умберто. Той познава катакомбите по-добре от всеки друг. Намират се в негов наследствен имот. Ако не е тази, която търсите, най-много да сте се разкарали напразно. Тук отдолу всичко е в тунели, доколкото съм чувал. Някои катакомби са дълги с километри. Надявам се, че ще се ориентирате на влизане и на излизане. Ще бъде жалко, ако ви изгубим… – Усмихна се. – Е, не се тревожете. Умберто казва, че досега не е заключвал никого вътре.

Слязоха от колата и се ръкуваха с Умберто – жилест мъж около шейсетте, със силно загоряла кожа и мръсна, прошарена коса. Двамата със Стивън размениха любезности, докато вървяха по алеята. За щастие, Умберто знаеше криптата, която ги интересуваше. Обясни набързо как да я намерят и им каза да обърнат внимание на стенописите с птици и лози.

Приближиха се до старата сграда, леко запусната като много други в Рим, и Умберто ги преведе по тухлен коридор до желязна врата. Извади връзка ключове и с театрален жест отключи ръждивата ключалка. Лампите бяха включени. Той махна към грубото каменно стълбище, спускащо се в мрачното подземие. Напомни на Стивън, че имат един час, като вдигна пръст, за да наблегне на важността на думите си. Стивън кимна и тръгна надолу, последван от Натали.

Застоялият въздух миришеше на влажна пръст. Телата отдавна бяха преместени в гробищата и въпреки това мястото навяваше усещане за смърт. Вековете, през които тук са се съхранявали тленни останки, бяха оставили неизличима атмосфера.

Двамата тръгнаха предпазливо по коридора, към който ги бе насочил Умберто, проходът беше издялан във варовика и на места бе укрепен с древна зидария. Натали почти се долепи до Стивън, докато минаваха камера след камера по безкрайния тунел, чиито стени бяха осеяни с гробищни кухини и отдавна забравени надписи. След известно време рисунките по стените се промениха, както беше обяснил Умберто. На едно разклонение в главния тунел стигнаха до голяма крипта. Ако Умберто беше прав, това беше гробът на Януарий. Почти всички стени бяха украсени с изящни стенописи от трети век, изобразяващи лози и птици. Стивън и Натали си помислиха едно и също, докато разглеждаха произведенията – откъде да започнат?

– Мисля, че с голяма сигурност можем да кажем, че това е правилното място – прошепна Натали, като разглеждаше мраморните стени и фреските.

– Да, но тук има прекалено много детайли, прекалено много образи. Нека да си разпределим търсенето. Ти започни от лявата страна, аз – отдясно, и така ще удвоим шанса за успех. Вземи фенерчето, аз ще ползвам телефона. Търсим нещо свързано с берачи на маслини, може би резба или рисунка – напомни ѝ Стивън.

Натали взе фенерчето и започна търсенето. Оглеждаха стените, търсейки нещо, което би могло да отговаря на кодираното послание от базиликата "Сан Клементе“. Напредваха бавно. Някои от стенописите се бяха олющили до неузнаваемост. Стивън отново изпита неприятното чувство, което караше корема му да се свива – изглеждаше му безсмислено да си играе на детектив шест века след създаване на уликите. Удивяваше се, че са стигнали толкова далеч, и му се струваше лудост да очаква още напредък. Беше минало твърде много време – имаше прекалено много фактори, бяха се случили твърде много неща.

След двайсетина минути Натали извика:

– Открих нещо.

– Какво?

На Стивън не му се искаше да напуска мястото, до което бе стигнал, защото се опасяваше, че ще забрави коя част от стените вече е огледал и ще се наложи да започне отначало.

– Рисунка на мъже, които берат нещо – каза Натали. – Може да е грозде или… маслини.

– Добре, идвам след секунда. Чакай да отбележа докъде съм стигнал.

Извади от джоба вярното си парче тебешир и остави черта на пода. После отиде при Натали, която освети няколко рисунки с фенерчето. Имаше птици, кацнали върху изящно изписани и отрупани с цветя лози, които изглеждаха като истински. Отдолу няколко мъже беряха нещо.

Стивън посочи един:

– Да, този бере маслини.

– Как разбра?

– Качил се е на стълба. Не можем да различим дървото, защото е избеляло, но е имало. Ако береш грозде, не ти трябва стълба. Необходима е само за маслините, които растат…

– На дърво – довърши Натали и се усмихна. – Открихме го! Какво се казваше по-нататък в посланието?

– "…на три крачки от берача на маслини сочи пътникът пътя на пет длани над тринакриума“ – изрецитира той.

– Три крачки. Това са четири метра и половина, нали?

– Да. Нека да ги измеря – каза Стивън с известно вълнение в гласа. Може би все пак имаха шанс…

Направи три дълги крачки покрай стената в едната посока, постави знак на пода, после направи шест в другата и отново отбеляза място.

– Пет длани над Тринакрия – измърмори, като оглеждаше рисунките.

Внимателно огледа първото място, но там нямаше нищо, което да заслужава внимание. Нямаше герб с лабиринт. Нищо. Отиде от другата страна и спря пред стената. Между лозите имаше по-нова и запазена рисунка – грубо очертан остров с триъгълна форма. Сицилия – островът, където бе умрял свети Януарий. Стивън огледа по-внимателно рисунката.

Знаеше, че римляните са изобразявали Сицилия с един класически символ – главата на Медуза, с коси от змии, и три бягащи човешки крака, разположени симетрично в кръг около лицето на митичното чудовище. Древните наричали този странен образ трискелион – в превод "трикрак“, а в Сицилия бил известен като "тринакрия“, затова и древното име на острова било Тринакрия. Дори в наши дни символът бе част от знамето на Сицилия, макар и без змиите на Медуза.

Грубата рисунка на стената не би говорила нищо на случайния посетител или вероятно би му заприличала на опит на някой бездарен художник да почете лобното място на свети Януарий. Но посланието от базиликата променяше всичко. Със сигурност, ако Стивън бе дошъл в криптата, без да знае тази информация, нямаше да обърне внимание на символа. Но сега, въоръжен с кодирания ключ, виждаше друг смисъл в острова.

Пет длани над Тринакрия.

Една длан беше около осем сантиметра. Пет длани – четиридесет сантиметра. Стивън опипа с пръсти древната стена и наистина на едно място, където мазилката се беше олющила и я бяха замазали, имаше разлика в структурата. Сигурно имаше и още нещо. Той почука по стената и тя изкънтя на кухо. Натали се приближи, огледа мястото и извади отвертката и дрелката.

– И ти ли си мислиш това, което и аз? – попита.

– Очевидно през петнайсети век много са обичали да крият разни неща из стените.

Натали почегърта мястото с отвертката. Паднаха няколко парчета мазилка. След пет века в тази влага беше станала ронлива. Натали ръгна още няколко пъти с отвертката, после пусна акумулаторната бижутерска дрелка и с лекота започна да кърти мазилка и хоросан.

След десет минути отвори дупка с размери двайсет на петнайсет сантиметра. Ръцете и фланелката ѝ се нацапаха с прах. Тя се отдръпна и се изтупа, Стивън махна по-големите отломки от дупката и надникна вътре.

– Тук има нещо, но не е пергамент. Свети ми с фенерчето, ще се опитам да го извадя.

– Какво е? – попита Натали.

– Не знам. Трудно е да се разбере при толкова много прах. Изчакай една секунда.

Натали насочи фенерчето към дупката и Стивън предпазливо бръкна вътре.

В следващия миг дръпна рязко ръката си и потрепери – един едър паяк пропълзя по кожата му. Натали бутна гадината на земята и я смачка, докато Стивън се опитваше да нормализира пулса си. Спогледаха се.

– Искаш ли ти да го извадиш? – попита той полунашега, полунасерозно.

– Ти си специалистът тук. Освен това не съм голяма любителка на паяци.

– Благодаря, че ме спаси от този. Мисля, че беше тарантула. Можеше да ме убие.

– Направих го само за да си спестя усилието да те изнасям оттук. Изглеждаше така, сякаш ще припаднеш.

Стивън се опита да се успокои. Ръцете му още трепереха от адреналина. Той си пое дълбоко дъх.

– Ще ми подадеш ли отвертката?

Натали му я даде и той внимателно я пъхна покрай ръба на предмета, скрит в дупката. Нещото леко се помести. Стивън пъхна цялото острие на отвертката отдолу и повдигна. Чу се изстъргване в нещо метално. След като се увери, че няма повече паяци – смъртоносни или безобидни, Стивън бръкна в дупката и хвана скрития предмет. Беше по-тежък, отколкото очакваше. Измъкна го и установи, че е полирана метална плочка, покрита с прах. Духна силно, за да я изчисти. Вдигна се облаче, което накара и двамата да се закашлят.

– Какво е това? Какво пише? – попита Натали.

Стивън се вгледа в плочката.

– Ако разчитам правилно, това е ключът за дешифриране на Свитъка. Погледни… виждаш ли символите? Това е заместващ шифър, но изглежда, че за изобразяването на една традиционна буква се използват два символа. Освен това предишният и следващият символ променят буквата. – Стивън избърса плочката. Беше тъмнокафява на цвят и буквите и символите бяха гравирани ръчно. – Това е медна сплав. Ето защо е толкова тежка и не се е разпаднала, само е покрита с патина. Някой е положил много усилия да създаде нещо, което няма да се изгуби с времето.

Натали се приближи и се вгледа внимателно в плочката.

– Има символи и от двете страни.

Стивън обърна плочката и любопитно разгледа задната страна. Това беше ключът за шифъра, който озадачаваше криптолозите от векове. И той имаше честта да бъде първият човек в историята, който ще разкодира не само Ръкописа на Войнич, а и Свещения свитък.

И точно тогава лампите угаснаха.