Ръкописът на Войнич

14

Полковник Гейбриъл Синт запали двайсет и четвъртата си цигара за деня от огънчето на двайсет и третата и изпусна облак вонящ дим към тавана на домашния си кабинет. Закашля се хрипливо, но това не му попречи да вкара още една дълбока глътка дим в белите си дробове, за да сподави спазъма. Предполагаше, че дните му вече са преброени, затова какъв смисъл имаше да отказва пушенето сега?

Замисли се за телефонния разговор отпреди няколко минути и се изкуши да пропусне този, който знаеше, че трябва да проведе. Просто не виждаше особен смисъл, а и изпитваше естествена съпротива да се отчита пред нетърпимия глупак, към когото го бяха прикрепили. Все пак пренебрегването му щеше да му навреди повече, отколкото да му помогне, затова той неохотно набра номера и изчака сигнала.

– Нещо ново? – попита Диего Лука, щом вдигна.

– Може да се каже. Току-що ми докладваха, че са открили дъщерята на Туейн.

– Прекрасна новина!

– Не съм сигурен. Свързала се е с друг човек, за когото се опитваме да намерим информация. Има и друго: някой се е опитал да ги проследи и нещата не са се развили особено добре за него – хрипливо съобщи Синт, като издиша нов облак дим.

– Започни отначало. Къде е тя?

– Във Флоренция, Италия.

– Какво, по дяволите, прави там?

– Уместен въпрос. Засега не се знае. Но се опитваме да изясним.

– Опитвате се. Ясно. И коя е тайнствената личност, с която се е свързала?

– Местен предприемач, някой си доктор Стивън Крос. Но първоначалната проверка на самоличността му даде странен резултат.

– В какъв смисъл?

– Допреди пет години такъв човек не е съществувал. Преди това няма данни за него. Като че ли се е появил от нищото – докладва Синт, като смачка цигарата в една стара керамична саксия, която използваше за пепелник.

– Италианските архиви са известни с ненадеждността си. Сигурно една четвърт от всички жители на Италия не са регистрирани никъде. Не е като в САЩ или останалите страни от Европейския съюз. В Италия нещата са… как да кажа, поспрели.

– Чудесно. Добре, ето какво знаем засега: този тип е собственик на малка софтуерна фирма. Има пари. Много пари. Жена му, Антония, е загинала в пътна катастрофа преди няколко години и той е получил доста добро наследство. На четиридесет и пет е, здрав – или поне няма нищо записано в медицинския му картон, и няма дългове. Живее в апартамент под наем. Толкова – недоволно измърмори Синт. Посегна към кутията с цигари на бюрото и поклати глава, беше останала само една.

– Хм, неизвестен играч. Добре. А каква е тази работа, че някой я следи? И в какъв смисъл нещата не са се развили добре?

– Някой, вероятно със същите цели като нас, ги е последвал в един строителен обект и не е излязъл оттам. Вчера, когато засякохме момичето, изпратих малък отряд да провери какво става. Намерили са я чрез една банкова сметка, която явно тя си мисли за анонимна – и би била при нормални обстоятелства, но ние имаме достъп до неподозирани ресурси. Накратко, парите винаги оставят следи. Винаги.

– Защо не я хванахте? – попита Лука.

– Защото не знаем дали предметът е у нея, нито каква игра играе. Може просто да е дошла с приятел на почивка в Италия. Това не е основание да я хващаме. Ако не изберем подходящия момент, всичко ще се провали. Ще изгубим шанса си да я използваме, за да ни заведе при… при целта.

– Разбрах. Но какво се е случило с преследвача?

– Или тя, или приятелят ѝ го е фраснал с греда по главата. Не мисля, че той или съучастниците му знаят къде е тя в момента – обясни Синт, като много внимателно избираше думите. – Тази сутрин в полицията е постъпил сигнал за обир в дома на Стивън Крос.

– Какво?

– Не сме ние. Но това подсказва, че хората, които са го извършили, са знаели за връзката му с Натали Туейн отпреди. Това ме тревожи – изглежда, че си играем на котка и мишка с противник, който е една крачка пред нас. Това трябва да се промени – завърши полковникът, след като сподели цялата информация, с която разполагаше.

Лука чу как Синт запалва цигара. Мръсен навик на един деградирал атеист. Логично.

– Нещо друго? – попита Лука.

– Сега проучваме Крос и следим преследвачите, които разкрихме. За момента обаче има много неизвестни. А както знаеш, това не е хубаво.

Синт поговори още няколко минути за организацията на действията им, после затвори. Лука беше подлец, реши той, и явно доста се беше наперил от това, че бившият шпионин трябва да му се отчита. Тонът на разговорите им все повече намекваше, че Синт е подчиненият, а Лука – негов началник.

Единствената интересна новина засега бе тази, че Крос и момичето се опитват да се скрият и Синт знаеше къде е тайната им квартира. Тази информация можеше да се окаже от решаващо значение и за момента бе единственият им истински успех.

Облегна се назад и се загледа в боята на тавана, която се белеше от постоянния приток на отровен дим, който той бълваше отдолу ден след ден. И тя като душата му бавно се разяждаше, главно под влиянието на собствените му действия. Синт се подсмихна мрачно на тази метафора.

Но какво от това? Нищо не е вечно.

Натали спокойно изслуша разказа на Стивън как е зашеметил преследвача им. Почти не прояви интерес към въздушния пистолет и електрошоковото оръжие. Като човек, който е бил мишена на опит за покушение, Стивън се изненада от реакцията ѝ. Очакваше, че ще се разтревожи от срещата с опасността, а тя продължаваше да излъчва непоклатимо спокойствие – тиха увереност, която не издаваше никакъв страх. Или беше изключително хладнокръвна, или беше социопат, помисли си Стивън. Дори той, който бе служил няколко години в армията и беше попадал в множество ситуации с опасност за живота, се бе разтревожил от изводите, които налагаха присъствието на преследвачите и за малко провалилият се опит за отвличането им. А Натали се държеше, сякаш току-що се е събудила от здрав сън, освежена и готова да тръгне към фитнеса. Никога не беше виждал нещо подобно.

Фредерик постоянно поглеждаше огледалата и на няколко пъти зави рязко в странични улички и се върна по обратния път, за да провери за преследвачи. Явно беше добър в това и Стивън се запита какво точно включва работата му.

– Ще слезем на няколко километра от вилата и ще вземем такси. Не можем да рискуваме да приближаваме скривалището с тази кола. Фредерик ще намери нов автомобил до утре сутринта. Нали Фредерик? – Натали се усмихна на шофьора и погледите им се срещнаха в огледалото. Той кимна.

– Мислиш ли, че това бяха хора на Морбиъс Франк? – попита Стивън.

– Да, или на Ордена. В общи линии за нас е едно и също. Който и да е, трябва да сме готови за най-лошото. Ако нямаш основателна причина да стоиш във Флоренция, още утре трябва да се махнем от района. Бих казала още тази нощ, но няма да е практично, докато не намерим друга кола. Сега, след като знаят, че съм във Флоренция, не е безопасно да сме тук.

Стивън не коментира. Натали погледна електрошоковия пистолет и отбеляза:

– Ирански е. Такива не се срещат често тук. За първи път виждам на живо.

– Да не би разбираш и от електрошокови оръжия?

– Да кажем просто, че в един етап от живота си съм се интересувала. – Ако целеше да възбуди любопитството му още повече, Натали се справяше доста добре. – Този се различава от моделите за свободна употреба. Използва се от военните и от полицията.

– Извинявай за невежеството, но каква е разликата?

– Цивилните електрошокови оръжия са направени с цел обезвреждане. Удрят те и спират, освен ако пак не натиснеш копчето. Моделите като този имат за цел не само да парализират субекта, могат да продължат да пускат ток, за да държат мишената неподвижна за известно време. – Тя небрежно размаха оръжието. – Могат да се използват и за мъчения.

– Мъчения…

– В някои страни полицията използва мъчения за изтръгване на самопризнания – смятат го за по-ефикасно от цивилизованите методи. Устройствата като това са създадени с такава цел.

– Изглежда, знаеш много за тях. С какво каза, че се занимаваш, Натали? – попита Стивън полунашега.

– Не съм ти казала. – Тя се наведе напред към Фредерик. – Остави ни при онова ресторантче, покрай което минахме вчера и казах, че изглежда симпатично. Ще вземем такси оттам.

Шофьорът кимна, без да престава да мести погледа си от огледало към огледало във фиксирана последователност: централно, дясно, ляво, централно, дясно, ляво. На Стивън му се зави свят да го гледа. Отново се замисли, че ако се беше отнесъл по-сериозно към предупрежденията на Натали, вероятно щеше да забележи, че някой следи апартамента му. Навремето беше много по-бдителен и сега се дразнеше от мисълта, че е свалил гарда и е станал толкова небрежен. До неотдавна сетивата му бяха толкова изострени, че вътрешната му аларма се включваше мигновено, щом усетеше, че някой го гледа, точно както се беше случило, когато Натали бе започнала да го следи.

Каза си, че трябва да се върне към старите навици.

Ако тя беше права, небрежността можеше да му струва живота. А към този момент изглеждаше, че има право.

В четири и четиридесет компютрите завършиха анализа и спряха да бръмчат, документът бе дешифриран. Софи записа резултата в отделна папка и спря програмата.

Пергаментът беше разкодиран и сега само чакаше да бъде погледнат от човешки очи.