Стивън отвори вратата на офиса си пред Натали, като едва балансираше с франзелата и кафето. Гостенката влезе, стискайки кожената си чантичка.
Гуен Пийбоди стана от бюрото си и бързо се приближи до Стивън. Взе хляба от ръцете му и погледна изпитателно посетителката.
– Привет – поздрави радушно.
Натали кимна. Стивън огледа облицованото с червени тухли помещение, преобразувано в отворен офис след премахването на повечето вътрешни стени. Най-близо до входа бе обособена приемната и имаше три работни места с компютри, подредени в полукръг, пред които седяха другите обитатели на офиса. И тримата погледнаха шефа си.
– Здрасти, банда – поздрави той. После се обърна към Натали: – Госпожице Туейн, това е Гуен Пийбоди. Тя е мой офис мениджър и отговаря всичко в живота ми да върви гладко ден след ден.
– Приятно ми е да се запознаем, Гуен. Аз съм Натали Туейн.
Гуен моментално направи връзката:
– Роднина сте, предполагам, на професор Уинстън Туейн. Негова… дъщеря? – Огледа Натали по-внимателно. – Или внучка?
– Дъщеря.
– Той звъня в офиса онзи ден. Как е баща ви?
– Почива – отговори Натали.
– Професор Туейн е починал преди няколко дни, Гуен – тихо каза Стивън.
– О… моите съболезнования.
– Благодаря – отговори Натали.
Стивън се обърна към служителите си, които го гледаха в очакване, и ги представи един по един:
– Бен Уокър, Уил Донахю и Софи Липтън.
Софи, набита тъмнокожа жена на двайсет и шест, чийто апетит за италианските сладкиши си личеше, се усмихна и вдигна вежди:
– Приятно ми е, Натали.
– И на мен – добронамерено отговори гостенката.
Бен се усмихна:
– Ние сме трагично зле платените и винаги претоварени с работа джуджета, които се грижат за софтуера. Аз съм Бен, а това е Уил – добави, като кимна към колегата си, който не спираше да трака на клавиатурата, въпреки че погледна новодошлата, за да отчете присъствието ѝ.
Бен беше висок и хилав и имаше белег, който преминаваше от челото до долната му устна. Уил беше слаб и блед, с набола рядка брадица и слушалки от айпод на ушите, от които дънеше метъл.
– Приятно ми е да се запозная с всички – каза Натали.
– Хайде да отидем в кабинета ми – предложи Стивън. – Насам…
Натали тръгна след него, като все още стискаше здраво кожената си чанта.
Гуен предложи:
– Ако искаш, остави това при мен.
– Не, благодаря. Няма проблем.
Натали влезе след Стивън в кабинета и затвори вратата. Седна пред голямото бюро. За момент настъпи мълчание. Той се настани на стола си и отпи глътка кафе. Двамата се втренчиха един в друг. Погледът на Натали беше безизразен, непроницаем.
Стивън остави чашата отстрани и скръсти ръце, като се облегна назад на стола.
– Добре, госпожице Туейн. Целият съм в слух. Защо животът ми е в опасност и с какво мога да ви помогна.
Натали вдигна чантата и я остави на бюрото.
– Нека да си говорим на "ти“. Настоявам. – Замълча за момент и го погледна изпитателно. – Не знам откъде да започна, затова нека да е от смъртта на баща ми. Убедена съм, че е бил убит от един човек на име Морбиъс Франк. Доктор Морбиъс Франк. Името говори ли ви нещо?
Стивън прерови паметта си, но не откри нищо познато.
– Не. Трябва ли да ми говори?
– Той е – освен убиец на баща ми – бизнесмен. Бизнесмен, авантюрист, самозван археолог, филантроп и милиардер. Наследник на нефтена империя – една от най-големите във Великобритания.
Стивън кимна:
– Името не ми е познато, но разбирам какво искаш да кажеш. Той е богат и могъщ и ти мислиш, че е убил…
– Преди две седмици Франк финансира операция, при която баща ми да се сдобие с една религиозна реликва, за която се твърди, че е свързана с Ръкописа на Войнич. Знам, че този документ ви е познат.
Стивън се облегна назад и изражението му коренно се промени.
– Разбира се, че ми е познат. Това е светият граал на криптологията. Но този ръкопис се съхранява в Йейл от десетилетия. Каква реликва може да е свързана с него? Знам всичко за ръкописа и около него няма нищо освен планини от предположения за начина, по който би могъл да се дешифрира, което досега никой не е успял да направи.
– Става дума за документ, който според баща ми може да помогне за дешифрирането му. Той смяташе, че това е ключ към загадка, датираща отпреди шестстотин години.
Стивън гледаше гостенката си привидно спокойно, но вътрешно всичко в него кипеше, пулсът му за секунди скочи от шейсет на сто удара в минута.
– Слушам те много внимателно, Натали.
– Реликвата е известна като Свещения свитък от абатството "Свети Петър от Абътсбъри"в Дорсет, Англия. Чувал ли си за това място?
Стивън кимна:
– Дали съм чувал? Ходих в абатството преди десет години, но не си спомням да е имало свещена реликва. Да не би да казваш, че свитъкът е там? Все още не мога да схвана мисълта ти.
– Беше там – скрит в тайните катакомби под манастира. Но вече не е там. Беше освободен преди две седмици.
– Аха, значи е бил откраднат. И баща ти има пръст в това, така ли?
– Освободен – поправи го Натали.
– Освободен, добре. Значи, този свещен свитък е бил освободен… от баща ти, така ли? На тези години не си го представях толкова… как да кажа… ловък.
– Не го направи лично, но знам, че двамата с доктор Франк го организираха. Важното е, че Свитъкът трябваше да остане у баща ми с уговорката, че Франк ще научи съдържанието му, след като бъде дешифрирано.
– И ти смяташ, че баща ти е бил убит, защото Франк е искал Свитъка за себе си? Откраднал ли е документа, след като е убил професора?
– Не.
Стивън се замисли за момент над това, побиха го тръпки.
– Къде тогава е тази свещена реликва и откъде знаеш толкова много за нея?
– У мен е – отговори Натали, като кимна към чантата си.
Стивън я погледна изпитателно, после бавно премести очи към чантата. Натали бе спечелила цялото му внимание.
– Професор Туейн… баща ти… анализирал ли е Свитъка? – попита той тихо.
– Не, но… – започна Натали и замълча.
– Не, но какво?
Тя отвори чантата, извади лист хартия и му го подаде. Стивън го взе и го разгъна.
Беше писмото, което бе пратил на Уинстън Туейн с теорията за произхода на Ръкописа на Войнич.
Разгледа документа и потрепери несъзнателно.
Писмото бе изцапано с кръв.
Кръвта на покойния професор Уинстън Туейн.
Стивън се взираше в писмото. Присви очи, опитвайки се да разчете бележката, която професорът собственоръчно бе написал в полето отстрани. Прочете я на глас:
– "Теорията е грешна, но се доближава до истината. Да се обадя на Крос, за да поговорим.“ – Погледна Натали. – Значи все пак е обърнал внимание на писмото ми.
– Да. Прочел го е. Намерих писмото под главата му. Когато е издъхнал… – Натали замълча и преглътна. – Когато е издъхнал, главата му е паднала на бюрото и твоето писмо се е оказало отдолу. Съдебният лекар каза, че е починал от масивен аортен аневризъм и вероятно е счупил носа си, когато се е ударил в бюрото. Затова…
– Да, ясно. – Стивън отново погледна изцапаното с кръв писмо. – Но сега се обърках още повече. Твърдиш, че баща ти е бил убит от Франк, но току-що каза, че причината за смъртта му е вроден дефект. Нещо не се връзва. Или е бил убит, или е умрял от естествена причина. Кое е вярното?
– Мисля, че аневризмът се е спукал, защото са го измъчвали. Съдебният лекар намери необясними охлузвания по ръцете, но в крайна сметка каза, че от това не може да се направи категоричен извод. За мен обаче всичко е ясно. Франк е изгубил търпение и е дошъл да вземе Свитъка.
Стивън въздъхна:
– Нали осъзнаваш, че това е абсолютно невъзможно да се докаже. Със същия успех можеш да твърдиш, че е пийвал бира с дявола, когато аортата му се е спукала. Нищо не го доказва. Не искам да ти противореча, но…
– Разбирам скептицизма ти. Но това не променя мнението ми. – Тя махна към писмото в ръцете на Стивън. – Исках първо да видиш писмото, за да знаеш, че баща ми е уважавал познанията ти.
– Приемам го като комплимент. Но това с нищо не ни подсказва дали баща ти е успял да проучи Свитъка и да го разгадае.
– Сигурна съм, че не е успял. С баща ми бяхме много близки, а не ми се е обаждал да се похвали за никакво значително откритие. Ако откриеше нещо ново по нещата, върху които работеше, моментално ми звънеше. Беше като дете. Страшно се вълнуваше и искаше да сподели радостта си най-напред с мен.
Стивън се усмихна съболезнователно:
– Да, разбирам.
Натали кимна едва забележимо в знак на благодарност.
– Как попадна у теб Свитъкът? – попита той.
– Татко ми го даде веднага щом се сдоби с него. Настояваше аз да го пазя. – Натали се вгледа в литографията на Пикасо на стената зад Стивън. – Сякаш е знаел, че рано или късно някой ще дойде да го убие.
Стивън се намръщи.
– Какво има? – попита Натали, когато забеляза изражението му.
– Ако баща ти и Франк са имали споразумение да използват Свитъка заедно, защо му е на Франк да го убива? Ако приемем, че теорията ти за мъченията е вярна.
– Защото баща ми, въпреки всичките си недостатъци, беше религиозен човек. Беше раздвоен – като учен искаше да дешифрира Свитъка, но не желаеше да прави нищо, което да е твърде богохулствено или да навреди на другите вярващи като него. Знам, че това му причиняваше силни вътрешни терзания. Предполагам, че след като е видял Свитъка, съвестта му е проговорила и е казал на Франк, че е по-добре информацията, съдържаща се в него, да не бъде разкривана. Татко ми каза, че ще продаде целия си пакет от ценни книжа и вилата си в Аспен, за да върне на Франк парите и той няма да има претенции за Свитъка.
Стивън въздъхна нетърпеливо:
– Да приемем, че повярвам в теорията ти и се съглася, че този Франк е чудовище. Очевидният въпрос е как мога да ти помогна. Какво общо имам аз с всичко това, освен че съм написал едно писмо, за което съвсем бях забравил? И как мога да съм сигурен, че Свитъкът, за който не бях чувал, докато ти не ми каза за него, е свързан с Войнич?
Натали мълчаливо извади от чантата си очукана цилиндрична кутия и отвори капака, като настойчиво гледаше Крос през бюрото.
– Татко ми обясни как Свитъкът е свързан с Войнич – каза след няколко секунди.
Стивън кимна снизходително:
– Хубаво, приемам. След като сме стигнали дотук. Каква според него е връзката?
Натали внимателно извади от кутията няколко парчета пергамент, които очевидно бяха на неколкостотин години. Стивън беше виждал достатъчно средновековни документи, за да разпознае белезите на древността и миризмата на отминали столетия.
– Татко ми каза, че Свещеният свитък е една от липсващите глави в Ръкописа на Войнич. По-точно глава 18.
Стивън пое намачкания пергамент от ръцете ѝ и цялата стая сякаш се завъртя около него. Той хвърли кратък поглед на кутията, после пак се вторачи в документа. Не беше възможно. Чувстваше се като човек, който попада на забравено платно на Рембранд, както случайно си ходи по улицата. Изгубената глава на Ръкописа бе изчезнала още преди години заедно с една друга глава – номер 16. И макар че от време на време се появяваха слухове, че забраненото знание отново се е появило някъде, досега никой не беше виждал тези страници. Предположенията за съдържанието им бяха оскъдни и често – противоречиви. Това бе един призрачен документ, нищо повече.
– Глава 18… ти… сигурна ли си, че баща ти е казал така?
– Да. Каза още, че датира някъде от около 1450 година.
Стивън не можеше да повярва на ушите си.
Пред него беше разковничето – ключът за решаване на една от най-големите загадки на всички времена.