Ръкописът на Войнич

37

– Какво казва надписът? – попита Натали.

– Казва… "Бог изпрати сина Си като Божествена светлина“ – прошепна духовникът.

– Значи… това е тръненият венец от кръста, така ли? – попита Муди.

– Може би. В смисъл, при тези обстоятелствата… – Лука звучеше объркано.

– Бих казал, че е, ако съдим по надписа. Който, ако не се лъжа, е на арамейски – отбеляза Стивън.

Лука се изненада:

– Разбираш ли арамейски?

– Само няколко думи – от едни древни пергаменти, които изучавах преди години. Но ти очевидно разбираш.

– Не е необичайно сред висшия клир. Все пак Ерусалимският талмуд е на арамейски – обясни Лука.

– Не изоставате от конкуренцията, а?

– Не бих се изразил по този начин…

– Сигурен съм. Но дори аз мога да разчета думата "Йешу“. – Стивън отново се вгледа в надписа. – Означава "Исус“ – за тези, които са бягали от часовете по древни езици в гимназията.

– Прав си, разбира се.

– Какво друго пише? – попита Муди.

– Хайде, само няколко думи са, Лука – настоя Стивън.

Лука се вгледа в примитивните букви, покашля се и прошепна:

– "Аз живея във всеки от вас. Обичайте ближните си.“

– Значи… това е последното евангелие – тихо каза Муди.

Четиримата се втренчиха със страхопочитание в плочата.

Натали наруши мълчанието:

– Стивън, ела! – Беше отишла в дъното на пещерата.

– Какво има? – тихо попита той.

– Друга стена.

Стивън погледна към мястото, което тя осветяваше с фенера. Там имаше друга преграда, иззидана със същите камъни и хоросан като тази, която току-що бяха разбили. Стивън се спогледа с Муди и кимна. Вдигна чука и замахна странично към мястото, където стената опираше в скалата. Чукът отскочи и се разлетяха отломки, но звукът беше от нещо кухо. Удари още веднъж и камъкът леко поддаде.

С Муди започнаха да се редуват да рушат преградата и след още четвърт час повечето камъни бяха струпани на купчина. Шумът от ударите бе оглушителен, но никой не искаше да излезе от пещерата. Сякаш бяха пуснали корени. Дори когато прахта се уталожи след последния удар, никой не се приближи до новия отвор. След кратко колебание Натали отиде при Стивън с фенерчето и го хвана за ръката. Той насочи светлината към дълбините на пещерата и видя няколко предмета, подредени край варовиковата стена: груба кожена торба, чифт износени сандали, очукано копие.

Двамата влязоха плахо в нишата и светлината зашари из вътрешността ѝ, докато спря върху нещо с формата на човек. На земята лежеше проснат по гръб скелет. обърнал празни очни орбити към тавана и покрит с останки от изгнил тънък плат. Четиримата стояха като вкаменени.

Муди първи наруши мълчанието:

– Става зловещо. Аз се махам. Лука, пусни ме да мина. Имам нужда от чист въздух – заяви той и тръгна към изхода на пещерата.

– Това няма да стане – каза италианецът и го фрасна в тила с тежкия си стоманен пистолет.

Муди се свлече безжизнен, главата му издумка на земята. Под черепа му се образува локвичка кръв.

Стивън бавно се дръпна до стената, като издърпа и Натали със себе си. Лука насочи пистолета към тях.

– Не мърдайте.

Натали гледаше с широко отворени от ужас и изненада очи. Стивън зададе очевидния въпрос:

– Защо?

Лука въздъхна – звук на изтощение и безсилие.

– Има ли значение?

– За мен има.

Италианецът се подвоуми, сякаш водеше вътрешна борба, после заговори тихо и монотонно:

– Църквата е единственото семейство, което съм имал. Дал съм ѝ целия си живот. И въпреки това с очите си станах свидетел как губи значението си, въпреки че защитавах честта ѝ и се борих за добрата кауза. От самото начало знаех, че каквото и да намерим тук, ще бъде скрито, докато група уплашени старци обсъждат възможните последствия и значението му за собствената им власт. В крайна сметка ще се окаже, че всичките ми усилия са били в служба на една отмираща институция, твърде страхлива, за да направи това, което трябва. – Махна със свободната си ръка. – Това тук ще остане скрито, докато църковните власти обсъждат дали светът трябва да узнае истината. Това не ме огорчава, с възрастта станах прагматик. Аз съм таен воин от тайна секта на Църквата, която се бои да предприеме смели действия, за да възвърне жизнеността си. И сигурно ми е омръзнало да гледам отстрани и да водя аскетично съществуване, посветено на една от най-богатите институции на планетата.

– Определено звучиш огорчен – отбеляза Натали.

– Не, не съм. Просто, когато Свитъкът изчезна, осъзнах, че Църквата ще направи много повече и ще действа много по-решително, за да защити интересите си, отколкото някога би сторила, за да възвърне водещата роля, която е имала в цивилизования свят. Другите религии дръзко набират нови последователи и разширяват влиянието си. Но аз съм част от една остаряла система, която се страхува от собствената си сянка. Каквото и да представляваше Божествената светлина, знаех, че ще си остане скрита. Сега, когато видях истината, съм още по-уверен, че постъпвам правилно.

Стивън поклати глава:

– Правилно? Ти луд ли си? Имаш ли идея колко грешно е това, което правиш? Чий скелет, между другото, мислиш, че е това с трънения венец като главна атракция в преддверието? Това е историческо събитие!

– Ах, този младежки плам. Почти си спомням как беше. Да, това е историческо събитие – събитие, което Църквата никога няма да огласи пред света. Имаш ли представа какво ще се случи с легендите и репутацията ѝ, ако тялото на Исус бъде намерено? Това би обърнало Църквата с главата надолу. Милиони ще бъдат сломени. Това би означавало, че Божият син, обявен за такъв от оспорвания вот на римски кардинали, е бил обикновен човек – човек, който очевидно не е възкръснал три дни след смъртта си и не се е възнесъл в небето – заяви Лука, като се ослуша, сякаш дочу далечен шум.

Стивън стисна успокоително ръката на Натали. Трябваше да накара Лука да продължава да говори и да дебне удобен момент.

– О, я стига! Мисля, че повечето християни съзнават, че Библията има алегорично значение и не трябва да се приема буквално. Дори папата го е казал. Мисля, че жестоко грешиш. Мисля, че откриването на тялото на Христос заедно с последните му думи ще възроди вярата и ще даде нова сила на Църквата. Би било един вид доказателство. А последните думи на Исус… трябва да признаеш, че са силни – изтъкна Стивън.

– Не отричам това. Всъщност току-що много точно изказа мислите ми. Проблемът обаче е там, че знам как работят в Рим, и категорично мога да ти кажа, че ще минат десетилетия, ако не и векове, докато откритието ни бъде обявено. Църквата е корпорация – бизнес. Тя продава вяра. Но пазарът не е толкова голям, колкото е бил в миналото. Науката се намеси в търговията с вяра и взе своя пазарен дял. И като всяка голяма компания, чиито сделки намаляват, Църквата или трябва да се преустрои и обнови, или да се барикадира и да брани монопола си. И те уверявам, че има по-голям интерес да пази това, което има, отколкото да прокарва нов път. Дори думите на тази плоча могат да причинят сътресение – ако Бог е във всеки от нас, за какво ни е да храним банда облечени в расо официални лица, служещи като говорители на небето? Разбираш ли какво имам предвид? – Лука избърса чело с опакото на свободната си ръка. – Съгласен съм, че това е уникална находка и трябва да бъде огласена пред целия свят, но съм също толкова сигурен, че за да запази мястото си в бизнеса на вярата, Църквата трябва да я задържи в тайна. Тъжно е и е грешно, иска ми се да не съм прав, но съм.

– Добре. Да приемем, че си прав. Но защо… това? – попита Натали.

– Защото виждам истинската същност на Църквата. Тя е огромен, свръхбогат мастодонт, който се интересува само от пари и власт и няма нищо общо с вярата и разпространението на Божието слово. В интерес на истината тя е такава почти от самото си възникване. Знаете ли, че още през първите векове от съществуването ѝ са започнали оплаквания, че свещениците били най-богатите хора в градовете, където живеели? Религията се основавала на идеята за спасител, който е жертвал всичко, живял е в нищета и е отричал материалната собственост. И въпреки това нейните водачи, епископите, живеели в охолство, докато съдели простосмъртните. Ако се върнем в наши дни, виждаме институция, която се основава на принципите на аскетизъм и състрадание, която е успяла да се превърне в най-богатата съществуваща организация. Това не ви ли изглежда малко странно? Божественият бизнес да е толкова печеливш, а безброй поколения през вековете да живеят и умират в нищета? Лицемерието е смайващо. Знам го. Нали и аз съм част от него.

Лука размаха пистолета и Натали и Стивън потръпнаха. Той продължи с по-висок глас:

– Питате защо? Защо? Сега ще ви кажа. Вече знам какъв ще е изходът от това приключение. Тайните ще си останат тайни и нищо няма да се промени. Богатите ще стават по-богати. Бедните ще си останат бедни и потиснати. Замислих се, че не знам още колко време ми остава на този свят. Затова защо да не постъпя така, както винаги е постъпвала Църквата? Защо да не помисля за моите нужди и да не спечеля нещо за себе си? Откакто съм се родил, живея в бедност, на крачка от богатите дворци, докато религията, на която съм посветил душата си, обслужва интересите на алчните си служители. Защо да не се облагодетелствам, както винаги е правила Църквата? Бях глупав и наивен. Но вече край. Стига празни приказки.

Лука погледна часовника си. Останаха неподвижно няколко минути, които им се сториха векове. Стивън се опита да се примъкне по-близо до стената, но италианецът го погледна и поклати глава. Нищо нямаше да му помогне, помещението бе твърде тясно.

– Нека поне да погледна Робърт – каза Стивън след още няколко минути. – Все още е в безсъзнание.

– Не. Стой където си и не мърдай.

– Но той има нужда от помощ – възрази Натали.

– Бог ще му помогне, ако наистина има нужда.

След още известно време Стивън се опита пак да подмами италианеца, беше сигурен, че ще успее да го разколебае:

– Струва ми се, че бъркаш глупостта с честността. Не беше ли ти този, който ме попита дали вярвам в Бог? Дали правя разлика между добро и зло? Какво беше това? Театър?

– Не. Не беше театър. Трябваше да задам въпроса по друг начин. Не става дума за добро и зло. Добрите хора правят лоши неща и злите хора правят добрини. Хитлер е обичал кучето си. Не е толкова просто. Не става дума за борбата на доброто срещу злото. Става дума за противопоставянето на богати срещу бедни, на управляващи срещу потиснати. Църквата го знае. Разбира, че с пари и власт можеш да влияеш на събитията, да контролираш случващото се. Можеш да издигаш и сваляш крале, да градиш и сриваш империи. Слабите не получават нищо освен един студен, плитък гроб, а децата им прекарват живота си в слугуване. Бедните нямат власт. Богатите и властимащите им създават илюзия за свобода и власт, за да се държат добре и да не създават проблеми. Привилегированите организират избори, в които всички кандидати са техни марионетки. Позволяват избор само между купените от тях кандидати. Ако искаш да правиш добро или да имаш власт в реалния свят, трябва да имаш пари. Това научих от цял живот наблюдение на Църквата.

Натали се намръщи:

– Това е опорочаване на една идея от хората. Как можеш да стоиш тук, на няколко крачки от тялото на Спасителя, и да бъркаш злоупотребата с власт и вярата в християнството? Как няма да те измъчва съвестта?

– Това е мой проблем, не твой. С всичката си власт и с парите си тази организация ще решава дали това тук ще остане в тайна или не. И ви казвам, че ще предпочете да го запази в тайна. Аз няма да мога да повлияя на решението ѝ. Нито пък вие. Ако приемете, че съм прав, единственият въпрос, който остава, е дали да спечелим пари от това или не. Мисля, че в това отношение доктор Франк е абсолютно прав. Да не мислите, че той иска да контролира Църквата? За какво мислите, че е всичко това? Да не смятате, че иска тези тленни останки за себе си? Глупости. Той иска това, което искат всички. Но видя възможност да се възползва, като просто направи така, че да се случи нещо, което и Църквата иска. Така всички печелят. Църквата ще запази тайните си. Франк ще натрупа огромно богатство. Църквата ще му плати, за да се скрие, и няма да се пазари за сумата. Цифрата няма значение. Защото това е бездънна яма с пари. Всички ще спечелят освен мен. Отне ми известно време, за да си дам сметка, че мога да изпълня задачата, която Църквата ми възложи, и в същото време да се обогатя.

– Значи всичко това е за пари, така ли? – възмутено възкликна Стивън.

– А кое не е? – чу се глас от входа на пещерата и пред тях изникнаха два силуета.