Ръкописът на Войнич

15

Стивън се събуди от кукуригане на петел в околността и му трябваха няколко секунди, докато се ориентира. В един момент си спомни цялата авантюра. Намираше се в наетата вила, където се криеше от тайнствени злодеи, възнамеряващи да го измъчват, в компанията на една съвременна Мата Хари с тайнствено минало и красиви очи.

Часовникът на телефона му показваше седем. Той въздъхна и се съсредоточи за медитация – практика, която се бе превърнала в негова втора природа. Целият околен свят изчезна и той се озова в абсолютното нищо, свободен от всякакви мисли и представи. След двайсет минути почувства движение и бавно се върна към действителността, сетивата му се събудиха и отново възприеха околния свят.

Свали крака от леглото и се замисли дали да излезе да потича, но реши, че денят не е подходящ за това. Имаха да вършат много неща, не на последно място – да се махнат от Флоренция колкото може по-скоро. Надникна между завесите и видя сребристо ауди, паркирано пред къщата. Фредерик беше поработил през нощта.

Стивън отиде в банята и си взе душ, като размишляваше за изминалата вечер, докато горещата вода като с иглички боцкаше кожата му. Натали бе предложила да вечерят на ресторант и след като привършиха спагетите, останаха още известно време на бутилка превъзходно каберне. Беше започнала да се разкрива по малко, разказа му за някои епизоди от миналото си – примамливи късчета от едно на моменти бунтарско и необикновено битие. Намекна, че на определен етап от живота си е работила в силите на реда, но не се впусна в повече подробности. Това поне обясняваше познанията ѝ за оръжията и спокойната ѝ реакция пред опасността от насилие.

Той опипа белега от куршум на крака си и се замисли колко време бе минало, откакто престана да се страхува от преследвачи. Антония за малко не загина още при пристигането им в Италия, в планинското градче Тоди. Струваше му се, че е било преди цяла вечност, а всъщност бяха минали само шест години.

Стивън се върна към настоящето и спря водата. Нямаше смисъл да изпада в мрачни мисли. Антония вече я нямаше и с нея бе изчезнал и интересът му към жените. Досега. Трябваше да признае, че в Натали имаше нещо, което го привлича. Не само очевидната физическа красота, която винаги е силен стимул. Не – по-скоро комбинацията от външност и характер. Някакво неопределимо качество, което се улавяше трудно, но завладяваше.

Беше пълна противоположност на Антония. Американка, с татуировки, алтернативен външен вид, свикнала с напрегнати ситуации. И изключително умна, както бе демонстрирала в разговора им за Ръкописа на Войнич. Доста силен коктейл и Стивън трябваше много да внимава да не притъпи бдителността му. Все още не знаеше на чия страна е, макар че след нападението бе по-склонен да повярва, че е на негова. Истината обаче бе, че тя работи главно за себе си, и част от задачата му през следващите дни щеше да е да разбере къде в плановете ѝ се вписва той самият.

Избърса се набързо, облече се и се погледна в огледалото. Изглеждаше поне с пет години по-млад, отколкото беше в действителност. Вероятно можеше да е далеч по-зле. Пъхна принадлежностите си за бръснене в сака и го закопча.

Телефонът му иззвъня. На дисплея бе изписан номерът на офиса. Когато вдигна, чу пискливия глас на Гуен:

– Резултатът от анализа, който поиска, е готов. Искаш ли да ти го пратя на имейла?

– Да, ако обичаш. Колко време е отнело?

– Чакай да попитам. Днес малко закъснях за работа, останалите бяха дошли преди мен.

Гуен отдалечи слушалката от устата си и извика на някого. След секунди пак се обади:

– Свършил е малко преди пет сутринта.

– Леле! Много по-бързо, отколкото очаквах.

– Софи е използвала всички компютри, за да раздели задачите, и се е върнала в офиса към четири.

– Ясно. Благодаря, Гуен. Чуй сега. Ако някой ме търси, кажи му, че съм удължил почивката си и не се знае кога ще се прибера.

Тя замълча за момент.

– Е, хубаво. Сигурно си прекарвате чудесно – отбеляза сухо, като натърти на последната дума.

– Нищо подобно. Не мога да ти обясня, докато не науча повече подробности, но не е това, което си мислиш – неубедително се оправда той.

– Така ли? В такъв случай, много жалко. Мацето е много сладко и младо, толкова невинно изглежда. Можеше да ти е дъщеря, ако се беше погрижил навреме.

Гуен очевидно не харесваше Натали. Винаги се бе държала майчински, но сега за първи път проявяваше ревност.

– Ще продължавам да я възприемам като дъщеря, Гуен. Благодаря за напомнянето.

– Можеш да я накараш да ти вика "татко“, за да не забравиш – предложи тя. – Пращам ти резултатите. Имаш ли нужда от още нещо… татенце? – завърши гальовно.

– Засега не. Ще се обадя пак по-късно.

Какво, по дяволите, беше това? Точно когато си мислеше, че са му се струпали достатъчно неприятности, изникваше нещо ново. Какво бе това отстояване на територията от страна на Гуен срещу Натали? Между него и новата му позната нямаше нищо. Нямаше нищо и между него и Гуен. Абсолютно нищо.

Възможно ли беше Гуен да е усетила, че интересът на Стивън към Натали не е просто от желание да ѝ помогне? Изглежда, усещаше някои неща по-добре от него. Ако искаше да му помогне, да беше казала направо какво мисли. Нямаше полза от тези саркастични намеци.

Стивън остави сака на леглото и отиде при вратата на спалнята. Подуши аромат на силно кафе и… яйца. Докато слизаше по стълбите, устата му се напълни със слюнка и той осъзна, че тази сутрин се чувства като бездомно псе. Умираше от глад. Ироничният глас на Гуен прозвуча в главата му: Да, момчето ми, ти си един изгладнял пес. Нали, татенце?

Усмихна се на този вътрешен диалог и влезе в трапезарията. Натали седеше на масата и държеше с две ръце изпускаща пара чаша. Погледна го и се усмихна:

– Виждам, че си в добро настроение. Радвам се, май си се наспал.

– Добрата почивка прави чудеса – отговори той, като си сипа кафе и отпи внимателно една глътка. – Резултатите са готови. Ще ми ги изпратят по имейла.

– Чудесно. Давай да ги видим. Искаш ли яйца? Портокалов сок?

– Идеално. Не знам защо, но съм адски гладен. Може бъркани. – Отиде при лаптопа и бързо отвори пощенската си кутия. – Файлът е тук. Трябва да почакаме, докато се свали. Доста е голям.

Натали се премести на кухненския плот и започна да приготвя яйцата. Стивън я погледна. Сякаш прочела мислите му, тя се обърна и предупреди:

– Недей да свикваш. Обикновено не правя закуска. А за чистене изобщо не си и помисляй.

– Какво? Нищо не съм казал. Само се възхищавах на… многостранните ти таланти – подразни я той.

Натали се престори, че не е чула:

– Три яйца стигат ли?

Без да изчака отговора му, счупи три, разбърка ги и ги изсипа в нагорещения тиган. Стивън предпочете да не коментира повече и нетърпеливо забарабани с пръсти по масата, докато файлът се точеше по бавната безжична връзка.

– Е, какво е положението при теб, Стивън? Необвързан ли си? Имаш ли гадже? – попита Натали.

Това пък какво беше? Толкова ли му личеше? Като че ли всяка жена, с която контактуваше, четеше най-скритите му мисли. А пък той се мислеше за неразгадаем.

– Вдовец съм. От две години и половина…

– Знам. След като успях да те открия на улицата, можеш да предположиш, че съм те проверила поне толкова. Въпросът ми беше дали се виждаш с някоя в момента.

– Защо? Какво те интересува?

– Ще се наложи да изчезнем за известно време. Може да е за дълго. Нямам представа как ще се развият нещата, но знам, че Морбиъс Франк няма да се откаже, докато не се добере до Свитъка и тайната му. Орденът също няма да спре. Затова, ако имаш приятелка и се опиташ да поддържаш връзка с нея, като от време на време ѝ телефонираш тайно, това ще постави и двама ни в опасност, докато сме заедно – с делови тон обясни Натали.

Стивън се замисли над думите ѝ. Въображението му играеше номера. Идеята, че Натали може да проявява интерес към него, беше смехотворна. Тя беше поне с петнайсет години по-млада, може би дори с повече, и несъмнено мъжете бяха готови да се бият, за да я накарат да се съблече пред тях. Идеята, че може да е физически привлечена от него, беше развинтена фантазия на мъж, навлизащ в критическата. Всъщност тя просто се опитваше да оцени рисковете.

– Не, нямам гадже – призна той.

Тя отново вдигна вежди:

– Ами секретарката ти? Тази Гуен? С нея нищо ли нямате?

– Моята офис мениджърка – поправи я Стивън. – Не говори глупости.

– Защо? Тя очевидно те харесва и когато ме видя, реагира като котка, пусната в гореща вода. Веднага настръхна, щом влязох.

– Мисля, че си останала с грешно впечатление. Гуен е професионалист и ние не сме… не сме проблем. Не се притеснявай.

– Изглежда, че ще имаш неща за изясняване, след като всичко това свърши, доктор Крос.

– Благодаря за съвета относно личния ми живот, но не си познала. Това не ме вълнува.

– Кое? Жените или Гуен?

За момент Стивън се смути. Нямаше желание да води такива разговори рано сутрин, особено при положение че зад всеки храст можеше да се крие убиец.

– Трябваше да станеш специалист по разпитите – отбеляза той.

Компютърът изпиука и Стивън погледна монитора.

– Готово, файлът се изтегли.

Спасен от последния звънец! Той насочи вниманието си към малкия екран на лаптопа и Натали изостави деликатната тема.

Бен се измъкна към тоалетната, като погледна крадешком Гуен и Софи. Отново имаше тежък ден и параноята започваше да се обажда въпреки редовната доза хероин, която беше взел, преди да дойде на работа. Мразеше се заради тази слабост и заради постоянната тъпа болка, останала му като спомен от една ужасна катастрофа заедно с множеството белези по тялото. Ако беше карал по-внимателно в онази нощ, щеше да види колата, излизаща от една странична алея, и нямаше да се забие в нея с мотопеда и да прелети десет метра, преди да се разбие на паважа като счупена кукла.

Многократно бе проигравал мислено сцената – почти всяка нощ в продължение на седемте години от онази фатална вечер. Докато лежеше в болницата с изпотрошени кости и одрана кожа, след три операции за оправяне на пораженията върху вътрешните му органи, проиграваше във въображението си катастрофата отново и отново, като всеки път въвеждаше по някоя малка корекция. Ако караше по-бавно, ако внимаваше повече в пътя… или пък отделяше по-малко внимание на годеницата си Сабрина, която го стискаше през кръста и го разсейваше с топлата си прегръдка.

Бяха се запознали в университета, където Бен бе докторант по информатика, а тя тъкмо завършваше политология. Отначало имаха много малко допирни точки, тя беше от Сиена, дошла във Флоренция само за следването си, а той – американец, решил да се премести в чужбина и странящ от шумни компании. Срещнаха се на едно парти у общи познати и извън мигновеното и непреодолимо физическо привличане, което я накара да отиде в мизерния му малък апартамент още същата нощ, нямаха много за какво да говорят. Тази нощ обаче стана седмица, после – шест месеца и в крайна сметка, заговориха за женитба.

Бяха странна двойка. Сабрина беше истинска красавица по онзи напълно естествен начин, който не се нуждаеше от грим и можеше да накара хората да се обръщат дори в град, пълен с красавици, докато Бен, макар и със сносна външност – въпреки малко дългия нос и леко събраните очи – беше затворен и мълчалив по характер. Тя винаги ставаше душата на купона, докато той беше единак, но обстоятелствата някак ги свързаха и страстта им можеше да захрани с енергия цял град. Още преди да изтече първият им месец заедно, тя се нанесе при него и двамата вече нямаха съмнение докъде ще доведе това.

При сблъсъка на мотопеда с фолксвагена Бен бе прелетял над предния капак. Сабрина нямаше този късмет – от удара се беше забила с главата напред в покрива на колата. Парамедиците, които пристигнаха на местопроизшествието десет минути по-късно, казаха, че е починала на място от счупване на врата и вероятно не е изпитала нищо. Това не беше утеха за Бен, чийто ад на земята се облекчаваше единствено от редовните морфинови инжекции, които му правеха заради болките. След като го изписаха, спряха морфина и му дадоха по-слаби болкоуспокояващи, но те на практика нямаха никакъв ефект и страданията му продължаваха.

Психологът на болницата беше на мнение, че страданието му е преди всичко на психическа основа, но Бен не виждаше как тази теория може да му помогне. Той беше нещастен, физически и духовно, и въпреки че пластичните хирурзи го оправиха достатъчно, за да не плаши малките деца, имаше чувството, че животът му е свършил и сега води съществуване, изпълнено с неспирни мъки.

Когато за първи път пуши хероин, наркотикът притъпи болката, а когато премина на подкожни инжекции, това затвърди новата му химическа любов. Въпрос на време беше да започне да се инжектира венозно. Бен не беше глупав и разбираше, че танцува с дявола всеки път, когато вкарва дрогата в кръвта си, но една част от него вече бе мъртва, а така успяваше да преживее деня. В Италия хероин се намираше навсякъде благодарение на трафика от Северна Африка и Афганистан, затова нямаше проблем да си набави. Цената обаче беше убийствена – налагаше се да взема все по-големи дози, за да постигне същия ефект, и скромните му спестявания се топяха пред очите му. Опита се постепенно да намали дозите, но безуспешно, и сега бе изправен пред още по-голям кошмар.

Той си оставаше един от най-бързите и добри програмисти в района, с доста сносна заплата, но когато гладът за дрога те разяжда отвътре, парите никога не достигат. Ежеседмичните му сексуални срещи с професионалистките също бяха скъпи. След катастрофата не търсеше контакти с други жени освен с проститутки. Знаеше, че няма начин един потрошен, провален и пристрастен към наркотици неудачник да привлече партньорка, затова бе решил да не си губи времето с депресиращи, обречени на провал ухажвания. Предпочиташе работещите момичета, които поне се преструваха, че е нормален, стига да може да си плати за услугите.

Той наплиска лицето си с вода и разгледа белезите си в огледалото, чудейки се как ще продължи занапред. Трябваше да измисли как да изкара повече пари, иначе всеки ден щеше да е ад, в който дозата никога не е достатъчна, за да го облекчи и да запази разсъдъка му.

Бен беше лоялен служител и се смяташе по принцип за добър човек, но дяволът в него беше друго нещо. Дяволът искаше да си получава редовно лекарството. Ако не го получеше, идваха симптомите на абстиненция и по-лошо – сънищата, спомените за Сабрина, весела и жизнена, а после смачкана като купчина мъртво месо до вратата на автомобила, жертва на половин секунда невнимание в един цял живот от идеално синхронизирани събития.

Каквато и да беше цената, той искаше да избегне сънищата.

Сънищата, в които Сабрина го гледаше укорително само с половин лице.