Ръкописът на Войнич

6

Като заместник-главнокомандващ на Pauperes Commilitones Christi Templique Solomonici – Ордена на рицарите тамплиери, Диего Лука бе последният от дълга поредица мъже, носили товара на тайния си дълг цял живот и служили мълчаливо и с безпрекословна вярност. Като втори по старшинство офицер, той отговаряше за управлението на групировка, която се смяташе за изчезнала още преди няколко столетия. Той беше дух, слух в тихите коридори на църквата, шепот във висшите ешелони на Масонския орден. Всички знаеха, че рицарите тамплиери са изчезнали още през средните векове, и Лука имаше задачата да се погрижи тази версия да не бъде поставена под съмнение дори от най-малкото подозрение, че все още действат.

Тамплиерите продължаваха да съществуват тайно след официалното им разформироване и гоненията срещу тях през 1312 г., когато малцината оцелели останали верни на папа Климент V и се съгласили да станат тайната ръка на Църквата. Орденът бе породил силна омраза срещу себе си заради могъществото и финансовия си успех, затова било решено новосъздадена групировка да остане скрита и да изпълнява задълженията си без знанието на обществеността. От време на време се появяваха слухове, че тамплиерите още действат, но Църквата бързо ги опровергаваше – най-вече чрез фалшификации на историческите книги. За сто години от действащ орден тамплиерите се бяха превърнали в мит и оттогава до наши дни бяха тайна организация, отговаряща единствено пред папата.

Освен да координира дейността им, задълженията на Лука включваха сътрудничество с Ордена на Свещената реликва, който, както повеляваше традицията, се ползваше с най-голямо уважение и почит. Защо, самият Лука не знаеше, но това бе по силата на древен едикт, връчен на онези, които се бяха издигнали до най-високите нива на властта в организацията. Така беше от векове и имаше правила, които никой не поставяше под въпрос.

Многовековното спокойствие обаче беше разбито на пух и прах през последните няколко дни. Някой бе проникнал в Камерата на абатството и беше откраднал Свитъка. Извършителят все още беше неизвестен, въпреки че в искрените си, макар и изтръгнати с принуда самопризнания един непокорен член на Ордена посочи името на професор Уинстън Туейн. По принцип, това би било достатъчен повод Лука да мобилизира хората си, но почти веднага след като разкриха участието на професора, научиха, че е мъртъв.

Това ги постави в безизходица – бяха безсилни – в най-тежката криза, която някога бе сполетявала Ордена. Ето защо сега Лука пътуваше за срещата с полковник Гейбриъл Синт, когото мразеше на принципна основа. Доколкото Лука можеше да прецени, Синт беше атеист и не вярваше в нищо. Липсата на вяра го правеше непредвидим. Ако не вярва в нищо, човек започва да се изживява като център на вселената – състояние на духа, пагубно за ценностите, на чието съхраняване Лука бе отдал живота си.

Човек, който не вярва в Бог или в съществуването на свръхестествен свят извън собствените му сетива, е опасност. Човек, който действа въз основа на собствените си интереси, който живее като самовлюбен нарцис, може да бъде мотивиран единствено от най-примитивните принципи.

Диего Лука въздъхна. Шофьорът му брат Мисто караше мълчаливо към мястото на срещата. Телефонът от централната конзола в задната седалка на лимузината иззвъня.

Лука вдигна.

– Да, Ваше Блаженство – каза почти шепнешком.

Гласът, който отговори, беше дълбок – спокоен, но властен. Лука лесно разпозна Негово Блаженство архиепископ Юстиниан – главата на рицарите тамплиери по целия свят.

– Предполагам, че нямаме напредък – отбеляза той без укор.

– Да, Ваше Блаженство. Предателят не беше в добро здраве и изпадна в кома, преди да ни даде някаква полезна информация, освен за контакта му с Уинстън Туейн.

– От транскрипта разбрах, че все пак е казал някои неща, но просто звучат несвързано.

– Да. Щом сте прочели транскрипта, значи сте наясно с безсмислиците. "Очи ви следят"и "пазете се от розенкройцерите и Лойола“. Мисля, че клетникът бе готов да каже всичко, за да оправдае вината си. Не виждам как биха могли розенкройцерите или йезуитите да имат пръст в това.

Последва кратка пауза, през която мъжът от другата страна на линията издаде някакъв неразбираем звук.

– Сигурно. Обаждам се да ти напомня, че е изключително важно двамата с полковник Синт да си сътрудничите във всяко едно отношение, синко. Ти знаеш, че Свитъкът е важен, но нямаш представа за истинското му значение.

– Ваше Блаженство не сметна за необходимо да ме включи в кръга от довереници, запознати с тази информация.

– Нито теб, нито други с твоя ранг или по-висши. Не го приемай лично – утешително каза гласът по телефона. – Но Свитъкът трябва да бъде върнат и препятствията пред това връщане трябва да бъдат преодолени на всяка цена.

– Разбрах. Ще работя в пълно сътрудничество с полковник Синт до решаването на проблема – обеща Лука, може би твърде натъртено, помисли си.

– Дръж ме в течение.

Това беше вторият телефонен разговор, който двамата водеха през последните няколко дни. Абсолютен прецедент.

Лука знаеше съвсем малко за Свещения свитък дори и след инструктажа, който последва издигането му на сегашната длъжност в Ордена на тамплиерите. Цялата му информация можеше да се резюмира в няколко реда: че Свитъкът е свещен, че Орденът трябва да го пази на всяка цена и че е част от Ръкописа на Войнич. Освен това знаеше, че Ръкописът на Войнич се смята за важна и все още неразкрита загадка от висшите ешелони в Църквата, но нямаше представа защо. Въпреки това беше получил заповеди и щеше да направи, каквото трябва.

Лука беше на шейсет, имаше пронизващи сини очи и мускулесто телосложение с наченки на затлъстяване. Считаше се за принципен човек, залитащ понякога към прагматизъм.

Когато приближиха мястото на срещата, Лука се втренчи в колата, с която бе пристигнал Синт, и се подготви психически за предстоящия разговор.

– Спри тук, братко – каза на шофьора.

Лимузината спря. Лука слезе. Синт пушеше, облегнат на колата си. Погледна подозрително другия мъж. Може би и той ми няма доверие – помисли си Лука.

Върховният командващ спря на няколко крачки от Синт и двамата се измериха с поглед.

– Радвам се пак да ви видя, полковник.

– И аз вас.

За момент настъпи неловко мълчание, което отново бе нарушено от Лука:

– Уведомен ли сте за естеството на тази среща, полковник?

– Освен това, че реликвата е изчезнала, не знам нищо. – Синт хвърли цигарата и се изправи в целия си ръст. – Предполагам, че съм тук, за да убия някого.

Еврейски хумор, помисли си Лука.

– Не точно – отговори. – Нека ви запозная със събитията до този момент.

Лука накратко разказа на полковника това, което знаеше за изчезването на Свитъка и текущото разследване на вероятните крадци, включително за неотдавна починалия професор.

– Значи положението е по-лошо, отколкото очаквах. Нямаме много за какво да се хванем – отбеляза Синт. – Смъртта на Туейн убийство ли е, или просто е съвпаднала със събитията?

– Все още не ни е известно. Знаем, че има дъщеря, но къде може да е… – Лука сви рамене. – В момента я издирваме.

– А каква е целта на моето присъствие?

– Да ви предупредя, че от сега нататък трябва да посветите всяка своя секунда на издирването на Свитъка. Това злощастно събитие се случи по време на вашата служба. Време е да оправдаете щедрите възнаграждения, които получавате. Вие имате подходящия опит за такъв вид разследване, аз нямам. Но да се надяваме, че с общи усилия ще узнаем къде е Свитъкът и ще го върнем, преди да се е случило нещо лошо – заключи Лука.

Синт замълча за момент, питаше се какво го чака нататък.

– Ще бъда на разположение денонощно, за да ви съдействам – заяви той.

– Чудесно. Ще ви обясня какво сме предприели, след като научихме за смъртта на Туейн. Най-важно е да действаме бързо.

Лука даде знак на Синт да се качи с него в лимузината. Двамата необичайни събеседници се настаниха вътре и затвориха вратата, изолирайки се от възможни намеси в разговора. В небето забръмча самолет, пълен с пътници, блажено неподозиращи за хаоса, който бе отприщен с на пръв поглед невинната кражба на един никому неизвестен древен пергамент.