Ръкописът на Войнич

32

В седем на другата сутрин Стивън със спокоен глас съобщи предложението си на Лука:

– Отидете до Флоренция с полета на "Ал Италия“, който тръгва от Рим в 9,45. Включете мобилния си, след като кацнете. Предполагам, че това е номерът ви. Ще ви се обадя, след като пристигнете, и ще ви дам указания. Носете си поне две хиляди долара за текущи разходи.

– Трудно ще стигна навреме до летището, за да си купя билет и да хвана полета. Трябва да се преоблека, пък и трафикът…

– Ще успеете. Тръгвайте. Ще се видим във Флоренция – каза Стивън и затвори.

Лука изпита тръпката от напрежението. Сега щеше да се прави на шпионин, да гони самолети, изпълнявайки тайни заповеди на началниците си. Никога в живота си не бе правил подобно нещо, но винаги имаше първи път. Беше повече по частта на Синт, но Стивън не изглеждаше опасен, затова Лука нямаше лошо предчувствие – глождеше го само леко нетърпение.

Стигна до летището точно навреме, за да се нареди на опашката, да си купи билет и да изтича до изхода за излитане. Сутрешният пиков час в Рим беше ад и той се запита дали Крос предполага какво чудо е, че е успял да хване самолета.

Полетът мина добре – само час от летище до летище, и когато кацна, Лука включи телефона си. След петнайсет минути получи обаждане и вече познатият глас на Стивън му даде следващите указания. Лука затвори, отиде на стоянката на такситата, нареди се дисциплинирано на опашката и погледна часовника си. Пред него имаше шестима. Започна да потропва нервно с крак, докато чакаше.

Таксито го закара до гарата, където той си купи билет първа класа до Милано. Качи се във влака и се настани удобно за пътуването, което щеше да трае час и четиридесет и пет минути. След като потеглиха, един стюард дойде и го попита дали ще желае нещо за пиене. Лука поръча кока-кола, пътникът на седалката до него – също. След половин час съседът му стана и отиде до тоалетната.

На празното място седна друг мъж и поздрави:

– Диего Лука, предполагам.

Лука го погледна. Стивън не се беше бръснал от три дни, каквато беше модата за много италианци.

– Да, аз съм. Познах гласа ви, доктор Крос, макар че очаквах по-възрастен човек.

– Съжалявам, ако съм ви разочаровал. Да говорим по същество. Договорих се с момичето и тя е готова да даде предмета в замяна на няколко неща, за които ще ви кажа след няколко минути. Междувременно, трябва да знаете, че дешифрирах успешно документа.

Сърцето на Лука се разтуптя от вълнение.

– Как да съм сигурен, че казвате истината? Че след векове на напразни опити вие сте се справили със задачата, в която всеки друг се е провалил? Без да искам да ви засегна, разбира се.

– Основателен въпрос. И не се засягам. Нека просто да кажа, че знам къде е Светлината. Това достатъчно ли е?

Лука се престори, че не разбира:

– Какво имате предвид?

– Божествената светлина. Не сте ли достатъчно високо в йерархията, за да знаете? Защо изпращат вас? – раздразнено попита Стивън.

– Знам за нея, но винаги съм мислил, че е мит. Нима твърдите, че е истина?

– Според Свитъка – да. Но може и да не си губим времето с това и да се фокусираме върху връщането на Свитъка…

– Не съм казал, че това не ни интересува. – Лука присви очи. – Какви са условията ви? Какво искате?

– В замяна на Свитъка аз и момичето трябва да получим нова самоличност, с паспорти от страна в Европейския съюз – в срок от три дни след сключване на сделката. Освен това искаме гаранции за закрила до края на живота си. Това означава, че ще покривате разходите на каквато охрана сметнете за необходима, където и по света да се намираме. И искам писмо, подписано от папата, с благодарности за неоценимата ми служба в полза на Църквата.

Лука чакаше да чуе още. Стивън замълча.

– Това ли е всичко? – попита италианецът, невярвайки на ушите си.

– Плюс двайсет милиона долара.

– О… това е повече, отколкото очаквах.

Всъщност Лука бе подготвен за това. Все пак цената беше смехотворно ниска.

– Шегувам се. Не ви искам парите. Искам просто да помогна на момичето да върне онова, което е попаднало у баща ѝ. Паспортите и охраната са, за да се предпазим от съучастниците на баща ѝ, които няма да са доволни, когато изгубят Свитъка. Но нямам намерение да ви изнудвам. Нито пък тя. Искаме само да сме в безопасност и да започнем на чисто, без да се страхуваме за живота си.

Лука не можеше да повярва. Това беше напълно неочаквано.

– Условията ви са приемливи. Да обсъдим сега другата част.

– Не толкова бързо. Каква е вашата роля в Църквата? Как да съм сигурен, че имате достатъчно власт да вземате важни решения и да сключите обвързваща сделка с мен?

– Казвам се Диего Сантиеро Лука и съм специален пратеник на папата. Отговарям директно пред него и съм му пряко подчинен.

– Работите директно за папата? И ако сключа договор с вас, все едно съм го сключил с него? Искам да се изясним.

– Точно така. Сега по другата тема. Местонахождението на Божествената светлина. Какво представлява тя всъщност?

– В Свитъка не пише. Описано е само къде се намира.

– Само. Добре. Какво искате в замяна на тази информация?

– Първо, искам признание за работата ми по дешифриране на документа, която, смея да твърдя, ме прави най-добрия в света, имайки предвид, че никой в историята на човечеството не е постигнал моя успех. Освен това искам компенсация за това, че трябва да се откажа от работата и от досегашния си живот. За целта искам справедлива цена за компанията си, която ще продам на Църквата. По моя оценка бих могъл да взема за нея милион и половина долара. Освен това колекцията от редки пергаменти, които се налага да оставя, струва още около половин милион. Общо два милиона долара. Което, имайки предвид реакцията ви на шегата ми за двайсетте милиона, е смешно малко.

– Усещам, че има още.

– Да, има. Искам освен това да оглавя експедицията за откриване на Светлината. Искам Църквата да организира всичко, което кажа, включително пътуване под чужда самоличност за мен и за момичето. Един комплект паспорти за връщането на Свитъка и друг за Светлината.

– Мога да го уредя. Предполагам, няма да имате против, ако са италиански или от Ватикана?

– Не. И още нещо. Искам неограничен достъп до архива на Ватикана до края на живота си.

Лука се усмихна:

– До архива ли?

– Аз съм любител криптолог. Ако ми платите, това ме прави професионалист. Като такъв искам да изследвам най-тайните и редки документи в света, а те са във вашите архиви. Няма да изнасям нищо, но искам да угаждам на любопитството си до края на дните си. Човек може да има пари и власт, но знанието е безценно. Затова в замяна на нещо безценно, което ще дам на Църквата – Светлината, искам друго безценно нещо. И искам писмено пълномощно, подписано от папата. Неотменимо. Може да го подпише заедно с другия документ.

Стивън замълча. Лука поглади брадичката си и отпи глътка кока-кола.

– Говоря от името на Църквата. Приемам условията ви. Как предлагате да действаме от тук нататък?

– Дайте ми имейл и ще ви изпратя паспортните снимки. Мога да ги осигуря до довечера – вече са направени. Ще ви дам също имената, които да използвате. Знам, че Църквата може да осигури фалшиви паспорти с едно щракване на пръсти, така че не се тревожа за това. За парите, ще ви дам банкова сметка в Лихтенщайн, където да ги преведете. Когато имате документите от папата и паспортите, ще направим размяната и тогава ще ви кажа какво ми трябва за експедицията. Вярвам, че Църквата ще постъпи почтено, както постъпвам аз, и ще оправдае доверието ми.

– Доверието е част от работата ни. Няма да бъдете разочарован. Имате думата ми.

– Добре. Позволих си волността да запиша този разговор, в случай че някой от ваша страна някога реши, че светът ще бъде по-добро място, ако нас с момичето ни няма. Ако се отметнете от думите си, записът ще бъде разпространен по всички медии. Приемете го като застраховка за доверието ми. Ако спазите вашата част от сделката, няма от какво да се страхувате. И приберете агентите от Ордена. Не искам да се озъртам повече за тях. Бившият бизнес партньор на бащата на момичето ми е достатъчен. В тази връзка, бихте могли да помогнете за безопасността ни. Но ще говорим за това, след като получим паспортите и парите. Разбрахме ли се?

Лука осъзна, че са го надхитрили, но не се сърдеше на Стивън. Знаеше, че сделката им може да бъде преразгледана в бъдеще и някой твърде фанатизиран нов папа да я отмени. Записът беше гаранция, че това няма да стане.

– Разбрахме се, доктор Крос – каза той и подаде ръката си. Стивън я стисна.

– Не съм се съмнявал, че ще се споразумеем. Винаги има начин, когато двама души искат едно и също нещо. Така всички печелим. Приятно пътуване. Моят сподвижник ще се върне на мястото си. Не слизайте преди Милано, а когато пристигнете, вземете веднага такси за летището или се върнете в Рим с влака. Сега ми дайте телефона си.

Лука извади апарата от якето си. Стивън махна батерията и му върна телефона.

– Беше ми приятно да работя с вас. Напишете имейла си тук.

Подаде му едно разписание и химикалка. Лука се замисли за момент, после изписа адреса с големи печатни букви.

– Скоро пак ще се видим. Приятно пътуване.

Стивън се отдалечи по коридора към вратата между вагоните и Муди се върна от мястото при тоалетната, където бе изчакал. Без да поглежда Стивън, когато се разминаха, той поръча минерална вода на стюарда и се върна на седалката си до Лука. Погледна духовника и кимна, после извади две малки слушалки от джобчето на ризата си, сложи си ги и пусна айпода си.

Лука взе вестника и продължи да чете, като си мислеше: Каква забележителна среща.

В Милано взе влак обратно за Рим. Така щеше да има време да помисли. До заминаването имаше половин час, затова, след като си купи билет за първа класа, тръгна да търси магазин за мобилни телефони, за да си вземе нова батерия.

Натали се хвърли на врата на Стивън, когато той се върна в къщата в късния следобед.

– Как мина? – попита го между целувките.

– Нищо непредвидено. Започвай да измисляш имена. Обещах да ги изпратя заедно със снимките до довечера.

– Това ли е?

– Това е. Съгласиха се на всичко и до три-четири дни играта започва. Връщаме Свитъка и заминаваме да търсим Светлината.

– Впрочем къде отиваме?

– О, ще започнем в Израел или Йордания, предполагам. Трябва да поговоря с Муди за контактите му там, а също и в Палестинските територии. Но това може да почака до утре.

Натали го хвана за ръката и го поведе към спалнята, докато той събличаше якето си. Спря на вратата и му помогна да си свали ризата.

Очертаваше се дълга нощ.