Ръкописът на Войнич

35

– Там.

Стивън освободи копчето на радиостанцията и изчака Артуро, който бе високо на върха на каньона, да забие оранжево колче на стръмния склон. Нагласи лазерния далекомер и поклати глава, съзнавайки безсмислието на това, което правят, но все пак махна одобрително на другия мъж. Без джипиес се оказа по-зле, отколкото очакваше. С програмирани координати щяха да засекат много по-лесно началната позиция. Това сега бе като да търсиш игла в купа сено.

Стивън отиде при Муди и го извика настрана.

– Извикай пак хеликоптера да донесат нов джипиес. Имам координатите на лаптопа, но ми трябва устройството. В противен случай през следващите три дни ще тъпчем на едно място и само ще си хабим силите напразно.

– Ще видя какво може да се направи – обеща Муди и тръгна към палатката за сателитния телефон.

Първата нощ беше гореща, но най-големият и непредвиден проблем се оказа шумът. Или по-скоро неговата липса. Освен някое и друго минаващо животно около лагера не се чуваше нищо и много скоро Стивън установи, че трима от членовете на групичката хъркат. При това силно. С Натали се въртяха и мятаха през цялото време, слушайки среднощния концерт от тежко дишане, и почти не успяха да мигнат. Още две седмици така щяха да са истински ад.

Преди да легнат, Муди беше извадил оръжията и ги раздаде – няколко автомата М-4 и шест полуавтоматични пистолета "Колт“, калибър 45. Натали сръчно провери своя, като освободи и пак сложи предпазителя, преди да го прибере под възглавницата си. Направи същото с единия автомат и го остави до леглото. Стивън отдавна не беше стрелял – повече от двайсет години, но когато взе автомата, имаше чувството, че цял живот е държал оръжие. Предполагаше, че това не се забравя – като карането на колело.

Муди присви очи на слънцето и тръгна към полевата кухня, за да си вземе нещо за пиене. Слушаше внимателно човека, с когото говореше по телефона. Взе бутилка вода от хладилника и я допря до челото си.

– Добре. Опитай се да изпратиш още днес, без това сме за никъде. И провери дали работи. Обади ми се, когато има нещо ново.

Приближи се до Стивън с телефон в ръката.

– Ще се опитат да намерят джипиес и да го изпратят. Надявам се да са тук преди мръкване.

Двамата се спогледаха. Беше осем сутринта, а жегата вече бе нетърпима.

Стивън кимна за благодарност и отново заоглежда стените на каньона за нещо необичайно.

Този ден нямаха късмет.

Плувнали в пот, Артуро и Франсоа си почиваха до мястото, където копаеха от няколко часа. Почвата бе смесица от камъни и прах с наслоения от пясък, затова не беше прекалено трудно да се копае – стига температурата да не минаваше четиридесет градуса. Жегата страшно забавяше работата. Можеха да копаят десет-петнайсет минути, след което се налагаше да почиват поне още толкова и да възстановяват водата и солите, които губят с потенето. Бяха направили сянка от брезент и няколко кола и тя им осигуряваше известно облекчение от жестокия пек.

Брезентът изплющя от внезапен полъх откъм каньона – горещ и сух, но благодатен след почти цял ден в тежкия и неподвижен въздух. Двамата мъже се втренчиха отчаяно в последния си изкоп. Беше жалко постижение, както и да го погледнеш. Бяха успели да изкопаят дупка с площ около два квадратни метра и дълбочина метър – същата като предната, която беше на около пет метра по-натам. Освен разриването на някой и друг скорпион или змийско убежище, усилията им бяха безплодни. Каквото и да бе това, което търсеха, явно не беше тук.

Крос се включи в копането за около час, но Лука го извика и след това не дойде. И по-добре, помисли си Франсоа. Бяха постигнали бавен, но постоянен ритъм – Артуро с кирката, а той с лопатата. Един допълнителен помощник само спъваше работата им, вместо да ги улеснява. Франсоа спомена това на Крос малко преди той да си тръгне – учтиво, но искрено. Двамата тамплиери бяха тук, за да осигурят физическата сила. Докторът бе по-ценен при изучаването на терена и търсенето на възможни знаци за присъствието на това, което търсеха.

Отново излезе вятър и този път не утихна, а постепенно се усили, като донесе пясък от пустинята и вдигна в каньона прах, отчасти и от тяхното копане. След като неуспешно се опитаха да продължат работата, радиостанцията изпращя и Крос ги извика да се прибират в лагера. Работният ден беше приключил, поне за тях. Двамата мъже взеха водата и инструментите и гладни и изтощени доволно тръгнаха надолу към реката на около километър под тях.

Вятърът продължи да се усилва и когато стигнаха до лагера, вече заплашваше да събори палатките. Укрепиха кухнята и тоалетните, после се присъединиха към усилията на другите да заздравяват закрепването на палатките в каменистото речно корито. Това беше шамал – северният вятър, за който Стивън ги бе предупредил, че може да продължи цяла седмица. Обикновено не беше голям проблем, но се усилваше заради ефекта на фунията в каньона, който правеше поривите му непредвидими.

Сателитният телефон на Муди иззвъня и той изкрещя няколко кратки нареждания. След няколко минути хеликоптерът се появи иззад близкото било. Летеше бавно заради възходящото течение. Спусна се внимателно, като се тресеше от турбуленциите, и на трийсетина метра над речното корито залитна обезпокоително към стената на каньона под действието на рязък порив. Телефонът отново иззвъня. Муди запуши едното си ухо, за да намали шума от витлата, и се взря сред прашния облак, като придържаше обемистите слушалки, притиснати към другото си ухо.

– Не могат да кацнат. Опасно е. Могат да се опитат да дойдат утре или да се спуснат максимално и да ни пуснат джипиеса – изкрещя на Стивън.

– По дяволите. Добре, хайде да вземем онзи брезент. Всеки да хване един край. Така ще осигурим по-голяма площ, за да уловим устройството. – Стивън извика на Натали, която се бореше с едно колче на палатката на няколко метра от тях. – Натали! Ела да помогнеш за секунда.

Тя се приближи и той бързо ѝ обясни плана. Взеха платнището и махнаха тежките камъни, с които някой го беше затиснал, за да не отлети. Извикаха Артуро да хване четвъртия ъгъл, разпънаха брезента и се наместиха под хеликоптера, който отново се опита да се спусне. Когато машината се сниши до двайсетина метра над речното корито, страничната врата се отвори и отвътре се показа глава, после – ръка, която държеше малка картонена кутия. Човекът с кутията се обърна към пилота, за да му даде указания, и машината се премести няколко метра вляво. Пуснаха кутията и тя полетя към тях.

Друг порив промени траекторията ѝ и в този миг стана ясно, че няма да успеят да я уловят с платнището. Натали пусна своя край и хукна към реката, без да изпуска от очи предмета. Скочи като ръгбист, препъна се и падна, но хвана кутията. Омекоти удара с рамото, но кръглите, гладки речни камъни все пак я контузиха и когато се изправи победоносно и вдигна джипиеса с дясната си ръка, лявата ѝ кървеше от множество драскотини.

Стивън изтича при нея, докато хеликоптерът се издигаше, прегърна я внимателно и огледа раните.

– Добро хващане.

– Благодаря. В гимназията се мотаех все с момчетата и играех доста бейзбол. – Тя присви очи, когато Стивън докосна една от драскотините. – По-внимателно. Боли.

– Сигурен съм. Хайде да те почистим и превържем. Довечера ще ти дам допълнителна порция бира като награда за героизма.

– Няма да ти се отвори парашутът – измърмори тя.

– Разкри ме. – Стивън погледна пак ръката ѝ. – Хайде, ще те закърпя и после ще вкарам координатите в джипиеса от лаптопа. Утре би трябвало работата да потръгне повече. Трябва ли да те нося?

Натали го изгледа укорително:

– Това са само няколко драскотини, здравеняко. Но пък ако ще помогне на варварската ти завоевателска фантазия, заповядай – носи ме!

Успокоен, че тя е добре, Стивън я хвана за здравата ръка и двамата се върнаха при останалите от групата, които се мъчеха да укрепят лагера срещу виещия вятър.

Следващата сутрин започна по-добре. Шамалът все още духаше, не беше спирал цяла нощ, но около полунощ отслабна до приемливо ниво. Стивън стоеше с Артуро и Франсоа близо до върха на склона над стената на каньона с новия джипиес в ръка. Намираха се на трийсет метра от направените предния ден разкопки.

– Това е първият участък, който съм програмирал. От тук до онзи камък… – Стивън посочи с апарата. – … и надолу по онзи склон. Това е най-вероятното място. Сигурни ли сте, че нямате нужда от помощ, Артуро?

– Благодаря, но да. Нали за това сме дошли. Не се притеснявай за нас. Твоята работа ще започне, когато намерим онова, което търсим. – Артуро се усмихна. – А какво е то всъщност?

– Де да знаех. Очевидно търсим нещо закопано, създадено от човешка ръка. Може би древно ковчеже или нещо, издялано от камък. Всичко освен пръст и скала – отговори Стивън, като изрита един камък надолу.

– Заровено съкровище, а? – отбеляза Франсоа, като нарами кирката.

– Нещо такова. Ще остана при вас, ако нямате нищо против. В случай че намерим нещо, така ще спестим време за свалянето му до лагера.

– Разполагай се. Имаме сгъваеми столове при хладилната чанта и ако вятърът не се засили, платнището ще ти пази сянка.

Артуро избърса потта от челото си с кърпата, която носеше, и взе лопатата. Тримата погледнаха към слънцето, издигащо се в маранливото небе, обещавайки поредния ден на безмилостен изгарящ пек. Стивън погледна часовника си. Беше седем и половина, а вече напичаше. Той се упъти към мижавата сянка под брезента, като заобикаляше змийските дупки, с които бе осеян склонът.

След като седна, извади термометъра от джоба на късите си панталонки и го погледна. Трийсет и шест градуса, а се бе развиделило преди малко повече от час.

Очертаваше се още един мъчителен ден.