Ръкописът на Войнич

4

ДНЕС

ЛУКА, ИТАЛИЯ

Стивън разсъждаваше какво би могло да означава едно обаждане от професор Уинстън Туейн. Беше забравил за писмото, което му бе изпратил и което представяше предпазливи предположения за произхода на Ръкописа на Войнич, легендарния документ, обвит в мистерия. Стивън бе отделил почти цяла година да го изучава, но не беше постигнал повече напредък от останалите учени – тоест нямаше никакъв. После интересите му се бяха насочили към други неща и онзи период на скръб по жена му, изпълнен с трескави усилия да разгадае озадачаващия код, бе потънал в дълбините на паметта му.

Стивън отби по пътя, водещ за Скуола ди паракадутисмо Лука – школата по парашутизъм, която бе крайната му цел тази сутрин. Въпреки сложното название тя не беше нищо особено. Комплексът се състоеше от много малък хангар и тесен офис в единия край на летището. Няколко едномоторни самолета "Пилатус Ри Си 6"рулираха по пистата, докато един – самолетът, от който той щеше да скочи, се готвеше за излитане. Стивън прогони фаталистичните мисли, които го обзеха за миг, и продължи предишните си размишления.

Уинстън Туейн и Ръкописът на Войнич.

Туейн и Войнич бяха на практика синоними в криптологичната общност. Ученият бе почти легендарна личност в някои кръгове, като едни го смятаха за мъдрец, а други – за безумен мечтател заради почти маниакалната решеност да дешифрира онова, което от десетилетия спъваше колегите му.

Когато Стивън спря пред сградата, към него се приближи млада брюнертка с къса дънкова пола и розова фланелка без ръкави. Носеше клипборд и изглеждаше така, сякаш подхвръкваше при всяка стъпка.

– Вие ли сте dottore Крос? – попита тя бодро и се усмихна лъчезарно.

– Да – отвърна Стивън на италиански.

– Чакахме ви!

– Имаше задръстване.

– Добре, няма проблем. Но трябва да побързаме. Днес сме много натоварени.

Заведе Стивън направо при самолета и го запозна с пилота Томазо Калдиери и "другарчето"му по скачане, Паоло. От задната част на самолета мълчаливо им кимна третият мъж – Джорджо.

– Извинявайте, че закъснях – каза Стивън.

– Няма проблем – увери го Томазо. Завърши проверката преди излитане и отново погледна Стивън, който се бе качил отзад и бързо се намъкваше в оранжевия гащеризон, който му бе подал Паоло. – Време е да полетим!

– И да поскачаме! – добави Паоло.

Затвориха страничната врата и след няколко секунди моторът заръмжа. След кратка маневра самолетът се засили по пистата и излетя.

– Ще се издигнем на около три хиляди и шестстотин метра – обясни Паоло на Стивън.

Вече бе сложил парашута си и се зае да подготвя клиента за първия му скок. Набързо му обясни правилата. Двамата щяха да скочат заедно – Паоло ще контролира спускането, а Стивън трябваше просто да се забавлява, доколкото му е възможно.

Стивън правеше това по една причина – искаше да се измъкне от черупката си и да преживее неща, които досега е избягвал. Антония бе голям привърженик на пробването на нови изживявания и след смъртта ѝ поне веднъж на три месеца той измисляше нещо, което да го изкара от зоната на комфорта – като начин да почете паметта ѝ и като лекарство срещу меланхолията, която след катастрофата се бе превърнала в негово постоянно състояние. Досега беше ходил да се гмурка, научи се да се катери и да се спуска по въже, беше участвал в маратон и бе станал ментор на няколко деца в неравностойно положение във Флоренция. Сега беше ред на скоковете с парашут.

– Не се притеснявайте – усмихна се Паоло. – Много рядко се случват инциденти.

Погрешно бе помислил мълчанието на Стивън за страх.

– Много успокояващо – отбеляза Стивън, като рязко се отърси от мислите и подръпна нервно сбруята си.

– Почти няма нещастни случаи. Шансът е на наша страна. – Паоло звучеше така, сякаш се опитва да убеди не само клиента, а и себе си. – И така, ето как ще протече скокът, доктор Крос.

– Наричай ме Стивън.

– Добре, Стивън. След около две минути Джорджо ще отвори вратата и Томазо ще ни даде зелен сигнал. – Паоло посочи една малка крушка над вратата. – Ще изчакаме секунда и после – хоп, скачаме!

– Колко време ще продължи скокът?

– Скоростта при падането е около 190 километра в час в зависимост от вятъра, съпротивлението и няколко други фактора, но бих казал около осем минути. Освен това зависи колко дълго искаш да продължи свободното падане – колко време ще летим, преди да отворим парашута.

– Оставям ти да решиш.

Паоло се усмихна широко, после обърна Стивън с лице към вратата и закачи своята сбруя за неговата. Джорджо даде знак с вдигнат палец.

– Още един въпрос – каза Стивън.

– Давай.

– Какво ще стане, ако нещо не сработи? Ако парашутът не се отвори.

Паоло се замисли за момент, после отговори:

– Ако това се случи, повече няма да се тревожиш за нищо.

След като усети, че на Стивън не му е особено смешно, Паоло се покашля и откачи сбруята си от неговата. Обърна се и посочи двете ръчки на парашута си.

– Това е издърпващият парашут. Отваря основния парашут – обясни той, като посочи бялата.

Стивън кимна.

– А това, което наричам "близалката“, е резервната ръчка. – Паоло завърши. – Сега знаеш как се отварят двата парашута. Готов ли си да скачаме?

Италианецът отново се закачи за Стивън.

– Да, хайде да действаме.

Самолетът стигна необходимата височина и зелената лампичка светна. Джорджо даде знак и дръпна плъзгащата се странична врата. Вятърът блъсна Стивън в лицето и въпреки предпазните очила той неволно присви очи.

Паоло го побутна към вратата. Стивън погледна надолу и видя километри празно пространство под себе си.

В следващия миг почувства натиск в гърба и полетя с главата надолу в нищото. Стомахът му се сви и за момент дъхът му секна.

– Спокойно! – изкрещя Паоло, за да надвика вятъра.

Падането се стори цяла вечност на Стивън. Очевидно решен да му осигури максимално силно преживяване, Паоло все още не отваряше парашута. Стивън положи усилие да запази спокойствие, докато гледаше приближаващата се земя, и за момент се почувства така, сякаш се носи във въздуха, въпреки че разумът му подсказваше, че вече са достигнали пределната скорост, както подсказваше и начинът, по който вятърът плющеше в гащеризона му.

Почти бе започнал да се наслаждава на странното усещане, когато почувства удар и нещо го шибна през лицето. Двамата с Паоло рязко се завъртяха във въздуха. Стивън усети, че е лапнал нещо и го изплю.

Перо.

Изви глава и видя нестройно ято гъски, стреснати и уплашени, десетки метри над тях. Стивън и Паоло продължиха падането си и след миг птиците се изгубиха от поглед.

На Стивън му се зави свят. Вече не падаше плавно в полуунесено състояние. Двамата с Паоло се въртяха неконтролирано във въздуха. Изгуби всякаква ориентация, вятърът бучеше в ушите му.

– Паоло!

Никаква реакция.

Стивън изкрещя отново, но пак не получи отговор. Сръга инструктора с лакът няколко пъти, но без резултат. Паоло беше в безсъзнание или мъртъв.

Земята се приближаваше все по-бързо. Стивън няколко пъти си пое въздух и като мобилизира цялото си самообладание, посегна назад за ръчките от двете страни на сбруята на Паоло.

Опипа с дясната ръка, опитвайки се да намери главната ръчка, но не успя да я дръпне. Колкото и да се напрягаше – не му достигаха няколко сантиметра, за да я стигне. Не ставаше. Посегна с лявата ръка към резервната.

Безуспешно.

Погледна своята сбруя и прецени, че за да получи повече свобода за действие, трябва да откачи един от осигурителните ремъци. Интуитивно си даваше сметка за риска, но не виждаше друг начин.

Посегна към лявата катарама и освободи ремъка.

Тялото му се разтресе и увисна само на ремъка, който го свързваше с Паоло. Нямаше време да размишлява колко натоварване може да издържи един парашутен колан – надяваше се да е по-малко от това, на което той щеше да го подложи.

Двамата с Паоло продължаваха да се премятат във въздуха, без никакъв шанс за стабилизиране и ориентация в пространството, Стивън се завъртя и се съсредоточи върху връвчицата на резервния парашут.

Със свободната си лява ръка напипа ръчката. Стисна я и дръпна с всички сили.

За момент не се случи нищо.

Последва рязко опъване на цялото му тяло нагоре и нещо във врата му изщрака болезнено. Той погледна нагоре и видя отварящия се парашут. Вкопчи се за сбруята на Паоло, в случай че единственият останал ремък поддаде. За щастие, двамата все още бяха свързани.

След като се увери, че опасността е преминала, Стивън отново погледна към земята, вече само на около двеста метра под тях. Опита се да се намести така, че да се приземи на крака. Оказа се по-лесно, отколкото очакваше, спирачният ефект на парашута му осигури повече контрол. Сега трябваше да измисли как да избегне счупване на гръбнака при сблъсъка със земята с безжизнения Паоло, закрепен за гърба му.

Земята се приближаваше и той различи долу трима души, с протегнати ръце, които чакаха да му помогнат.

Приземи се прав и въпреки че ударът бе доста силен, не усети болката, която очакваше, от навяхване на глезена или изкълчване. Краката му обаче се огънаха и той се изтъркаля на земята върху Паоло.

– Merda[5]! – изкрещя някой и внезапно три чифта ръце го задърпаха, разкопчаха катарамите на сбруята и откачиха въженцата, свързващи раницата на Паоло с парашута.

– Никога не бях виждал такова нещо! – възкликна друг.

Стивън се опита да се изправи, но не успя. За миг си се представи парализиран в болнично легло, после осъзна, че стотина килограмовият Паоло все още е прикачен за него.

– Невероятно. Чувал съм за сблъсъци на малки самолети с птици, но никога за нещо подобно – приказваше някой друг на италиански.

– Това е за Рекордите на Гинес – заяви първият, докато разкопчаваше сбруята.

Тримата мъже освободиха задъхания Стивън от Паоло, и той изведнъж откри, че е в състояние да стои на силно треперещите си крака.

– Добре ли сте? – попита един едър мъжага, като постави ръце на раменете му и го погледна в очите.

Стивън кимна, после се свлече на колене и повърна.

– Равновесието ви е нарушено. Ще се оправи след малко. Нормално е да ви се гади.

Стивън кимна и тялото му се разтърси от спазъм. Най-сетне за негово облекчение в далечината се чу сирена на линейка.

След едночасов преглед и рентгенова снимка на врата Стивън бе изписан, като му казаха да взема аспирин за болката и пак да потърси лекар, ако не се почувства по-добре до няколко дни. Отказа шина на врата – обичайна предпазна мярка, която лекарите препоръчваха в такива случаи. Сблъсъкът и твърдото кацане не бяха причинили трайни увреждания и лекарят му сложи пластир с драмамин зад ухото за справяне със световъртежа. Паоло нямаше този късмет – след сблъсъка с гъската гръбнакът му беше тежко усукан, а от приземяването единият му крак се бе счупил на три места.

Сестрата в спешното отделение извика такси и Стивън седна на пейката до плъзгащата се стъклена врата притиснал торбичка с лед към все още болящия го врат. Минутите се точеха бавно. Той извади телефона от якето си и набра офиса.

– Явно си оцелял – отбеляза Гуен, когато се обади.

– Голяма си шегаджийка.

– Всички така казват. Мисля да стана пътуващ комедиант. – Тя замълча за момент. – Как мина?

– Размина ми се на косъм.

В тона ѝ прозвуча искрена загриженост:

– Шегуваш ли се?

– Не, не се шегувам. Ще ти обясня по-късно. Професор Туейн обади ли се пак?

– Не. Къде си? Наред ли е всичко? Имаш ли нужда от нещо?

– Добре съм. Сравнително. Слушай, направи ми една услуга. Потърси професора и се опитай да намериш номера му. Пълното му име е Уинстън Дж. Туейн. Ако не ме лъже паметта, живее в Палм Спрингс, Калифорния. Писах му преди около година, но само това си спомням. Палм Спрингс или Палм Дезърт. Ако не го откриеш, мога да изровя адреса му от бюрото си. Сигурно още пазя листчето.

– Добре. Не звучиш много весело. Предполагам, че днес няма да идваш до офиса…

– Ще видим – отговори Стивън. Воят на сирена за момент заглуши гласа му.

– Боже, Стивън! В болница ли си?

Таксито спря пред стъклената врата и шофьорът се заоглежда нервно, сякаш чакаше клиента половин час. Забеляза Стивън и му махна нетърпеливо.

– Трябва да тръгвам. Обади ми се, когато има нещо.

Стивън затвори. Не беше в настроение за приказки.