Ръкописът на Войнич

26

– Муди, кажи ми някоя добра новина – започна директно Натали, притиснала слушалката на уличния автомат до ухото си.

– Трябва да се срещнем, но не в хотела. Не успях да се свържа с Дани, затова приемам най-лошото. Наблизо ли сте?

– Да. Избери място и кажи кога. Ще дойдем.

– Пред Арката на Константин, до Колизеума. След двайсет минути?

– До скоро.

Когато стигнаха мястото на срещата, тъкмо минаваше полунощ, но все още имаше групи туристи, които снимаха осветената с прожектори прочута мраморна арка, за да запечатат за идните поколения момента, когато са били тук – в сянката на величието. Стивън премести сака си от лявото рамо на дясното и се опита да преодолее импулса да поглежда часовника си на всеки две минути. След известно време, което му се стори цяла вечност, Натали го сръга с лакът. Висок, неприлично красив мъж с късо подстригана прошарена коса се приближи към тях със стегната войнишка походка. Натали го прегърна силно, при което на лицето му се изписа леко смущение. После непознатият подаде ръка на Стивън и двамата се ръкуваха.

– Вие сигурно сте Муди. Аз съм Стивън.

– Приятно ми е. Какво ще кажете да повървим, докато говорим? – предложи Муди.

– С удоволствие.

Натали вдигна чантата си и Муди я пое от ръцете ѝ с лекота. Тръгнаха спокойно в обратна посока на Колизеума, чиято древна фасада застрашително се издигаше наблизо. Муди извади от джоба си два телефона и ги подаде на Натали.

– Честита Коледа! Тези са чисти – увери я. – Направих някои справки. Интересът на полицията към вас се засилва и на ваше място не бих чакал да стане твърде голям. Имаме тайна квартира в Местре, намира се до Венеция, от другата страна на лагуната, и мога да ви настаня там, докато нещата се уталожат. Все още не сте обявени за общонационално издирване, нито сте изпратени в Интерпол, но не се знае как ще се развият нещата в близките няколко дни. Сега бихте ли ми казали в какво сте се забъркали, за да получа по-ясна идея как да реагирам на ситуацията?

Натали погледна Стивън и разказа на Муди накратко какво се е случило, като спести само факта, че са на една крачка да разгадаят тайната на Ръкописа на Войнич. Бяха обсъдили каква част от случилото се да разкрият и се разбраха, ако Стивън остане с добро впечатление от Муди, да му разкажат всичко. Той все още не се бе изказал категорично, затова Натали спазваше договорката.

– Хм, някаква съществуваща от векове тайна секта в католическата църква ви преследва заради документ, с който баща ти се е сдобил по съмнителен начин и чието "освобождаване"е финансирано от милиардер, който няма да спре пред нищо, за да изпревари всички. Това ли е в общи линии? – попита скептично Муди.

– Казано по този начин, звучи безумно – призна Натали, като се намръщи, – но да не забравяме, че някой уби Фредерик, Дани изчезна и двама бандити ни чакаха тази вечер пред катакомбата. Освен това, когато бяхме във Флоренция, ни преследваха и се измъкнахме само защото Стивън зашемети единия нападател.

Муди погледна изпитателно Стивън, докато вървяха.

– Доста си находчив – отбеляза. – С какво се занимаваш?

– Предприемач съм. И любител криптолог. Но от години се занимавам с бойни изкуства, затова съм добър в самозащитата.

– Очевидно. Бил ли си в армията?

– Няколко години. Не беше за мен – добави Стивън, като се опита да сложи край на темата.

– Какво мислиш за тази ситуация? – настоя Муди.

Стивън спря и го погледна.

– Когато Натали дойде при мен, отначало я помислих за луда. После имах възможност да видя пергамента и беше точно такъв, какъвто ми го описваше. Скоро се появиха и преследвачите. Това бяха достатъчно аргументи в нейна полза. Но когато видях Фредерик намушкан с нож до църквата, окончателно ѝ повярвах. Натъкнали сме се на нещо изключително важно за групировките, които според нея са намесени, и те биха сторили всичко, за да си върнат съкровището и да съхранят тайната. Дали е оправдано да убиват, няма голямо значение, след като те са убедени, че е.

Муди кимна замислено:

– Познавам Натали отдавна и имам доверие на интуицията ѝ. – Обърна се към нея. – Махнете се от Рим. В Местре ще бъдете в безопасност, а ако се наложи да пътувате, ще имате голям избор от възможности. От Венеция и Милано има полети за целия свят. Моят съвет е – идете до Местре, преди полицията да изостри вниманието си към вас. Там ще измислим нещо. Как ви звучи?

– Съвсем разумно, както винаги – каза Натали с уважение. – Но щеше да е по-лесно, ако имахме кола.

Муди ѝ подаде хартиен плик и обясни:

– Вътре има указания с адреса на къщата, ключ и талон за една черна алфа ромео, която е паркирана в хотела ми. Изчакайте половин час, преди да я вземете. Колата е заредена догоре с бензин и всички документи са в жабката. Регистрирана е на една корпорация в Генуа. – Прокашля се. – Аз ще се помотая в Рим още ден-два и ще се опитам да разбера какво е станало с Дани. После ще дойда да ви видя във Венеция. Ще се обадя предварително. Ако карате достатъчно бързо, би трябвало да стигнете за седем часа.

– Страшно много ти благодаря, Муди. Спасяваш ни – каза Натали.

– Ти би направила същото за мен, така че не ми благодари. – Той я погледна мрачно. – Надявам се да грешиш за хората, с които сте се забъркали. Църквата има сериозно влияние, особено в Италия. Въпреки че ми е трудно да повярвам, че биха прибягнали до убийство…

– Това вероятно са го извършили хората на Франк. Сигурна съм, че те убиха баща ми. Франк е известен като безскрупулен и безмилостен човек. Накрая татко съжаляваше, че се е хванал с него.

– Няма смисъл да гадаем. Ще видим какво ще открия. Вие карайте внимателно. Ще се чуем, когато стигнете в квартирата – каза Муди, като се огледа небрежно, за да се увери, че никой не ги следи. После ѝ подаде чантата.

– Беше ми приятно – измърмори Стивън, като се опита да прозвучи ентусиазирано.

– И на мен. Престорете се на туристи и останете още няколко минути. Аз тръгвам към хотела.

След тези думи Муди зави по една алея обратно към Колизеума и бързо се сля с тълпата. Натали прибра плика в чантата си.

– Какво не ти хареса в Муди? – попита. – Или винаги си такъв темерут, когато се запознаваш с нови хора?

Стивън се стъписа. Толкова ли беше очевидно? Спомни си два-три случая, когато може би си беше проличало.

– Понякога трудно се сближавам – отговори кратко.

– Постарай се да ускориш процеса. Ако не си забелязал, той ни спаси кожата.

– Не искам да се заяждам, но моята нямаше да има нужда от спасяване, ако не ме беше забъркала в тази каша – контрира той.

Натали спря и го погледна.

– Явно си мислиш, че когато те открие, Франк ще те покани на чай? Още ли не разбираш? Никой не е виновен. Понякога нещата просто се случват. Това нещо просто ти се случи. И сега имаш две възможности – или да мрънкаш и да се настройвай срещу най-близките ми съюзници, или да се стегнеш, да престанеш да се правиш на мъжкар и се дръж прилично.

– Да се правя на мъжкар ли? – повтори той.

– Когато двама мъже трябва да делят една територия, винаги се чувстват застрашени и стават подозрителни един към друг. Нямаме време за такива глупости. Ако нямаш нищо против, откажи се.

Стивън нямаше как да отрече. Натали беше права. Нещо по-лошо – неприязънта му към Муди произтичаше от подозрението, че в миналото двамата с Натали са били интимно близки. А това бяха хлапашки глупости. Все пак с Натали не бяха гаджета. Вярно, той я намираше за красива, умна и много, много секси, но сексуалното привличане не му даваше право да ревнува. Думите ѝ бяха напълно основателни – време бе да коригира поведението си.

– Права си. Извинявай.

Натали пак тръгна по алеята.

– Леле мале, нашият приятел си призна грешката. Може би все още има надежда – отбеляза, като забърза крачка и го остави да подтичва след нея.

Помотаха се малко около арката и по околните булеварди. След уговорения половин час Стивън даде талона на портиера на "Сейнт Реджис“. Бяха се разбрали той да вземе колата и после да качи Натали на една пресечка от хотела, в случай че се случи нещо непредвидено. За щастие, нямаше проблеми и след като плати равностойността на трийсет долара за паркинг и бакшиш, той се намести зад волана на малкия седан и потегли, за да вземе Натали. Спря до бордюра, предизвиквайки цяла симфония от клаксони зад себе си, и тя бързо метна чантата си отзад и се качи на седалката до него. Муди бе проявил съобразителност да сложи пътна карта на Италия в жабката и след няколко минути лутане из центъра на Рим излязоха на магистралата за Местре и светлините на италианската столица бързо започнаха да се смаляват в огледалото.

Стивън нямаше търпение да дешифрира Свитъка, но знаеше, че е по-важно да се отдалечи от опасността. Освен това нямаше как да се справи със задачата в движеща се кола без адекватно осветление. Трябваше да си осигури комфорт, за да анализира всички комбинации от символи и да декодира текста, а после и да го преведе. Не си правеше илюзии, че ще стане с едно щракване на пръстите, но вече усещаше познатото вълнение, което изпитваше винаги когато бе на крачка от разкриването на някоя загадка. Каквото и да се криеше в Свитъка, той скоро щеше да е един от малкото хора в света, които някога са знаели тайната.

Питаше се колко ужасна можеше да е тази тайна, че да си струва да я пазят векове наред. В крайна сметка, нямаше смисъл да гадае.

Погледна часовника на таблото и направи сметка, че с малко късмет, ще стигнат в Местре преди девет.