Ръкописът на Войнич

7

Стивън Крос заключи вратата на апартамента си и като всеки друг ден тръгна пеша към офиса на фирмата. Във Флоренция беше прекрасна лятна утрин и улиците бяха пълни с хора, бързащи за работа. Навсякъде се стрелкаха мотопеди и сърдитото им бръмчене се смесваше с крясъците на хамалите, разтоварващи камиони за доставки, безгрижно спрели в нарушение по средата на платното.

След катастрофата на Антония Стивън бе продал преустроената ферма в Греве – всеки миг там твърде болезнено му напомняше за живота, който бе прекъснат преждевременно от една жестока прищявка на съдбата. След като прекара три месеца, през които почти постоянно седеше неподвижно в дневната и гледаше втренчено книгите си и купчината древни пергаменти – единствената причина да не бъде в колата с Антония през онзи фатален ден, той реши да се премести в ново жилище, където духът ѝ няма да го посещава всяка сутрин и да остава с него, докато задреме късно вечерта. Затова събра по-ценните си вещи, намери един апартамент в центъра на Флоренция, който отговаряше на нуждите му, и пусна фермата за продажба. Едно американско семейство я взе на обявената цена и скоро къщата бе само спомен, а с нея и голяма част от живота му.

Стивън спря пред любимата си хлебарница и взе две франзели, приготвени по традиционна селска рецепта, после отиде в кафенето на съседната пресечка, което беше обичайната му сутрешна спирка, за да прегледа вестника. След пет години в Италия знаеше езика перфектно и при всяка възможност старателно се упражняваше да говори и чете. Езиците винаги му се бяха удавали, въпреки че с възрастта ставаше малко по-трудно.

След като плати сметката и взе още едно кафе за из път, излезе на улицата и тръгна към офиса.

Само че нещо не беше наред. Нямаше представа какво точно, но усещаше онова особено гъделичкане по косъмчетата на врата си – един вид шесто чувство, което бе развил, докато служеше в армията – и то рядко го подвеждаше. Импулсивно зави по една улица, водеща в обратната посока на офиса, и заобиколи, като удължи разходката си с пет минути. Забавянето имаше резултат, защото сега предчувствието се превърна в увереност.

Инстинктът за самосъхранение на Стивън се включи като аларма и той забеляза кой го следи – един сив седан караше бавно на известно разстояние зад него. Провери подозренията си с един обикновен трик, който бе научил от филмите и детективските романи – спря пред една витрина, престори се, че разглежда изложените стоки, а всъщност се вгледа в отражението на колата, която спря на петдесетина метра. Нямаше представа защо някой би тръгнал да го следи, но съдейки по досегашния си опит, знаеше, че това никога не е на добре. Продължи по пътя си и автомобилът отново потегли на известна дистанция.

Каквото и да означаваше това, Стивън бе в пълна готовност за действие. В миналото си беше спечелил могъщи врагове на "Уолстрийт"и в средите на организираната престъпност и макар да беше малко вероятно след толкова много години някой да реши да му отмъщава, тази опасност не бе изчезнала напълно. Много отдавна се бе примирил с мисълта, че някой ден и това може да се случи.

Тази сутрин, докато отиваше от апартамента към офиса си, идеята, че някой отмъстителен неприятел от миналото, може да го дебне, би му се сторила абсурдна, но присъствието на тайнствения автомобил беше доказателство, че не е просто обхванат от параноя. Все пак не беше много вероятно да се опитат да го нападнат тук – на открито, при толкова много свидетели и при толкова фактори, които биха могли да провалят атаката. Лошите обикновено нападат, когато наоколо няма никого. Правилата едва ли се бяха променили от последното му приключение – един белег от куршум беше болезнено доказателство, че има известна представа как се случват тези неща.

В не толкова търговския квартал на Флоренция, където се намираше офисът му, движението оредя и Стивън рязко зави напряко по една уличка вдясно и погледна за кратко назад, за да види дали колата още го следи. Едва след като пое по този маршрут, видя, че изходът на уличката е блокиран от нисък камион с включени аварийни светлини.

Сивият автомобил зави зад ъгъла и спря, когато шофьорът осъзна, че няма място да продължи, напред уличката се стесняваше. Стивън спря и се обърна към затъмненото предно стъкло, не виждаше нищо освен бледия овал на главата на шофьора. Колата и Стивън стояха като мълчаливи противници, готвещи се за схватка.

Мина една минута. Ято гълъби излетяха шумно иззад четири контейнера за разделно събиране на отпадъци и се издигнаха над предния капак, преди да изчезнат в небето. От крилата им в светлото петно, образувано от слънчевите лъчи в началото на уличката, се вдигнаха вихри от прашинки, създаващи свръхестествен ефект като ореол около спрелия автомобил. Заклещена и с блокиран път напред, колата даде заден ход, докато се изтегли в достатъчно широк участък, за да може вратата да се отвори. След секунда предната дясна врата се отвори.

Това е моментът, помисли си Стивън.

За негова изненада от колата слезе жена. Остави вратата отворена. Стивън чуваше приглушено пиукане, идващо от вътрешността на возилото. Слънчевите лъчи, проникващи косо в уличката, за момент не му позволиха да различи друго освен силуета ѝ, но когато тя тръгна към него, той видя, че е млада, с катраненочерна коса, която стърчеше в пънк прическа като игли на таралеж. Когато жената се приближи – с уверената и премерена походка на гимнастичка или танцьорка, Стивън различи повече детайли от лицето ѝ. Беше удивително красива. Проблясващата обеца на носа ѝ и малкото разбито сърце, татуирано под лявото ухо, ѝ придаваха екзотичен вид – псевдоготическото излъчване внушаваше усещане за опасност, което вероятно беше и целта. Имаше славянски черти, с високи, изпъкнали скули. Но може би най-впечатляващи бяха очите – удивително лилави. Стивън никога не беше виждал очи с такъв цвят и за момент се почуди дали не носи лещи.

Той инстинктивно завърши преценката на риска и не забеляза нищо обезпокоително. Ръцете ѝ бяха празни, а по дрехите ѝ нямаше много места, където би могла да скрие оръжие – носеше прилепнал черен велурен гащеризон, който не скриваше почти нищо от формите на тялото, и високи черни кожени ботуши с десетсантиметрови токчета. Доколкото Стивън успя да прецени, с ботушите бе висока около метър и шейсет и макар като цяло да имаше впечатляваща външност, не изглеждаше най-удачният изпълнител на сутрешен атентат с голи ръце.

Макар в погледа и поведението ѝ да личеше известна строгост, Стивън си даде сметка, че не излъчва агресия – по-скоро самоувереност. Тя спря пред него и го огледа с нескрито любопитство, преди да заговори.

– Стивън Крос? Доктор Стивън Крос? – попита с мек като кадифе глас, който бе в пълен контраст със суровия ѝ киберпънкарски вид.

– Да – предпазливо отговори Стивън. – Но имам чувството, че вече знаете кой съм.

Ъгълчетата на устните ѝ трепнаха. Тя се усмихна, но усмивката не беше просто проява на учтивост, в нея личеше нещо, което Стивън не успя да разпознае веднага. Тъга? Да… тъга…

– Много прозорливо, доктор Крос – каза жената. Подаде му ръка. – Аз съм Натали Туейн.

Стивън пъхна франзелите под мишница и подаде дясната си ръка. Жената я стисна силно, но женствено, което също не му убягна – нов контраст с излъчването ѝ. Изведнъж името го накара да се сепне.

– Натали Туейн? Да нямате роднинска връзка с професор Уинстън Туейн?

Тя кимна:

– Професор Туейн ми беше баща.

– Търсил ме е преди няколко дни и секретарката ми се опита да се свърже с него, но без успех. Явно се е обадил от скрит номер. – Стивън отново се сепна. – Чакайте, казахте, че професор Туейн е бил ваш баща.

– Да, доктор Крос. Беше.

Стивън продължи да я гледа втренчено.

– Да – тихо каза тя. – Баща ми е мъртъв.

Изведнъж очите ѝ, първоначално толкова пронизващи и сурови, му се сториха по-нежни, по-уязвими, някак не толкова непроницаеми.

– Съжалявам.

– И аз съжалявам – каза Натали. – Но не толкова, колкото ще съжаляват хората, виновни за това.

– Не ви разбрах.

– Доктор Крос, смъртта на баща ми не беше нещастен случай.

Стивън се изненада, но не отмести поглед от очите на Натали.

– Госпожице Туейн… съжалявам да го чуя, но трябва да ви попитам – защо решихте да се обърнете към мен?

– Защото, доктор Крос, считам, че двамата с вас сме в голяма опасност. Отделете ми двайсет минути. Моля, не ми отказвайте. Животът ви зависи от това.