Ръкописът на Войнич

30

Гуен се канеше да излиза за обяд, когато служебният ѝ телефон иззвъня. Само няколко души знаеха този номер и тя се съмняваше, че майка ѝ ще тръгне да ѝ звъни през деня. Освен това тя винаги ѝ се обаждаше на мобилния. Гуен погледна дисплея, но номерът не ѝ беше познат. Кодът беше от Рим. Тя остави чантичката на бюрото си и след като се огледа, вдигна слушалката.

– Ало!

– Гуен, аз съм. Не споменавай името ми, разбра ли? – каза Стивън.

– А… добре. Много се радвам да чуя гласа ти. Напоследък си доста търсен.

– Дори нямаш представа колко. Слушай. Получих писмото ти. Някакъв тип спешно искал да му се обадя. Какво можеш да ми кажеш за него освен името му? Какво искаше?

– Каза само, че трябва да говори с теб за "Владник"или нещо подобно. Каза, че е в твой интерес да му се обадиш възможно по-скоро.

Стивън не се опита да я поправя.

– Да не би случайно да си проверила номера? – поинтересува се.

– Знаех, че ще попиташ. Вече мога да чета мислите ти. Да, проверих го и се оказа, че е ватикански номер. Да не си решил да ставаш католик? Или да влизаш в манастир? Внимавай, скъпи, може да не е истинското ти призвание, а просто криза на средната възраст…

– Сигурна ли си, че е от Ватикана?

– Трудно е да се сбърка, не мислиш ли?

– Хм… и какво друго се случва, докато съм в отпуск?

Гуен закри слушалката с ръка и се обърна с гръб към подредените в кръг компютри, където Софи и Бен усилено програмираха.

– Дойдоха две ченгета от Рим. Явно много им трябваш. Казах им, че нямам представа къде си, което е самата истина. Попитаха дали имам номер за връзка и им дадох мобилния ти. Съжалявам. Надявам се, че не съм объркала нещо.

– Няма проблем, Гуен. Трябва да съдействаш по всякакъв начин на полицията. Колкото до мен, смятам да удължа ваканцията си още малко. За неопределен срок.

– Като стана дума, как е новата ти приятелка? – попита Гуен.

Сякаш наистина четеше мислите му. Стивън реши да приеме въпроса ѝ по най-непредубедения начин, както и беше редно.

– Разстроена е от начина, по който се развиха нещата, но се държи. Как върви работата?

– О, идеално! Със или без теб. Не казвам, че си излишен, но досега не е имало нещо, с което да не можем да се справим сами. Макар че е малко демобилизиращо да получаваме посещения от местните ченгета през ден и да ни разпитват за теб.

– Съжалявам за това. Ами добре тогава, обаждам се с фонокарта, така че не можеш да използваш този номер за връзка с мен. Но пак ще се обадя. След няколко дни. Дръж фронта, Гуен, и благодаря за всичко.

– Пази се, скъпи.

Морбиъс Франк седеше в едно малко римско кафене, наслаждаваше се на слънчевите лъчи върху лицето си и зяпаше минувачите. Върху масата му падна сянка и Сиа Амиери седна срещу него.

– Крос се е обадил в офиса си преди няколко часа.

– И? Знаем ли нещо повече? Някаква идея къде може да се крие? – попита Франк.

– Не. Нищо в тази посока. Но има обезпокоителна новина.

Франк въздъхна:

– Още ли? Освен това, че изгубихме следите му и тези на момичето и че най-ценното съкровище в човешката история е у тях. Кажи ми какво може да е по-обезпокоително?

– Някой от Ватикана се е обаждал в офиса му. Искал да говори възможно най-скоро с него. За Войнич.

Франк присви очи.

– Какво? Това е лошо. Първо се оказва, че момичето има връзки в ЦРУ, а сега имаме пряка намеса от Църквата. Нещата излизат извън контрол, синко.

Амиери не отговори. Нямаше какво да каже.

– Ако Църквата си върне Свитъка, можем да сме сигурни, че той ще изчезне завинаги заедно с тайната си. Хвърлих прекалено много пари, за да го открия, и не мога да допусна това да се случи.

– Знам. И аз съм разтревожен.

Франк си пое дълбоко въздух, за да се успокои, и Амиери се престори, че не забелязва треперенето на чашата, когато покровителят му я вдигна към устните си.

– Реши този проблем, синко. Каквото и да струва. Реши го.

Натали и Стивън спряха на летището и взеха водно такси до Венеция, което ги остави точно на площад "Сан Марко“. Разходиха се в района и накрая решиха да използват телефона на един хотел, гледащ към канала. Интериорът беше в стил стара Венеция – златовезан брокат, кадифе и полирано тъмно дърво. Натали седна в бара, докато Стивън намери телефоните, които бяха до тоалетната.

Набра номер и изчака свързване. Вдигнаха на третото позвъняване.

– Лука.

– Обажда се Стивън Крос. Вие ли сте ме търсили в офиса? – попита Стивън, като се стараеше да говори колкото може по-кратко.

– А… да, доктор Крос! Благодаря, че се обадихте.

– За какво става дума?

– Мисля, че и двамата много добре знаем. У вас има нещо, което принадлежи на Църквата, и бих искал да обсъдим проблема, преди нещата да излязат от контрол.

– Говорите, сякаш ме обвинявате. Можете ли да докажете, че Църквата е законен собственик на нещото, което теоретично обсъждаме?

Разговорът не вървеше, както бе очаквал Лука.

– Въпросният предмет е наше притежание от векове. Очевидно е, че е наша собственост.

– Значи притежанието доказва собственост? В такъв случай, който го притежава, е и негов собственик.

– Собствеността на някои неща носи със себе си огромна отговорност и риск. Надявах се да обсъдим как да ви освободим от тях, за да можете да продължите спокойно живота си.

– Как да съм сигурен, че самият вие не сте голяма част от този риск? Изглежда, че светът изведнъж се превърна в много опасно място.

– Църквата не одобрява проливането на кръв, доктор Крос.

– Кажете го на жертвите на кръстоносните походи и Инквизицията.

– Имам предвид съвременната църква, аз лично също никога не бих позволил такова нещо. Затова мисля, че трябва да обсъдим нещата. Не знам какво целите, но съм убеден, че мога да реша един много сериозен ваш проблем – а именно как да върнете въпросния предмет, без да предизвикате отмъщение или заплахи. Истината е, че който притежава тази вещ, винаги ще бъде под прицел. Дори до този момент отнемането му от нас причини огромни човешки загуби. Моята цел е ясна. Искам предметът да ни бъде върнат и съм готов да го уредя. Просто е.

– Как мога да ви имам доверие?

– Не съм сигурен, че сте в позиция да ми нямате доверие. Опитвам се да спра едно бедствие, което може би бе причинено неумишлено и в което вие, за съжаление, сте страничен участник. Мисля, че сте умен човек и разбирате, че замесването ви в тази катастрофа няма как да завърши добре за вас. За когото и да било. Освен това, ако не постигнем съгласие, ще се убедите, че липсата на доверие в мен ще бъде най-малкият ви проблем.

Лука имаше право. И Натали нямаше план за измъкване. Може би трябваше да се споразумеят с Църквата.

– Вярвате ли в Бог, доктор Крос? – продължи Лука.

– Не по начина, по който вие.

– Хм, е, аз вярвам. Очевидно. Ревностно. И мога да ви уверя, че животът на тази планета е кратък и че всички имаме съдба, а вашата няма нищо общо с въпросния предмет. Мъчително е да гледам как злото се е надигнало и се опитва да се докопа до него. Може да не вярвате в Бог, но със сигурност сте достатъчно възрастен, за да вярвате в злото. Имате достатъчно житейски опит, за да сте го виждали в действие.

– Приемам този аргумент философски. Да, виждал съм злото. И то обикновено не е породено от нищо друго освен от действията на подли и алчни хора, които се опитват да задоволят пороците си. Съгласен съм, че злото съществува. То е в нас.

– Не отричам. Но както злото е в нас, така е и доброто. Те са антиподи, но съществуват заедно, защото ние съществуваме. Ако искате ги приемете като двата края на нашия спектър. Нямам желание да влизам в теологични или философски спорове или да ви убеждавам в съществуването на Бог. Искам само да ви кажа, че някой убива хора, за да се добере до обсъждания предмет – същият този някой, който вероятно е участвал в кражбата му. Този някой ще продължи да убива, докато не се докопа до него и вие с момичето ще споделите съдбата на всички останали, които са застанали на пътя му. – Лука изложи финалния си аргумент: – В свят на морална двойственост, можем да разглеждаме нещата по най-простия начин. Да си жив, е добро. Да си убит е лошо – или зло, ако предпочитате. Свързах се с вас, за да се опитаме да се разберем, преди да се случат още злини.

Стивън се замисли за момент.

– Имам още нещо ценно, за което можем да преговаряме. Освен предмета, който така или иначе не ми принадлежи.

Беше мислил за ползата, която би могъл да има, ако изиграе най-силния си коз, и реши да го направи. Единственото, което Църквата смяташе за по-ценно от Свитъка, беше тайната, записана в него.

– Няма друго освен предмета. Това е единственото, което искам. Готов съм да обсъждаме всяко условие, което предложите – каза Лука.

– Наистина ли това е единственото, което искате? Абсолютно ли сте сигурен? Помислете добре, преди да отговорите.

Линията притихна за няколко секунди.

– Чакайте… да не би да ми казвате, че сте го направили? – прошепна италианецът.

– Какво по-точно знаете за предмета? Кажете ми истината. Знаете ли какво крие? Какво съдържа?

Лука успя да се овладее и заяви:

– Знам, че това, което обсъждаме, е твърде деликатно за телефон.

– Отлично. Ще ви се обадя пак след няколко часа. Говорете с когото трябва и изяснете каква е истинската, крайната ви цел. После може да се срещнем при безопасни и за двама ни обстоятелства и да обсъдим по-подробно това, което всеки от нас иска.

Стивън изчака секунда, после леко закачи слушалката.

Лука звучеше искрено, но Стивън се опасяваше, че може да е твърде ниско в йерархията, за да предложи сделка, която да осигури безопасност на двамата с Натали до края на живота им. Все пак италианецът беше прав за едно – животът е кратък и ако човек няма разумна гаранция, че някой не иска да го убие, все едно няма нищо. Стивън бе замесен в това против своята воля, но ако можеше да реши проблема при приемливи за него и за Натали условия, беше готов да го направи.

Върна се при Натали, която се наслаждаваше на чаша "Кир роял“ – специалитета на хотела. Седна до нея в елегантното сепаре и след като пробва коктейла от пенливо вино и ликьор, поръча един и за себе си, преди да разкаже как е минал разговорът.

– Какво? Да им го върнем? Това ли успя да спазариш? – сопна се Натали.

Явно приемаше идеята доста емоционално.

– Натали. Помисли добре. Докато Свитъкът е у нас, животът ни не струва пукната пара. Франк и Орденът ще ни преследват до края на света. Единственото правилно решение е да го върнем на Ордена и да уредим предаването му така, че те да ни защитят. Няма как иначе да постъпим. Не можем да го дадем на Франк, защото Орденът ще продължи да ни преследва, а ако преценката ти за него е правилна, той така или иначе ще ни убие. Накратко – не можем да го задържим, не можем да го дадем на Франк… остава само една възможност.

Тя помисли за момент, после се изправи рязко и заяви:

– Отивам до тоалетната.

Отдалечи се ядосана въпреки очевидната му логика.

Барманът донесе коктейла и Стивън отпи с наслада. Натали се върна след малко, изглеждаше по-спокойна.

Стивън отново поде темата:

– Свитъкът няма никаква стойност за никого от нас. Дори и да е имал, сега, след като го дешифрирах, пак няма. Така или иначе, самият Свитък не е ценен. Ценна е тайната, която съдържа. Решението, което предлагам, е просто. Ти искаш да довършиш делото на баща си и да видиш крайния резултат. Чудесно. Аз искам да ти помогна и имам знанието и възможността да го направя. Но всичко това е без значение, ако ни убият. Искам да доживея дълбока старост, а не да умра от ръцете на някой психопат. Ако оставим емоциите настрани, трябва да измислим начин да върнем Свитъка така, че всички да ни оставят на мира, и да довършим работата, започната от баща ти, което можем да направим самостоятелно или в сътрудничество с Ордена, но под наш контрол. Това са единствените две възможности. За мен няма значение коя ще изберем, но не виждам трета.

Натали го погледна:

– Винаги ли разсъждаваш толкова изнервящо логично?

– Това ми е работата, Натали.

– Слава богу, че невинаги си такъв. – Тя се усмихна. – Добре, да кажем, че съм съгласна. Какъв е планът?

Стивън ѝ обясни. Натали го изслуша мълчаливо и след като той свърши, вдигна чашата и изпи съдържанието ѝ на един дъх. Примлясна, хвана го за ръката и стана.

– Хайде да си вземем нещо за обяд. Изглежда, че ни чака тежка работа.

И просто ей така, решението бе взето.