Ръкописът на Войнич

19

Диего Лука вдигна телефона още при първото пронизително позвъняване. Не се налагаше да пита кой го търси – само един човек имаше новия му номер и това беше полковник Гейбриъл Синт. Лука разтърка сънените си очи и погледна часовника до леглото. Беше един и четиридесет и пет.

– Да?

– Има развитие. Реших, че ще искаш да знаеш – докладва Синт.

– Какво развитие?

– Снощи инсталирахме проследяващо устройство в колата на целите, след като ги открихме по банковите преводи на момичето в една вила близо до Флоренция. Днес вдигнахме хората си по тревога, защото двамата заминаха за Рим. Не знаем защо, но следвахме колата, която беше единствената ни следа. Пристигна при базиликата "Сан Клементе"преди по-малко от час. Стори ми се странно, затова накарах двамата си наемници да започнат лично наблюдение.

– Добре, добре. И…?

– Жената и новият ѝ приятел влезли в базиликата в един, а шофьорът останал навън.

– Влезли са в базиликата? Това е невъзможно. Тя е затворена през нощта.

Лука добре познаваше точно тази църква. Беше само на няколко километра от Ватикана, където бе живял през голяма част от живота си и където се намираше дори сега, когато смутиха съня му.

– Затворена или не, двамата са влезли в църквата. Петнайсет минути по-късно е станало мазало.

– По дяволите, човече! Изплюй камъчето. Какво е станало?

– Двама мъже са нападнали колата на целта и са убили шофьора. Когато видели това, моите хора се намесили.

– Как са се намесили?

– Застреляли един от нападателите и мислят, че са ранили втория, но той избягал с мотоциклет. Преследвали са го няколко километра, но той успял да се измъкне в малките улички.

– Да не искаш да ми кажеш, че в базиликата "Сан Клементе"е станала кървава баня?

– На улицата отвън – потвърди Синт.

– Какво е правило момичето в църквата?

– Това е нещо, за което можеш да ми помогнеш. Предполагам, че имаш значително влияние в Рим. Много ще ме улесниш, ако провериш дали вътре има видеонаблюдение. В момента сме в задънена улица. Изгубихме следите на момичето и не знаем кой друг е замесен, но който и да е, явно няма скрупули да убива.

– Ще проверя за камерите. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо. Все още ли си в Израел?

– Не. В момента пътувам към Рим. След два часа ще съм там.

– Ще можеш ли да възстановиш следенето на момичето?

– Изпратих хора да наблюдават местата, които колата ѝ посети няколко пъти преди да тръгнат за църквата. Два различни хотела. Те са най-голямата ни надежда. Но едва ли има нужда да ти казвам, че появата на отряд наемни убийци около католическа църква посред нощ пренася ситуацията в нова критична фаза. Очевидно сега те ще бъдат нащрек, както и момичето. Положението бързо излиза от контрол.

– Нека да ти напомня, полковник, че най-важната ни задача е да си върнем Свитъка. Няма нищо по-важно. Но дори в този случай не мога да одобря убийства – наблегна Лука.

– Дори ако някой се опитва да убие хората, които могат да ни заведат до Свитъка? – контрира Синт.

Лука изпусна продължителна, мъчителна въздишка:

– Явно провидението ни изпитва. Не съм казал, че подчинените ти са действали неадекватно при дадените обстоятелства. Исках само да подчертая, че не искам повече трупове. Винаги има друг начин.

– Може би. Но ако въоръжен убиец насочи пистолет към единствената ни следа, сигурно ще има още кръвопролития. Уважавам моралната ти позиция, но в реални ситуации етиката понякога не е съвместима с практиката.

Полковникът не можеше да повярва, че този кретен продължава да настоява на някакви религиозни принципи от рода на "обърни и другата буза“, когато истински убийци използват смъртоносна сила на метри от едно свещено място. Какво очакваше от Синт? Да убеди злодеите да се покаят? Да ги накара да се засрамят и да спрат да убиват наред? Синт едва овладя гнева си от надменния тон на Лука. Нямаше време да се ядосва за глупости. Реши да му обясни каква е истината:

– Виж какво, аз командвам тази операция, защото имам десетилетен опит. Понякога практиката изисква да се вземат мигновени решения. За да намерим Свитъка, момичето трябва да остане живо. Ако някой иска да я убие, или трябва да го спрем, независимо от средствата, или да гледаме как шансовете ни се изпаряват. Във втория случай няма да имаме представа в чии ръце ще попадне и как ще бъде използван.

– Да… разбирам. Просто не ми харесва.

– Би било по-лесно, ако знаех какво съдържа този свитък – настоя Синт.

– Няма как да ти кажа. Дори аз не знам. Но това е най-важната тайна на Църквата.

– Добре. В такъв случай бъди готов за още кръв. Защото те уверявам, че типовете, които убиха шофьора, не спазват никакви морални правила. – Синт издиша нервно. – Губим си времето. Ако пак попаднем в ситуация, налагаща прилагане на смъртоносна сила, какво искаш – да я използваме или да инструктирам хората си да гледат как убийците ликвидират момичето?

Лука замълча за няколко секунди, преди да отговори:

– В крайна сметка, ако се налага да използваш сила, за да защитиш себе си или момичето от въоръжени нападатели с намерение да убиват, прави каквото се налага. Но предпочитам да не се стига дотам, ако е възможно.

Синт се усмихна. Всички бяха еднакви. Политиците и книжните плъхове никога не искаха да си цапат ръцете с кръв, но не можеха да постигат целите си без това. Този набожен глупак не правеше изключение. Можеше да се крие зад кръста и расото, но накрая пак щеше да направи всичко, за да постигне целта си. Така беше, откакто свят светува. Пацифистите винаги се нуждаеха от хора като Синт, когато играта загрубее, и бързо се дистанцираха, когато бурята отмине.

– Разбрах. Сега, ако нямаш нищо против, трябва отново да се хващам на работа. Затънали сме до уши в тази каша и тя няма да се оправи от само себе си. Обади ми се веднага щом откриеш нещо за камерите в църквата. Ще бъде полезно, ако знаем какво са правили вътре.

Лука затвори очи и ги разтърка, докато мислеше за последното развитие на нещата. Играта се бе променила към открито насилие и той се чувстваше раздвоен. Синт беше идеалният човек, когато започне да се лее кръв, нямаше съмнение, но докъде можеха да стигнат нещата, преди Лука да отзове хрътките на полковника? Бяха нагазили в по-дълбоки води от всеки друг път и той знаеше, че са преминали важна граница, дори убийствата да са били за защита. Не можеше да няма друг начин.

Най-големият проблем, пред който бяха изправени, бе фактът, че не знаят дали момичето държи Свитъка и дори дали е наясно със съществуването му. Действията ѝ бяха подозрителни, но за всяко евентуално нечестиво намерение можеше да има невинно обяснение – макар че не се сещаше за много причини, заради които би проникнала в базилика посред нощ. Все пак на този етап имаха само предположения и почти никакви солидни факти. Единственото, за което Лука можеше да бъде сигурен, беше, че някой се опитва да убие дъщерята на професора и не му оставя голям избор. Никак не му харесваше.

Диего Лука започна серия от обаждания, в резултат от които на сутринта щяха да имат записите от охранителните камери в църквата, ако имаше такива. С първото иззвъняване на телефона шансовете да поспи се бяха изпарили.

Сиа Амиери седеше на единия от двата стола в хотелската стая. На леглото пред него имаше малко пластмасово куфарче. Държеше кърпата притисната отстрани към тялото си, където куршумът бе преминал през тлъстините на кръста му и бе засегнал част от мускулите отдолу. Раната беше болезнена, но не застрашаваше живота му. Бе преживял много по-лоши неща.

Отвори едно шишенце водка "Финландия“, което бе намерил в минибара, и го изсипа върху раната, присви очи, докато алкохолът унищожаваше микробите. Беше вдянал конец за чистене на зъби в иглата от хотелския комплект за шиене – стар трик от шпионската му кариера. Това беше идеалният материал за зашиване на рани – по-здрав от обикновените конци и се разгражда в организма. С рибарска корда щеше да е още по-добре, но нямаше, затова и конците за зъби щяха да свършат работа.

Кървенето почти бе спряло. Амиери се приготви за болката, захапа една навита кърпа и започна да зашива раната. Отдавна не му се беше случвало да го прави, но си спомни всичко още при първото забиване на иглата в назъбения ръб на отвора. Като карането на колело – не се забравяше. Очите му се насълзиха, когато издърпа конеца и започна да затваря раната, но продължи като машина. Нямаше смисъл да отлага неизбежното и колкото по-скоро го свършеше, толкова по-скоро щеше да се заеме отново с момичето.

Пет минути по-късно изплю кърпата на пода и отиде в банята, за да измие кръвта от ръцете си. Трябваше да се преоблече и да пийне вода и плодови сокове, за да възстанови баланса на течностите. Беше изгубил доста кръв, но му нямаше нищо. Извади късмет. Пет сантиметра по-вляво и щеше да е съвсем друго.

Нападението го бе изненадало. Местният му агент беше убит в престрелката. Врагът бе използвал оръжие със заглушители, което подсказваше, че са професионалисти. Това можеше да означава две неща – или момичето бе повикало професионална помощ по някакви неведоми канали, или Орденът действаше и беше готов да се бие на живот и смърт. И в двата случая нямаше значение – Сиа Амиери беше необуздана природна стихия. Нямаше да допусне пак да го изненадат.

Той включи телефона си и се обади на доктор Франк.

– Казвай! – изкомандва Франк.

– Изгубих моя човек в престрелка, но елиминирах шофьора.

– А момичето?

– Бяхме атакувани в засада от неизвестни нападатели. Раниха ме и трябваше да се измъкна.

– Разбрах. И пак ще повторя. Къде е момичето?

– Изгубих я. Засега.

Настъпи неодобрително мълчание, по-жестоко от всеки възможен упрек. Той пак бе разочаровал господаря си.

– Как ще я намериш? – попита Франк.

– Щом Крос се обади в офиса си, ще научим къде е. Въпрос на време е. Избяга, без да вземе предпазни мерки, затова ще се наложи да се свърже със служителите си. Ще чакам, неизбежно е.

– Не съм сигурен. – Франк смени темата. – Знае ли се дали са намерили нещо в църквата?

– Трябва да приемем, че са открили ключа, към който сочи дешифрираният от Крос документ.

– Точно от това се опасявам. Не знаем дали е видял Свитъка, но ако го е видял и този пергамент е свързан с него, което най-вероятно е така, не знаем дали не е разчел шифъра. Трябва да се постараем повече.

Франк използваше услугите на един криптолог в Русия, на когото бе изпратил данните, които Крос получи от офиса си и с които милиардерът се бе сдобил малко след това. Руснакът пробва латински като най-вероятния език, имайки предвид възрастта на документа, и достигна до същия извод като Крос. Франк веднага постави базиликата "Сан Клементе"под двайсет и четири часово наблюдение. За всеки случай изпрати екип и на едно друго възможно място – във Франция.

Вече знаеха, че Рим е правилното място, и трябваше да дебнат Крос, за да открият дъщерята на Туейн. Всички подозрения на Франк за връзката на Крос и момичето се бяха потвърдили, имаше само една причина, поради която би могла да отиде при него – за да дешифрира Свитъка. Франк мълчаливо прокле късмета си. Ако беше предприел мерки само час или два по-рано, щеше да изпревари събитията, вместо да се опитва да ги догонва.

Амиери изля още алкохол върху зашитата огнестрелна рана.

– Повече няма да те разочаровам – обеща. – Само ми кажи къде да отида и ще ги хвана.

– Знам, че ще се справиш, синко, вярвам в теб. Дръж телефона си включен. Ще ти се обадя веднага щом получа повече информация – успокоително каза Франк и затвори.

Облегна се в коженото кресло и погледна към нощния хоризонт от прозореца на домашния си кабинет в Лондон. Слава богу, че имаше предвидливостта да изпрати хора във Флоренция, където очакваше, че дъщерята на Туейн ще отиде, след като се измете от Щатите. Беше близко до ума, че ще потърси Крос предвид очевидното уважение, с което баща ѝ се e отнасял към работата му върху Ръкописа на Войнич – писмото и няколкото бележки, които Амиери беше заснел, ясно показваха, че професорът го смята за обещаващ нов талант. Крос беше пълна загадка, докато хората на Франк не го видяха заедно с момичето в едно интернет кафе във Флоренция. Тогава нещата си дойдоха на място.

Франк бе закъснял, но благодарение на предприетите мерки щеше да узнае веднага щом Крос се свърже с офиса си във Флоренция, което рано или късно щеше да се случи. В апартамента му не бяха намерили нищо, което навеждаше на извода, че се е свързал с момичето едва наскоро.

Франк имаше чувството, че събитията се ускоряват. Може би не беше толкова лошо, че Крос участва в играта. Неговият пергамент можеше да се окаже липсващо парче от мозайката, за което изобщо не са предполагали, и да им спести време, след като Франк се добере до Свитъка. Той предполагаше, че дори без Крос рано или късно ще дешифрира документа, ако накара екипа си да работи само по това, независимо от цената, но ако можеше да спести средства и усилия…

Толкова по-добре.

Той огледа скъпо обзаведения си апартамент и погледът му се спря върху бутилката единайсетгодишно шотландско уиски върху мраморния бар. Защо не? Франк никога не бе стигал толкова близо до разгадаването на най-голямата църковна мистерия. Със стягането на примката около врата на Крос и на момичето, успехът му изглеждаше все по-сигурен. Сега, след като шофьорът им бе мъртъв, трябваше да бягат сами, преследвани от Амиери, а вероятно и от Ордена. Освен това една чашка уиски щеше да му помогне да заспи. Може би две.

Франк сипа три пръста в кристална чаша и отпи от кехлибарената течност, наслаждавайки се на наситения вкус и на паренето в гърлото. Усети приятна тръпка и се усмихна. Дългогодишните му изследвания най-после щяха да му донесат огромни дивиденти.

Въпрос на време беше капанът да се затвори и Свитъкът да попадне в ръцете му. Дори само част от слуховете да са верни, това щеше да го направи най-могъщия човек на света.