Ръкописът на Войнич

21

Стивън седеше прегърбен над лаптопа в чакалнята, сякаш очакваше ранен влак. На гарата имаше сравнително малко хора, най-вече безделници с шарещи очи и обичайните представители на утайката на обществото, които често се срещат по гарите. В района патрулираха няколко полицаи, които не му обръщаха внимание. Това не го учудваше – беше твърде рано и двамата с Натали на практика не бяха нарушили никой закон. Макар винаги да съществуваше риск някой да използва връзките си в полицията и да пусне сигнал за издирването им, това едва ли щеше да се случи, ако преследвачите искаха да запазят намеренията си в тайна. Освен това с качулката на анорака, нахлупена върху бейзболната шапка, Стивън беше почти неузнаваем. Носеше небиещ на очи широк черен панталон и от пръв поглед можеше да мине за трийсетгодишен или дори за по-млад. Облеклото му бе далеч от това, което се очаква да носи един изтъкнат криптолог и собственик на софтуерна компания.

Погледна Натали, когато я усети да се приближава, и ѝ се усмихна уморено. Тя изглеждаше, сякаш току-що се е събудила от освежаващ осемчасов сън, прелестна в разноцветния лек пуловер и дънките, които бе сложила. Беше вързала перуката на опашка и промяната от алтернативната външност, с която му се бе явила преди два дни, беше смайваща. Трудно можеше да повярваш, че е същата жена, освен ако не погледнеш неповторимите ѝ виолетови очи.

– Нещо ново? – попита тя.

– Качих снимката от базиликата в компютъра и пуснах текстово разпознаване, после въведох текста в програмата – обясни той, като посочи екрана. – Сега обработва шифъра, след което ще трябва да преведа резултата на латински.

– Колко ще ти отнеме?

– Може би час. Програмата ще провери всички пермутации и това може да отнеме доста време. Няма как да разбера кога ще свърши, докато не излезе съобщение. Ако не разполагах с програмата, можеше да отнеме седмици.

– Нещо да помогна?

– Би ли ми взела едно силно кафе. Не съм свикнал да стоя буден цяла нощ и започва да ми се доспива…

Натали кимна:

– Разжалвана съм до сервитьорка. Хубава работа – подразни го тя.

– Другият вариант е да седиш тук и да зяпаш празния екран със съобщението, че задачата е изпълнена на петнайсет процента, докато аз отида да си взема сам.

– Знаеш ли какво? Мога да те заменя за известно време. Ще ти се отрази добре да се поразтъпчеш. Нещо против?

– Не. Така или иначе няма да се случи нищо, докато програмата не свърши, а дотогава има още доста време. Искаш ли нещо? Бейгъл? Мъфин?

– Моля те, без кучешки имена. – Тя се вгледа в сериозното лице на Стивън. – Извинявай, малко съм изнервена. Шегувах се. Иначе, да, бих взела едно кафе. С много сметана и три захарчета.

Стивън мълчаливо ѝ подаде компютъра, като внимаваше да не дръпне кабела от контакта. Намести шапката си.

– Разбрах: горещ, бял и сладък. – Очите му проблеснаха. – Виждаш ли? И аз мога да се шегувам.

Без да дочака отговор, тръгна да търси топли напитки. От всички заведения светеше само закусвалнята, където бяха седели по-рано. Стивън взе две кафета и два кроасана, току-що извадени от фурната. Докато чакаше поръчката, погледна часовника на стената. Четири и осемнайсет. За едни твърде късно, за други – твърде рано. Щеше да започне да се развиделява чак към шест и половина, до заранта оставаше доста време.

Как беше попаднал в толкова безумна ситуация за по-малко от четиридесет и осем часа? Само преди два дни се събуди както всяка нормална сутрин, избръсна се, взе си душ и излезе с единственото очакване, че започва поредния скучен ден. От тогава на два пъти го преследваха, зашемети един човек с дъска, беше принуден да бяга за живота си, държа в ръце най-редкия пергамент на планетата, взе пистолет от ръката на мъртвец, спа в чужда вила, бяга от хотел посред нощ и целуна една невероятна жена, която почти не познаваше.

Проникването на езика ѝ в устата му бе събудило чувства, които Стивън мислеше за мъртви вече повече от две години. Не беше сигурен дали е готов да ги възкреси толкова рязко, но след като се случи, не можеше да спре да мисли за това – поне в моментите, когато мислите му не бяха заети със загадката на живота му и с планове как да се спаси от смъртоносния гняв на многовековни тайни общества и брутални милиардери.

Споменът за нежните ѝ сочни устни и напористия език, за свежия аромат на близостта ѝ, за изящните форми на гъвкавото, живо и приканващо…

Стивън мислено се скастри: Стига толкова! Нямаше полза да блее като влюбен гимназист и да ангажира ограничените си умствени ресурси с фантазии как Натали съблазнително съблича прилепналия гащеризон и разголва съвършеното си тяло, покрито с татуировки, рекламиращи страстното ѝ, необуздано безсрамие…

Стига! Достатъчно!

Момичето на касата го изгледа странно. Стивън предположи, че по време на нощните си смени е виждала достатъчно стари извратеняци, но въпреки това се почувства като мръсник и развратник. Тя бутна към него табличка с двете кафета и пликче с кроасаните и го погледна с изражение, което ясно издаваше страх, че ако не дръпне достатъчно бързо ръката си, той може да я сграбчи.

Да, твърде много неща му се бяха случили през последните четиридесет и няколко часа. А сега плашеше жените с новата си перверзна физиономия. Чудесно! Само това му липсваше.

Осъзна, че вътрешният му диалог блуждае в неочаквани посоки и го отдаде на умората и отпускането след силния приток на адреналин. Отдавна не се беше случвало да бяга от преследвачи и почти бе забравил колко е изтощително.

Натали не изглеждаше впечатлена от събитията през изминалия ден освен от смъртта на Фредерик, която бе приела и бързо бе заключила някъде дълбоко в себе си. Стивън я разбираше, защото и той преживяваше мъката по подобен начин, особено в кризисни периоди. Да се отдадеш на емоциите, беше лукс, който бегълците не можеха да си позволят, и можеше да ти струва живота, ако се поколебаеш в грешния момент или не забележиш някой важен признак на опасност. Беше видял болката в очите ѝ, когато ѝ подаде пистолета в таксито, но тя бързо се опомни и направи каквото беше необходимо. Това беше рядка черта при повечето хора, още по-малко при красиви, сексапилни и упорити млади жени.

Стивън се принуди да приеме същото заключващо лекарство и изхвърли фантазиите зад въображаема врата в съзнанието си, която затвори решително, макар и с нежелание.

Взе поръчката и седна срещу Натали, която втренчено гледаше монитора, сякаш със силата на волята си може да накара програмата да заработи по-бързо.

– Появи ли се анимацията за разбития код? – попита Стивън, като ѝ подаде кафето.

– Така ли ще стане? – попита тя, като го погледна подозрително.

– Със сигурност. О, чакай! Май не свалих този ъпгрейд. Извинявай.

– Хм… това шега ли беше?

Той не успя да запази сериозно изражение и на лицето му се появи лека усмивка.

– Казвали са ми, че чувството за хумор е едно от най-привлекателните ми качества.

– Не разчитай да си изкарваш хляба с това. – Тя отново се втренчи в екрана. – Как ще разбереш дали е свършило дешифрирането?

– Сериозно ли питаш? Автоматично ще се появи прозорец, на който пише, че обработката е приключила. Доста примитивно. След като това стане, ще имам файл с трите най-вероятни комбинации от думи, които ще трябва да преведа. Макар че ако съдя по опита досега, обикновено първото предложение е най-правилно.

Натали въздъхна нетърпеливо и остави лаптопа настрани. Сръбна глътка кафе.

– Кажи сега, какво може да накара една млада жена да стане агент на ФБР? – попита Стивън, като отпи с наслада от своята чаша.

– Честно ли? Идеята ми хареса, след като гледах "Мълчанието на агнетата“, и така постепенно…

Той се вгледа удивено в спокойното ѝ лице.

– Е*аваш ли ме?

За момент на лицето ѝ се изписа усмивка при избора му на думи.

– Имай ми доверие, Стивън, ще разбереш, когато започна да те е*авам. Сега случаят не е такъв.

Той реши да не поема тази топка.

– Постъпила си във ФБР заради един филм?

– Малко по-сложно е, но в общи линии – да. Завърших университета "Дюк"с отличие само за три години и реших да защитя докторантура по право за половината от предвиденото време. В някакъв момент гледах филма и си казах: "Това искам да работя“. След като приключих с правото, кандидатствах в Бюрото и ме взеха. Останалото не е важно.

– Значи освен всичко друго си и адвокат?

– Сега да не ме намразиш.

– Каза, че си била във ФБР пет години, нали?

– На практика, шест, но половината на първата година беше обучение.

– Надявам се, нямаш нищо против, че питам, но на колко си години, Натали?

– Наскоро станах на трийсет и една. Отначало се занимавах с финансови престъпления, но бързо преминах на специализирана полева работа. Финансовите разследвания бяха прекалено скучни. Затова използвах някои хитрини и станах специалист по организираната престъпност. Разкривах поръчкови убийци.

– Защо напусна?

– Не умея да работя в екип, а във ФБР всичко опира до колективна работа и до политиката. Освен това територията там все още е запазена за мъже. Една жена трудно може да расте в кариерата, въпреки че в рекламите си демонстрира равнопоставеност на половете и расите, истината е, че управлението е в ръцете предимно на бели мъже. Обожавах полевата работа, но мразех политическите интриги. Затова напуснах, след като приключих едно голямо разследване. Беше им тъжно да ме изпратят – когато завърших в Куонтико, бях отличена със специалната награда на директора. Бях един от примерите им за успешна кариера. – Тя отпи още глътка кафе. – От две години вече не съм специален агент и почти влязох в манастир, за да служа по-добре на църквата. И ако се чудиш, все още съм девствена – сподели накрая.

Стивън буквално зяпна при това небрежно признание. Натали се усмихна:

– Е, сега вече те е*авам.

Пресегна се и бръкна в хартиеното пликче за кроасан.

Лаптопът изпиука.

– Май е за теб – каза Натали.

Стивън се премести до нея и сложи компютъра в скута си. Бързо отвори един файл.

– Дай си пак телефона да вляза онлайн. Трябва да преведа това от латински.

Натали включи мобилния си телефон към лаптопа и след секунди се свърза в интернет. Стивън вкара данните в автоматичния преводач и записа резултата.

Двамата се втренчиха в екрана.

– Ха! – измънка Натали.

– Казах ти да не очакваш много от този първи етап.

– Какво означава това?

– Моята работа е да разбера.