Ръкописът на Войнич

23

Зад базиликата мигаха сини сигнални лампи. Широката улица беше препречена от три патрулки, една цивилна кола и комбито на съдебния лекар. Няколко полицаи стояха до жълтата найлонова лента, заграждаща местопрестъплението. Наоколо на стативи бяха монтирани ярки прожектори, които озаряваха телата на жертвите със студена бяла светлина. Криминалистите извършваха оглед и докато заревото на новия ден постепенно завземаше тъмното небе над Рим, екипът от моргата нетърпеливо чакаше по-скоро да откара телата – преди градът да се събуди и да се е събрала тълпа от любопитни.

Като повечето големи градове и Рим не беше безопасен, но въпреки това бе необичайно да открият наръган с нож и застрелян в църковен имот. Двамата детективи, натоварени с разследване на кръвопролитието, не бяха оптимисти за шансовете за успех. Сигналът беше подаден от случаен минувач, но никой не се бе обадил за стрелба в този гъстонаселен район, което беше странно. Или всички жители на околните сгради бяха глухи, или беше използвано оръжие със заглушител.

Детективите безизразно гледаха как криминалистите методично обхождат района на убийствата. Работеха в полицията от години и бяха видели всичко. По-възрастният и по-висок от двамата – Емилио Каруцо, се наведе към партньора си. От три дни никой от тях не се бе бръснал.

– Какво мислиш? Не е грабеж – и двете жертви са били въоръжени. Може би мафиотско убийство?

По-ниският и мургав детектив – Гилермо Фаралио, се изплю в канавката. Извади кутия цигари от якето си и запали една с бензинова запалка от неръждаема стомана, преди да отговори:

– Възможно е, но има твърде много странности. Къде е изчезнал пистолетът на наръгания? Има кобур, но няма оръжие. Как застреляният се е промъкнал достатъчно близо, за да наръга другия… колко, четири пъти? – Кимна към труповете. – Застреляният също има пистолет, но не го е използвал, предпочел е ножа. Ето как си мисля, че е станало – наръганият е слязъл от колата и е чакал нещо, другият се е промъкнал зад него и го е заклал с ножа. Но защо жертвата не го е усетила?

– Има много възможни обяснения. Няма смисъл да гадаем. Поне разполагаме с няколко добри отпечатъци от обувки – приличат ми на четиридесет и четвърти номер.

– Какво мислиш за кръвта по-нататък по улицата?

– Сигурен съм, че не е от никого от двамата. Това означава поне още един нападател и поне още един стрелец. Предполагам, че типът с ножа е издебнал шофьора, може би докато втори или трети нападател го е разсейвал, и го е наръгал, вероятно е имало и борба, а после друг стрелец е гръмнал онзи с ножа. Може стрелецът да е бил в колата, а може и да не е бил. Вътре не мирише на барут, но стрелецът може и да е слязъл, когато е станало боричкането, и едва тогава да е открил огън.

– Портфейлът на шофьора още е у него. Не е било грабеж. Освен това остава въпросът какво се е случило с пистолета…

– Пак има много възможности. Някой е дошъл след убийствата и го е откраднал. Или пистолетът не е бил у шофьора, макар че това е малко вероятно, при положение че носи кобур. А може и да го е взел стрелецът или вторият нападател. Трябва да са били двама – разсъждаваше на глас Емилио.

– Съгласен съм. Няма друго обяснение за онази кръв. Но е възможно наръганият да е прострелял другия нападател, докато е бягал или се е приближавал към колата, или пък е бил наръган, докато е дебнел друга жертва, и умирайки е застрелял убиеца си. После е дошъл някой друг и е взел пистолета или може би онзи, когото са дебнали, се е върнал да го вземе, след като е видял, че шофьорът е мъртъв.

– Криминалистите ще изяснят нещата по кръвта. Но имам предчувствие, че са били двама нападатели, шофьорът и четвърти неизвестен стрелец, който е взел пистолета. Може да е използван в друго убийство…

Гилермо мрачно погледна партньора си:

– Засега не знаем почти нищо – заключи той и хвърли отровен поглед на криминалистите, преди да дръпне за последно от цигарата си. Погледна разсеяно пушещия фас, отново се изплю и после го хвърли на улицата.

– От шофьорската книжка и паспорта на наръгания знаем, че е американец – отбеляза Емилио. – Фредерик Маршал. Ще проверим името в системата да видим какво ще излезе. И когато вземем отпечатъци от колата, ще ги пуснем в Интерпол. В момента обаче най-добрата ни следа са отпечатъците от обувки, които ще имат значение само ако намерим заподозрян…

– Много сме далеч от този момент, освен ако някой не дойде със самопризнания. Но може би отпечатъците ще ни насочат към нещо. Може би онзи, който е бил в колата, знае нещо. Но без свидетели няма да е лесно да разрешим случая. Пак проблеми… – въздъхна Гилермо, сякаш всички злини на света са се стоварили върху плещите му.

Партньорът му го погледна леко развеселен, после отново заоглежда местопрестъплението. Случаят определено беше интересен.

Телефонът на Дани иззвъня в седем и половина, точно когато той излизаше от банята. Бързо уви кърпата около кръста си и отиде в спалнята, за да вдигне.

– Дани, Натали се обажда. Извинявай, че толкова рано.

– А, да, Натали. Как си? Надявам се снощното ви приключение да е минало добре.

– Не, Дани. Случи се нещо.

Тя му разказа за смъртта на Фредерик и за непознатия нападател. Дани я изслуша, без да я прекъсва.

– Имаш ли представа кой е бил и как са ви открили? – попита накрая.

Натали реши да не му казва прекалено много. Колкото по-малко знаеше, толкова по-добре.

– Както ти е казал Дейвид, едни доста опасни типове ме преследват. Може да са били те. Колкото до това, как са ни открили, нямам никаква представа…

– Къде сте?

– На сигурно място. Но имам нужда да ми помогнеш за още нещо.

Тя му каза какво иска. Дани не прозвуча изненадано:

– Претекстат, а? Чувал съм за тези катакомби. Не е лесно да се уреди. Затворени са за посещение.

– Значи не можеш да го уредиш?

– Не съм казал такова нещо. Всичко може да се уреди, но ще ми трябва време да разуча и доста пари. Колко точно, ще разбера чак след като говоря със съответните хора. Имаш ли предвидени средства?

– В разумни граници. Ще ми се обадиш ли, когато научиш нещо?

– Разбира се. Виждам, че е спешно. Искате да влезете колкото е възможно по-скоро, за предпочитане днес, нали?

– Точно така. Благодаря, Дани.

Стивън и Натали влязоха в хотела в осем с вид, сякаш са летели цяла нощ. Администраторът ги изгледа не особено заинтересовано, преди да обработи резервацията и да вземе парите им. Хотелът беше модерен, с много стомана и ъгловати форми, видимо ориентиран към клиентела от крупни бизнесмени. Беше голям, със стотици стаи, разположени на пет етажа, и пристигането на поредната двойка уморени туристи не правеше впечатление.

Пиколото ги изпрати до стаята им и след няколко минути вяли обяснения ги остави сами. Стивън сложи на вратата табелата "Не безпокойте“, после заключи и дръпна резето, за да не ги смущават камериерките. Погледна Натали, която бе седнала на двойното легло.

– Можем да се споразумеем в стила на Кларк Гейбъл и да закачим одеяло между нас – предложи той.

– Да не би да те е страх, че ще те нападнат? Мога да дежуря с пистолета, ако искаш. Ще те пазя от лошите… – измърмори тя с пресилена усмивка.

– Отивам да си взема душ – заяви той, без да обръща внимание на сарказма ѝ.

Съблече се и се изкъпа, леко разсеян от близостта на Натали, но изтощен. Не очакваше да има проблеми със заспиването, дори когато тя лежеше до него. Леглото беше голямо, а те бяха зрели хора. Натали с право бе изтъкнала, че ще изглежда странно, ако вземат стая с отделни легла, и той се съгласи. Освен ако тя не се нахвърлеше върху него, бе готов да заспи за броени минути, а не вярваше животинското му мъжко привличане да е толкова силно, че да надделее над здравия ѝ разум. Ако пък се случеше, щеше да използва бойните си умения, за да се защити…

Стивън се избърса, облече се и се опита да си спомни дали е пъхнал в сака някоя тениска. Струваше му се, че оттогава е минал цял месец.

Когато излезе от банята, Натали беше махнала перуката и ровеше в чантата си. Направи му впечатление, че дори след такава тежка нощ изглежда страхотно, особено с естествената си коса. Беше свалила пуловера и сега бе по потник и дънки. Първоначалното му впечатление за тренираната ѝ физика се потвърди – приличаше на гимнастичка, но с по-женствени форми. Стивън бързо пропъди тези мисли.

– Мой ред е – заяви тя, мина покрай него и затвори вратата след себе си.

Стивън откри фланелка в сака и бързо смени бельото си, после дръпна дебелите пердета и легна. Последното, което чу, преди да заспи, бе шуртенето на душа. Потъна в дълбок сън почти веднага щом отпусна глава на възглавницата.