Ръкописът на Войнич

11

Вилата беше типичен луксозен имот, собственост на британско семейство, което я ползва през юли и август и я дава под наем през останалите десет месеца. С четири спални на два етажа, тя се предлагаше напълно обзаведена и на всеки три дни идваше камериерка. Намираше се близо до Сан Кашано, на петнайсет километра от Флоренция, но изглеждаше като съвсем различен свят – без блъсканицата и тълпите на големия град. Докато колата бавно минаваше по дългата, безупречно поддържана алея, Стивън си спомни дома, който двамата с Антония бяха създали в Греве, само на няколко километра югозападно. Бързо пропъди спомените обратно във въображаемата килия, която им беше създал. Нямаше полза да се отдава на самосъжаление, когато има належащи грижи.

Натали огледа къщата, около която не се виждаха други коли. Постави ръка на рамото на Стивън, когато той понечи да слезе. Той забеляза, че кожата ѝ е топла, а ноктите – къси и с черен лак. Натали се обърна към шофьора:

– Фредерик, би ли огледал вътре, за да сме сигурни, че никой няма да ни безпокои? Не ми се вярва да са ни проследили, но все пак…

– Една секунда. Ще ти се обадя, ако е чисто. Ако не звънна до две минути, изчезвайте – отговори той и слезе, като остави мотора да работи.

Натали зае мястото му зад волана. Стивън си даде сметка, че тя приема ситуацията много по-сериозно, отколкото той би реагирал. Но пък не беше убит неговият баща. Освен това той все още не знаеше на каква част от историята на Натали да вярва. В голяма степен тя звучеше като параноична авантюра, измислена от едно отегчено богато момиче – фантазия, която прави ежедневието по-вълнуващо и по-опасно. Но като виждаше колко внимателни са тя и Фредерик, реши да не дава прибързани оценки и да не пренебрегва опасенията ѝ с лека ръка.

– Не ми каза защо баща ти те въвлече във всичко това. С него ли работеше? – попита той, за да запълни настъпилото неловко мълчание, все още усещаше топлината на ръката ѝ върху своята.

– Аз бях единствената, на която имаше доверие. Той водеше самотен живот и освен няколко приятели аз бях единственият му близък човек. Мама почина преди единайсет години. Аз бях важна опора в живота му.

– С него ли живееше?

– Не.

Не последва друго обяснение. Явно така Натали очертаваше ограничителна линия в общуването им, отвъд която не желаеше да преминава. Стивън реши повече да не любопитства за личния ѝ живот.

Телефонът ѝ иззвъня. Тя вдигна, послуша няколко секунди и затвори.

– Всичко е наред. Да влизаме. Гладен ли си? Вилата е заредена с всякакви деликатеси, каквито можеш да си представиш.

– Не, няма проблем. Може би след няколко часа. – Стивън се поколеба за миг. – Защо не ми разкажеш малко повече за опасността, докато проучвам Свитъка. Все още не всичко ми е ясно.

– Ела вътре и ще ти обясня – отговори тя, без да се обръща, и тръгна към къщата.

Стивън я последва послушно, като се възхищаваше на фигурата ѝ.

Вилата беше обзаведена в обичайния тоскански селски стил, характерен за района, с теракотени настилки и голи греди под тавана. Натали влезе в столовата и отвори чантата. Извади цилиндричната кутия, внимателно измъкна Свитъка и разстла страниците върху масата.

– Имаш ли лупа? – попита Стивън. – И можем ли да осигурим малко повече светлина тук? Може би настолна лампа или в най-лошия случай фенерче. – Огледа се. – Надявам се, че имаш и компютър с интернет? Ще ми трябва за справки.

Натали кимна и посочи един лаптоп върху кухненския плот. Стивън отиде там и след малко влезе в интернет и бързо затрака по клавиатурата. Отвори един сайт и докато той четеше задълбочено, Натали излезе. След няколко минути се върна с лампа и правоъгълна лупа. Включи лампата в контакта, после, за всеки случай, запали и главното осветление. На Стивън му направи впечатление, че не дръпна завесите. Явно не обичаше да се излага на любопитни погледи, особено когато изучава откраднати пергаменти. Това му напомни нещо.

– Кой точно открадна пергамента за баща ти? Може би това е добро място да започнем търсенето – отбеляза Стивън, като затвори уеб браузъра и се премести на масата при пергамента.

– Освободи. Баща ми плати на някого да освободи пергамента от хората, които го държаха, без да имат право да го правят. Нека да ти разкажа всичко от самото начало и ще разбереш защо съм толкова предпазлива.

– Добре, давай. Надявам се, няма да се сърдиш, ако от време на време те прекъсвам за въпроси.

– Няма проблем. Така… първо, искам да разбереш, че баща ми никога не би участвал в кражба на каквото и да било. Освобождаването на документ с историческа стойност от някой, който си го е присвоил неправомерно, е друго нещо. Изгубената глава е била извадена от Ръкописа на Войнич преди векове, само няколко години след създаването му. Била е открадната и скрита от една групировка на Католическата църква.

– Да, тайнствената секта. Знаеш ли, странно е, защото никога не съм чувал за този Орден на Свещената реликва, въпреки че имам доста добри познания за всички средновековни тайни общества, които някога са съществували.

– Никой не е чувал за него. Точно това е смисълът на съществуването му. Той е строго пазена тайна група със страхотни възможности, подчинена на най-високата инстанция в Църквата. Първият водач на ордена, известен като Стража, е бил избран лично от папа Николай V след осуетяването на опита за свалянето му от Светия престол. След завземането на Цариград от турците той създал Ордена и определил издръжка за дейността му.

– Това е било около 1453–1454 г. Звучи правдоподобно. Но откъде знаеш всичко това?

Тя го погледна с леко раздразнение.

– Както вече ти обясних, Морбиъс Франк вербува един член на Ордена и го свърза с баща ми. Той му разказа историята на групировката, доколкото му беше известна. Почти всичко свързано с Ордена е забулено в мистерия дори за самите му членове. Освен за създаването татко научи, че според устава Свитъкът трябва да се съхранява скрит от света за вечни времена.

– Искаш да кажеш, че заради този пергамент не само хората на Морбиъс Франк ще тръгнат по петите ни, а и най-богатата организация в света ще се мобилизира, за да си го върне, така ли?

– Точно така.

– Ако дори само половината от това, което казваш, е вярно, докато Свитъкът е у теб, и двамата сме в постоянна опасност. Пропускам ли нещо?

Натали дойде от неговата страна на масата, седна и внимателно се вгледа в страниците.

– Откъде ще започнеш? – попита.

Стивън се замисли за момент, преди да отговори:

– Мисля, че първото, което трябва да направим, след като го разгледам вниманието, е да го копираме и да скрием оригинала на сигурно място. Не е добре да боравим с пергамент на близо шестстотин години. Ще се разпадне за нула време – веществата от кожата ни и от въздуха ще започнат да го прояждат. Изобщо не би трябвало да го пипаме. В идеалния случай трябва да се съхранява в камера с контролирана влажност и температура.

– Знам всичко това. Вече преснех Свитъка – отпечатах цветни копия със свръхдобра разделителна способност и пазя файловете на диск. Исках обаче да видиш оригиналния документ, в случай че нещо не е излязло на копията или личи само в оригинала.

Баща ѝ сигурно я бе предупредил за всички опасности при боравенето с оригинални документи, затова Стивън не коментира.

– Добре. Тогава просто трябва да отделя малко време, за да прегледам всичко. В подреждането на илюстрациите има нещо, което изглежда странно, но все още не мога да определя какво. Дай ми време и може да се сетя.

– Можем да останем тук до края, доктор Крос, така че не бързайте.

– Стивън. Моля те, Натали, наричай ме Стивън. Но не разбрах какво имаш предвид с това "до края“…

Тя го погледна, сякаш беше малоумен:

– Мислех, че всичко е ясно, Стивън. Не си в безопасност. Хората на Франк, Орденът и всички, които им помагат, издирват не само мен, но и теб. Посещението в офиса ти беше само началото. Честно или не, логично или не, ти си в опасност, защото името ти беше върху писмото, и нищо, което кажеш или направиш, не може да промени това. Съжалявам, но както аз виждам нещата, двамата с теб ще прекараме известно време заедно, докато или разрешим загадката и намерим как да се измъкнем от тази каша, или докато те ни открият и сложат край на всичко.

Не се налагаше да уточнява какво означава "да сложат край на всичко“. Идеята беше ясна.

Стивън не се бе замислял за всички страни на проблема, но сега си даде сметка за тях. Ако – и това бе едно голямо "ако“, Натали беше права за тайнствената секта, издирваща Свитъка, да не говорим за наемниците на милиардера, които бяха по петите им, двамата бяха в невъзможна ситуация.

Той потърка брадичката си и измърмори:

– Не ме разбирай погрешно, но освен голи твърдения имаш ли някакво доказателство, че всичко, което ми разказа, е вярно? Не поставям под въпрос думите ти, затова не се засягай, но има ли нещо друго, което още не си ми казала и може да бъде по-убедително от слуховете за тайни групировки и предположенията за смъртта на баща ти?

Натали въздъхна раздразнено:

– Пред себе си имаш част от Ръкописа на Войнич, която е била скрита в течение на столетия. Баща ми умря седемдесет и два часа, след като се сдоби с нея, а горилите на партньора му обръщат камък след камък, за да ме търсят – много от познатите ми ме предупреждават за това. Току-що и твоят офис бе посетен от двама джентълмени, които живо се интересуваха от местонахождението ти. Какво по-голямо доказателство искаш?

– Не сме сигурни какви са причините… – продължи да упорства Стивън, но тя стисна ръката му, за да го накара да замълчи.

– Има две възможни обяснения. Първото е, че съм луда, че всичко това е една голяма фантасмагория и че не се намираме в никаква опасност освен да умрем от скука, докато изучаваме най-редкия документ в света. Другото обяснение е, че казвам истината и положението е такова или още по-лошо. Във втория случай ще се нуждаем от целия си запас от късмет и умения, за да оцелеем до утре. Мисля, че трябва да решиш кое обяснение ще приемеш, защото така само губим време за нещо, което смятах, че вече сме изяснили – гневно заяви тя.

Имаше право. Беше или едното, или другото. Какъвто и да бе случаят, нямаше да навреди, ако Стивън направи внимателен оглед на Свитъка – в най-лошия случай щеше да прекара няколко часа в луксозна тосканска вила с една красива фатална жена, която бе облечена в костюм на жената котка, имаше най-смайващите очи… и може би бе малко луда. Всъщност този сценарий не беше най-лошият, но засега Стивън не искаше да се замисля за втората възможност,

– Признавам, че си убедителна, Натали. Хайде тогава да поработя и да видим дали ще намеря някаква следа. Но както знаеш, Ръкописът на Войнич пази тайните си от векове. Не знам какво мога да направя за един ден.

– Хващай се на работа тогава. Това е единственият ни шанс, освен ако дъската ми не е разхлопана като на стара барака – каза тя и се усмихна лъчезарно, преди да го остави сам.

С напредването на деня Стивън прие поканата на Натали за обяд и остана приятно изненадан от трапезата, която тя му сервира. Зелена салата, ньоки с песто, сух колбас, ригатони в сос с четири сирена и всичко това с бутилка доста сносно кианти.

Хапнаха в ограденото с тухлени стенички вътрешно дворче до кухнята, на което имаше масивна чамова маса в битов стил и две пейки. Натали и Фредерик седнаха срещу него и подеха напрегнат разговор за това, къде могат да отидат след Италия, за да осигурят оцеляването ѝ. Стивън пробва да изкопчи още малко информация за личния ѝ живот, но всичките му опити бяха учтиво, но категорично отклонени.

Той се запита за истинската същност на отношенията между Натали и Фредерик – тя се отпускаше пред него повече, отколкото би могло да се очаква в присъствието на един обикновен шофьор, и той, изглежда, знаеше всичко за сегашните ѝ перипетии, въпреки че ограничаваше коментарите си до няколко стегнати думи. Както с повечето неща, случили се през последния половин ден, Стивън реши, че ще научи подробностите, когато му дойде времето, затова се задоволи да се наслаждава на вкусния обяд, като не спираше да мисли за Свитъка.

– Имаш ли някакъв напредък? – попита Натали, след като ѝ благодари за обяда, явно бе устояла на изкушението да повдигне темата по време на храненето.

– Може би. Символите изглеждат същите като в останалата част на Войнич, но са подредени по различен начин, почти като кратки описателни абзаци. По това си прилича с някои от другите глави, но в тези страници има нещо различно. Само че още не мога да определя. Работя по въпроса – обобщи той.

– Ако откриеш нещо интересно, веднага ми кажи. Аз мисля да подремна, докато работиш. Фредерик ще ти осигури всичко, от което може да имаш нужда – каза тя, като леко се прозя и закри устата си с ръка.

– Ще се постарая да свърша, преди да се събудиш – небрежно я увери той и се върна в столовата.

След няколко часа размишления върху всеки детайл от страниците на пергамента, Стивън все още бе толкова далеч от дешифриране на Свитъка, колкото в първия миг, когато го видя. Не че това го изненадваше, просто малко го разочароваше. Би било прекрасно, ако неочаквано направи велико откритие. Но ако съдеше от собствения си опит, нещата не ставаха така. Той беше много добър и бе усъвършенствал уменията си през годините, но в разшифроването на документи нямаше никаква голяма тайна, известна само на него – в повечето случаи се работеше на принципа проба – грешка. Работата се състоеше в мъчително търсене на закономерности и пробване на известни методи за декодиране с надеждата да попаднеш на лесно решение или поне на някаква насока. Ръкописът на Войнич обаче си оставаше неразгадаем – не се поддаваше на никакви усилия за разбиване на кода. Дори след като най-големи специалисти в тази област бяха дали всичко от себе си, все още никой не беше успял. Имаше купища теории, но нито едно решение.

Стивън уморено потърка лицето си, дръпна се от масата и се втренчи в подредените върху нея листове. Толкова много данни без никаква идея откъде да започне. Задачата бе почти непосилна и той разсеяно се запита защо Орденът е изхабил толкова енергия през вековете, за да запази в тайна документ, който прилича просто на част от шифъра Войнич. Изглеждаше нелогично. Закрачи напред-назад, обхванат от чувство за безсилие, като от време на време хвърляше небрежни погледи към Свитъка. Имаше нещо, което продължаваше да му убягва…

Чакай! Един герб на последната страница на Свитъка, под сложно изрисуваните корени на някакво митично растение. Изглежда смътно познат…

Стивън разрови мозъка си, за да си спомни на какво се дължи смущението, което бе почувствал, и къде другаде е виждал този герб. Беше миниатюрно изображение на лабиринт, което изглеждаше не на място в посветената на медицински теми глава. Той се съсредоточи върху него, разрови паметта си, но не се сещаше. Продължи да крачи из стаята. Този герб! Какво означаваше? Но в тази връзка, какво означаваха всички останали илюстрации, изобразяващи всякакви неща – от безсмислените водопроводни схеми, пълни с къпещи се голи жени, през космологичните диаграми на непознати или въображаеми галактики и съзвездия, до растенията, които приличаха на странни хибриди между истинско и измислено?

Когато прекарваше дълги часове в изучаване на Войнич, Стивън винаги се чувстваше така, сякаш пропада през заешката дупка в обърнат надолу с главата свят, където нищо няма смисъл. Днес усилията му не се увенчаха с по-голям успех.

И все пак този символ… Беше го виждал някъде преди.

Стивън се премести на компютъра, отвори сайта с цялостната сканирана версия на Войнич и внимателно разгледа всяка илюстрация. Лабиринта го нямаше никъде, значи не го е виждал там. Изнервен, той смени стратегията и зареди програма за търсене, която започна да бълва безброй резултати със средновековни и астрологични символи. Имаше десетки хиляди и той бързо осъзна, че е безсмислено – все едно да търси игла в купа сено. Знаеше обаче, че е виждал символа някъде по време на пътуванията си. Възможно ли беше това да са ключове към шифъра на Войнич? Всичко бе възможно и Стивън осъзна, че нямаше да обърне особено внимание на символа, ако не го бе видял в глава 18.

Мисли, по дяволите. Това е емблема, нещо като герб, чийто централен елемент е този кръгъл лабиринт.

Отговорът бе съвсем близо. Но колкото повече Стивън се опитваше да се съсредоточи, толкова повече му се губеше споменът.

Не, не става така…

Осъзна, че не трябва да се насилва да се сети, а да изчака, докато прозрението дойде само. Но да знаеш и да го направиш, са различни неща. Това го изнерви още повече и той реши да отиде на разходка, за да избистри мозъка си. След като предупреди Фредерик, слезе по дългата алея сред лозята и маслиновите насаждения, заобикалящи имението.

Лятното слънце галеше лицето му, по ъгъла на лъчите прецени, че само след няколко часа ще започне да се смрачава. Това го накара да се запита какво ще прави. Ако Натали беше права, най-добрият вариант за него бе да остане във вилата, докато разбере нещо повече, но от друга страна, не беше в характера му да позволи някаква мнима опасност да го изпраща в изгнание. Години наред се беше крил, постоянно се бе озъртал назад и едва наскоро се почувства спокоен, че няма за какво повече да се тревожи. И изведнъж да му се стовари това. Не беше справедливо.

Силен гърмеж съвсем наблизо го изкара от вглъбените мисли. Той се завъртя рязко и на стотина метра пред себе си видя някакъв старец със стара пушка в ръце. Стреляше по враните, като се опитваше да ги пропъди от имота си. Стивън му помаха. Старецът също му махна. Малко места на света можеха да се сравняват с италианската провинция, където, малко да се отдалечиш от най-близкия голям град, и можеше да срещнеш фермери, които стрелят с пушки, без изобщо да им мигне окото.

Каква странна страна. Стивън продължи разходката си, раздвоен между спомените за старата къща в Греве, където все още бродеше неспокойният дух на Антония, и собствените си размирни фантазии, и осъзна, че провинциалното спокойствие все още му липсва. Този мимолетен образ повлече след себе си цялата поредица горчиво-сладки спомени от онези последни моменти – как за последен път целува и прегръща Антония, как я гледаше да се отдалечава с аудито и си мисли, че това е просто един обикновен ден, без да подозира, че последните минути от живота ѝ вече изтичат. Ако не беше срещата със стария търговец на антикварни книги, Стивън също щеше да загине при сблъсъка с огромния…

Колекционерът! Неговата кутия!

Стивън се препъна, обърна се и хукна като луд назад към вилата. Нахълта през входната врата и намери Натали, вече будна, да си прави чай в кухнята.

– Знам къде другаде съм виждал герба от Ръкописа на Войнич! – обяви задъхано.

– Удивително! – Тя го погледна изпитателно. – Какъв герб?

Стивън си даде сметка, че не е споделил с нея следобедните си разсъждения. Даде ѝ знак да дойде с него до масата, на която бяха разстлани страниците на Свитъка.

– Виждаш ли тази малка рисунка на последната страница? Тази, която прилича на силно стилизиран лабиринт на фона на нещо като щит? – попита, като внимателно почука с пръст по пергамента.

– Да, виждам го, макар че ми прилича на всички останали илюстрации. Какво му е особеното?

– Виждал съм го преди.

– Хубаво, виждал си го. И защо това е толкова важно?

– Заради мястото, на което съм го виждал.

– И кое е то?

– Един друг пергамент, също написан с шифър, но вече разкодиран – обяви той.

– И… – Натали махна небрежно с ръка, сякаш все още не виждаше нищо необичайно.

– Разкодиран от мен. – Стивън не можеше да разбере как тя не проумява. – Този пергамент е у мен.