Ръкописът на Войнич

31

В тъмна стаичка в сърцето на Ватикана Лука седеше мълчаливо с началника си, Негово Блаженство епископ Юстиниан, предводител на тамплиерите, и Стража, водач на Ордена на Свещената реликва. Украсените със стъклописи прозорци бяха запердени с дебели пурпурни завеси, които допълнително подчертаваха богатството на изписаните със златна боя листа върху стените. Това беше безпрецедентна среща, в каквато Лука никога не си бе представял, че ще участва. Юстиниан вдигна дебелата си ръка, за да наблегне на думите:

– Диего Лука, никога друг освен Стража и този, който е заемал моя пост, не е узнавал цялата история на Свитъка и неговото значение. Затова с голям трепет ще ти доверя това знание, известно само на Негово Светейшество и на нас двамата. Надявам се, няма нужда да ти казвам, че не бива да споделяш това, което ще научиш, с никого и при никакви обстоятелства. Трябва да отнесеш тайната в гроба.

Лука кимна мълчаливо, опасявайки се, че гласът му може да издаде емоциите.

Стража се наведе напред и се втренчи в него с каменен поглед.

– Свитъкът пази тайна, която папството винаги е вярвало, че може да срине или да промени завинаги Църквата. Авторът на документа е бил убеден, че той би могъл да ни унищожи, ако бъде разгласен, и този, който го притежава, може буквално да контролира Църквата, като я изнудва, че ще издаде тайната.

– Каква е тайната? – попита Лука, болезнено съзнавайки, че времето им се изплъзва.

– Това е проблемът. Никой не знае – призна Юстиниан.

– Моля?

– Точно затова пазехме Свитъка толкова ревностно през вековете. Монахът, който го е написал, е закодирал тайната, за да е сигурен, че никой няма да успее да я разчете. Твърдял е, че притежава информация за нещо, което наричал "Божествената светлина“, но каквото и да е знаел, го е отнесъл в отвъдното. Някои мои предшественици са били убедени, че става дума за Светия граал. Други смятали, че е нещо още по-ценно, надхвърлящо човешкото въображение, или може би евангелие, писано от самия Исус. Всичко това са само теории. Монахът е умрял, без да сподели тайната пред никого, доколкото ни е известно.

– Значи тайната е… какво представлява Божествената светлина, така ли?

– Да. И не. Не какво. А къде.

Лука недоумяващо премести поглед от единия мъж към другия.

– Къде ли?

Стража кимна:

– Тайната на Свитъка разкрива къде е Божествената светлина. Мястото. Монахът вярвал, че каквато и да е тази загадка, тя ще се окаже толкова вредна за Църквата, че никога не бива да бъде разкрита. Но като учен не искал и да бъде изгубена завинаги, както се случило с много други знания в историята. Създал така наречения Ръкопис на Войнич, за да скрие информацията. От един от последователите му Църквата научила, че тайната е скрита в глава 18, известна като Свещения свитък. – Стража се покашля. – След като това се разбрало, през 1453 г. папа Николай V създал Ордена, за да пази Свитъка до момента, когато ще бъде преведен и тайната – разкрита. Спомни си, че историята на Църквата е пълна със съперничество и борба за власт, затова папата решил, че охраната трябва да бъде поверена на независим таен пазител, известен само на шепа посветени.

Юстиниан продължи оттам, където свърши Стража:

– Свитъкът е единственото свидетелство за местонахождението на Божествената светлина, която будела едновременно страх и любопитство в онези времена. Но от тринайсети век досега времената са се променили и онова, което е могло да разруши религията тогава, може да се окаже стълб за вярата днес. Ние като организация не можем да допуснем Свитъка да стане обществено достояние, но в същото време горим да разберем какво е Божествената светлина. Ако е Граалът, може да вдъхне нова увереност на вярващите в това време на затихваща набожност. Ако е ново евангелие, по-скоро ще съживи религията, отколкото да причини нови брожения, както би се случило преди осем века. Нещо, което е било светотатство по времето, когато е живял авторът на Свитъка, може да се разтълкува от съвременна гледна точка.

Лука отново кимна. Изведнъж разбра:

– Ако Крос го е дешифрирал, информацията, която знае, е много по-важна от самия Свитък.

Стража го удостои с усмивка, която го смрази до мозъка на костите:

– Както каза, няма нищо по-важно от това, да си върнем Свитъка. Освен да научим какво знае Крос. Ако наистина е дешифрирал документа, трябва на всяка цена да узнаем какво е Божествената светлина и да я предадем на Негово Светейшество, който ще реши как да действаме занапред. Но макар Църквата да е вече друга, човешката природа остава непроменена, затова винаги ще има групировки, които се стремят да използват всяко знание за собствените си егоистични цели. Това не може да бъде допуснато в този случай. Следователно единствените, които трябва да го знаят, сме аз, Негово Блаженство епископ Юстиниан, Негово Светейшество и сега… ти.

Юстиниан прочисти гърлото си и продължи:

– Диего Лука, това не е общоизвестно, но аз съм болен. Дните ми са преброени и скоро трябва да определя наследника си. Ти ще бъдеш този наследник, затова споделянето на тайната с теб е само преждевременно, но не и неоснователно. В рамките на година ти ще бъдеш водач на тамплиерите и ще работиш рамо до рамо със Стража за съхраняването на тайните на Църквата от нейните врагове, били те външни или вътрешни. Това включва Свещения свитък, а съвсем скоро, ако провидението е благосклонно към нас, и Божествената светлина.

Лука остана като втрещен, за момент изгуби дар слово.

Стража се облегна назад и направи няколко тайнствени жеста по посока на Лука с осеяната си със старчески петна ръка, преди да изрече последните си думи за срещата:

– Така получаваш всички пълномощия, включително от поверения ми Орден, от Негово Блаженство и от папата, да договориш каквато сделка или споразумение сметнеш за най-изгодни за Църквата, без изключение. Твоята дума или подпис ще бъдат окончателното становище на Църквата по този въпрос. Възлагаме ти тази отговорност при изключителни обстоятелства, защото в близките дни може да се наложи да вземеш забележителни решения, които ще имат трайни последствия, и не искаме да го правиш с колебание или страх, че преценката ти ще бъде оспорена. По този въпрос последната дума е твоя и за целта можеш да жертваш каквито пари, имущество или хора сметнеш за необходимо. Но върни на Църквата Свитъка и ако успееш, добери се до Божествената светлина, за да изпълним съдбата си и да сложим край на тази ера на несигурност.

Двамата старци станаха и заобиколиха масичката. Лука коленичи и целуна свещените пръстени на ръцете им.

– Късмет, синко. Сега носиш на плещите си надеждите и вярата на Църквата.

– Няма да ви разочаровам.

Стивън усещаше, че Натали все повече харесва идеята да прехвърлят проблема на Църквата. Ако успееха да се споразумеят с Ордена, шансовете им да оцелеят се увеличаваха значително – най-вече защото вече нямаше да притежават онова, до което Морбиъс Франк искаше да се докопа, но и защото единственото нещо, по-могъщо от един разгневен и кръвожаден милиардер, беше Светата римокатолическа църква. При възможностите на тази организация двамата можеха да изчезнат завинаги, без повече да се тревожат за нищо – или поне без да се тревожат за толкова много неща.

Натали прие аргументите му, макар че очевидно бяха в противоречие с принципа ѝ да не се предава. Единственото разумно решение обаче беше Стивън и Орденът да потърсят заедно тайната и намирането ѝ да стане част от сделката. После Църквата щеше да получи всичко и повече нямаше да ги възприема като заплаха. Все пак имаха нужда от някой скрит коз, за всеки случай, и в главата му вече се оформяше план. Можеха да използват позицията на Муди като застраховка срещу бъдещи заплахи или неспазване на сделката от отсрещната страна.

Докато обядваха, телефонът на Натали иззвъня, беше Муди, току-що пристигнал във Венеция и нетърпелив да се срещнат. Разбраха се за три часа в едно от многобройните кафенета на площад "Сан Марко“ – най-посещаваната забележителност на града. След като се нахраниха, тръгнаха спокойно към мястото на срещата. След малко видяха Муди да излиза на площада. Натали огледа тълпата, за да се увери, че никой не го следи, след няколко минути се приближи към него и го поздрави. Бяха решили да направят срещата в едно по-уединено кафене в малките улички. Стивън ги последва на разстояние, след като излязоха от големия площад и се отправиха към новото място.

След няколко минути и тримата седяха на маса в един тих ъгъл на градината. Сервитьорката им донесе поръчката и когато се отдалечи, Натали набързо обобщи ситуацията. След като чу последните новини, Муди се облегна назад и подсвирна:

– Леле! Изобщо не си губите времето. Мислите ли, че на този Лука може да му се има доверие?

Натали поклати глава:

– Не. Точно затова имаме нужда от помощта ти. Ти постоянно се занимаваш с такива неща. Кой е най-добрият начин да се застраховаме срещу отмъщение?

Муди завъртя замислено чашата си, усмихна се:

– Ще ме извиняваш, но не се занимавам постоянно с такива неща. Питаш ме как да се застраховате, че Църквата ще спази договорката, след като ѝ върнете откраднатата реликва. Това не спада към обичайните ми служебни задължения.

– Какво искаш да кажеш? Ще ни помогнеш ли?

– Определено не си поплюваш. Боже! Не се обиждай, но това е най-шантавото нещо, което чувам, а съм виждал какво ли не. Но за да отговоря на въпроса ти – вероятно мога да помогна да не ви очистят.

– Какви мерки щеше да вземеш, ако това беше твоя операция? – попита Стивън.

– Бих започнал със среща… която ще се запише – започна Муди и подробно обясни как да организират срещата и сделката след това.

Докато с тих глас описваше тънкостите и наблягаше защо определени неща трябва да се правят точно по начина, по който препоръчва той, агентът постепенно печелеше уважението на Стивън. Натали го слушаше, без да мига, и беше очевидно, че той е експерт в своята област. Беше намерила най-подходящия съюзник.

Каквито и да бяха чувствата на Стивън, до края на срещата той се убеди, че Муди си разбира от работата.