Ръкописът на Войнич

39

Когато изстрелът проехтя, Стивън не усети болка и това го изненада. Ясно чу изпукването на оръжието през заглушителя, въпреки че ушите му все още звънтяха от гърмежа, който беше произвела Натали. Но болка нямаше. Зачака да му се завие свят или да види светлина в края на дългия тъмен тунел, но нищо такова не последва. След секунда забеляза пред себе си движение. Франк, с огромно червено петно на гърдите, се свлече бавно на земята, първо на колене, после настрани, отпуснал безжизнено ръката, с която стискаше пистолета.

Светлината на входа на пещерата се закри от човешки силует и някой влезе с насочено напред оръжие. Новодошлият подритна Франк, после се приближи до Амиери и направи същото. След като се увери, че и двамата са мъртви, свали пистолета и се обърна към Стивън:

– Доктор Крос, аз съм приятел. Няма от какво да се боите.

– Кой сте вие? – попита Стивън, като примигна удивено.

– Полковник Гейбриъл Синт. Хайде да изнесем бързо приятеля ви и момичето, преди да е загубила прекалено много кръв. Имам сателитен телефон и мога да повикам хеликоптер за по-малко от десет минути. Имаме един, който чака наблизо. Ако побързаме, до половин час ще я закараме в Аман, което означава, че с малко късмет, има голям шанс да оцелее. Вземете я и я изнесете на входа на пещерата, после измъкнете приятеля си Муди. Аз ще се обадя.

Синт отново излезе на слънце и Стивън забеляза, че е целият в пот и задъхан, сякаш е тичал. Полковникът извади сателитния телефон от раницата, която бе оставил отстрани на входа, и проведе тих разговор за няколко секунди. Затвори и пак се обърна към Стивън:

– Моите поздравления. Направихте откритието на хилядолетието.

– Кой сте вие? – повтори Стивън.

– Вече ви казах, Гейбриъл Синт. Работя за една група в Църквата, конкурентна на този подлец. – Той махна към Лука, който се гърчеше в агония по-навътре в пещерата. – Опасявам се, че за него няма шанс. Виждал съм такива ухапвания. Ужасен начин да умреш. Няма противоотрова. В Израел всяка година губим по няколко души по този начин. Усойниците имат печална слава.

– За Църквата ли работите? Като носите пистолети със заглушител и убивате като професионалист? – скептично измърмори Стивън, като вдигна внимателно Натали и я изнесе до входа.

– Приемете, че съм от оперативното крило. Мокри поръчки, контраразузнаване.

– Аха, Орденът?

– Умен човек сте. Но колко информация мислите, че е здравословно да знаете? Приемете ме просто като човека, който ще спаси вас и приятелката ви и ще уреди нещата така, че да не прекарате остатъка от живота си в йордански затвор. Сигурно си давате сметка, че властите няма да са много доволни, ако разберат, че сте имали автоматично оръжие и сте били въоръжени до зъби.

– Откъде се появихте?

– Наблюдавах ги и трябваше да изчакам да влязат в пещерата, преди да се кача. Голямо тичане падна, между другото. Започвам сериозно да се замислям за спиране на цигарите – отбеляза Синт, все още задъхан. Бръкна в джобчето на камулажната си риза, извади кутия цигари и лапна една.

– При нормални обстоятелства би отнело най-малко двайсет минути.

– Взех го за по-малко от десет. Все пак имах мотивация. Не знаех колко време имам, преди да ви убие. Но предположих, че надут глупак като него няма да устои на изкушението да се поперчи и ще му трябват няколко минути, докато осмисли значението на това, което ще намерите в пещерата. – Синт запали цигарата със златна запалка "Картие“. – Днес е щастливият ви ден. Надявам се късметът да остане с вас и след като стигнете в болницата. Тръгнем ли, ще се обадя да подготвят всичко, за да я спасят. Дайте да видя какво е състоянието ѝ.

Синт се приближи до Натали. Стивън се дръпна – полковникът вонеше на пот и цигари. Синт вдигна ръката на Натали от корема ѝ, огледа раната, после пак внимателно върна дланта ѝ отгоре.

– Раната е в долната част на корема. По-добре е, отколкото в горната, но положението не е розово. Ако бях религиозен, на ваше място щях да се помоля – посъветва той Стивън, като издиша облак дим към слънцето.

– Не сте религиозен и въпреки това работите за Църквата, така ли?

– Неведоми са пътищата Божии, нали? Всеки има своята роля в света и така нататък. Радвайте се, че Църквата от време на време цапа ръцете си с такива като мен. Хайде сега върнете се да изнесете приятеля си. Изглежда, че има доста сериозна рана на главата. Изгубил е много кръв.

– Лука го удари с пистолет.

– Наистина ли? Доста як за духовник е нашият Лука. Жалко, че след няколко минути няма да е между живите.

Стивън поклати глава, за да избистри мислите си.

– Как са разбрали? – попита.

– Безжичен предавател. Предполагам, че Лука е натиснал паник бутона, когато сте открили пещерата. Трябваше им известно време да се качат по реката. Оня великан, когото сте убили с копието, е главната горила на Франк. Лагеруваше на двеста-триста метра надолу по реката. Разполагаше с всички възможни разрешителни. Явно Франк има свои хора при йорданските власти. Амиери хукна като заек, когато получи сигнала, и уби двамата ви работници в лагера. После Франк довтаса с хеликоптер. Сигурно не сте го чули вътре в пещерата.

– Мисля, че Лука го чу. Но сте прав. Тук акустиката лъже.

– Това е единственото, което ви спасява от йорданската армия, иначе отдавна да са тук. Изстрелът почти не се чу отвън. Ако бяхте стреляли на открито, щяхте да привлечете кавалерията и тогава щеше да се наложи много да обяснявате. Гърмежът със сигурност би проехтял надолу по каньона и щяха да са длъжни да проверят какво става. Още едно нещо, за което късметът е на ваша страна. – Синт се върна в пещерата, за момент разгледа трънения венец и плочата, после отиде при скелета. – Между другото, това този ли е, за когото си мисля?

– Да.

– В Църквата ще полудеят, нали?

– Вероятно. Имам чувството, че в това отношение Лука беше прав. Няма да допуснат това нещо да се разчуе.

– Е, да. Пука ли ви? – попита Синт, като се вгледа в лицето на Стивън.

– Не особено.

Обърнаха се към входа на пещерата и след няколко минути чуха далечното бръмчене на голям хеликоптер.

– Ще ги накарам да вдигнат двамата ранени на носилки. Вас ще ви издърпаме със сбруя. Някакъв проблем? – попита Синт.

– Няма проблем. Само ѝ помогнете.

Натали беше припаднала от болка и сега поне не страдаше.

Синт отново излезе на слънце и Стивън изчака вътре да го извикат. Погледна за последно скелета, после вдигна Натали и излезе в изгарящата жега.

Изкараха Натали от операционната след четири часа и половина. Хирургът вървеше след количката ѝ и се приближи до Стивън, който седеше в коридора и нервно въртеше в ръце кутия безалкохолно.

– Как е тя? – попита Стивън, като скочи на крака.

Лекарят свали маската си и стисна устни.

– Най-голямата опасност сега е сепсисът. Извадих куршума и заших раните, но в такива случаи всичко е възможно. Прогнозата е предпазлива, но положителна. Ако през следващите четиридесет и осем часа няма усложнения, мисля, че опасността е преминала, но ще се наложи да остане на легло няколко седмици.

– Кога ще дойде в съзнание?

– След около час. Много ще я боли, затова през първите седемдесет и два часа ще ѝ преливаме морфин. Ще бъде много отпаднала и замаяна.

Стивън стисна ръката на хирурга.

– Благодаря, че я спасихте.

– Това ми е работата.

– Говорите английски отлично, доктор…

– Фарук. Учил съм в университета "Пен“.

Стаята бе изпълнена с характерната миризма на белина – очаквано допълнение към тръбичките за вентилиране, кардиографския монитор до главата на Натали и системата за кръвопреливане. Осветлението беше слабо, специално нагласено така, че пациентката да си почива. Влезе една сестра и погледна показанията на мониторите. След като направи нещо със системата, погледна Стивън, усмихна се учтиво и излезе.

Натали отвори очи и затърси Стивън с разширени от обезболяващите зеници, неспособни да фокусират. Облиза пресъхналите си устни и дрезгаво прошепна:

– Привет, страннико!

Стивън се усмихна и стисна ръката ѝ.

– Готова си на всичко, за да ти обърнат внимание, а?

– Вече би трябвало да си го забелязал. Знаеше ли, че от куршум боли?

– Спомням си, че не е особено приятно. Но лекарят каза, че скоро ще бъдеш добре.

– Надявам се да съм по-добре от добре.

– Всъщност каза, че ще бъдеш супер, но не звучеше убедително. Реших да го давам по-скромно.

– Не съм забелязала да си особено скромен – промълви тя леко унесено.

На вратата се почука и влезе Муди, с бинтована глава и подути очи.

– Кой е пуснал мумията? – изхриптя Натали.

– Трябваше да видиш другия мръсник.

– Приличаш на енот – отбеляза тя, после затвори очи и заспа.

Стивън пусна неподвижната ѝ ръка и се оттегли към вратата, като даде знак с глава на Муди да излязат в коридора.

– Как си? – попита го.

– Като премазан от танк. А ти?

– Отлично. Няма по-добър лек срещу скуката от един добър пердах. – Стивън погледна превръзката на Муди. – Какви са шансовете да намерим хеликоптер, който да ни закара на мястото на разкопките довечера?

– Нулеви. Случиха се твърде много неща. Откакто съм излязъл от спешното, се мъча да залича следите. Изпратих двама души да разкарат труповете и да се погрижат нищо да не се разбере, а новият ти приятел от Църквата има цял екип на място, за да разчисти района. С общи усилия мисля, че ще те прикрием добре. Защо? Какво искаш?

– Лаптопа. Някои други неща, дрехи, документи… обичайното.

– Утре сутрин още ще са там. Искаш ли да уредя хеликоптер за седем?

– Надявах се да го кажеш. Ще преспя в стаята на Натали, обещаха да донесат походно легло. Можеш ли да ме вземеш оттук?

– Разбира се. – Муди замълча за момент и погледна Стивън в очите. – Грижи се за нея. Тя е една на милион. Може да ми е кофти, че не съм на твое място, но ако е щастлива, ми стига. Късметлия си.

– Знам. И ще се грижа за нея. Можеш да си сигурен