Ръкописът на Войнич

22

Стивън се почеса по главата. Посланието не звучеше особено смислено.

– "В криптата на свети Януарий, на три крачки от берача на маслини сочи пътникът пътя на пет длани от Тринакрия“ – изръмжа Стивън – Уморен съм. Аз ли не разбирам, или това са пълни безсмилици?

– Спомни си предния текст. На пръв прочит също не ни говореше нищо. Няма ли да провериш в интернет за вероятното място? При базиликата свърши работа.

– Права си, извинявай. Просто силите ми се изчерпват – оправда се той, чувстваше се изтощен.

– Жалко, че не можем да използваме апартамента на Муди. Но при сегашните обстоятелства идеята не е много удачна.

– Меко казано.

– Може да потърсим хотел, след като се съмне. Не е задължително да е в Рим. Или да вземем влак за някъде и да поспим няколко часа, докато пътуваме.

– Знаеш ли какво? Това не е лоша идея. Можем да вземем места за първа класа за някой друг град в Италия и да си починем по пътя. Освен това във влаковете има интернет. Съжалявам, просто тази задача изисква голямо умствено съсредоточаване и когато съм изморен…

– Няма защо да се оправдаваш. Вече не си млад. Разбирам те напълно – каза Натали с равен глас. Стивън я погледна и вдигна вежди. – Пак те е*авам – добави с невъзмутимо изражение.

– Разбрах. Добре, хайде да видим закъде е следващият влак. – Стивън затвори лаптопа. – Можем да пуснем търсене, докато спим.

Отидоха на касата, където седеше намусен мъж, чието най-добро качество явно не беше търпеливостта. След няколко кратки изречения Стивън научи, че следващият влак за Милано тръгва след по-малко от два часа. Попита и за други дестинации, но касиерът се изнерви от твърде многото въпроси и грубо пъхна едно ламинирано разписание през гишето, след което продължи да чете някакво списание. Натали го фиксира с убийствен поглед, който той небрежно се престори, че не забелязва.

– Можем да пуснем търсенето и докато чакаме – каза тя и посегна към лаптопа.

Стивън ѝ го даде и тя отново го включи в телефона си. Отдалечиха се от касите и седнаха. Стивън въведе няколко команди и малкият компютър започна да търси съвпадения в интернет.

– Влакът за Милано тръгва чак в 6,15. Имаш ли нещо против да подремна, докато чакаме? – Думите на Стивън прозвучаха повече като заявление, отколкото като въпрос.

– Както искаш. Ако си в състояние да спиш на пластмасовите седалки, заповядай. Аз не мога.

– В момента мога да заспя и на концерт на "Металика“.

Преместиха се в чакалнята до касите и след няколко минути Стивън отпусна глава върху гърдите си и заспа.

Тичаше по дълъг коридор с гладки черни стени. Обсидиан, помисли си, докато слушаше стърженето на нокти зад себе си. Нещо го гонеше с явни убийствени намерения. Можеше да подуши миризмата на смърт и на кръвопролитие, нещо дишаше във врата му, настигаше го, докато той бягаше слепешката в тъмния тунел. В далечината напред блещукаше факла, осветяваща в задимено сияние стара дървена врата. Беше масивна и усилена с ръждясали железни болтове и скоби, повърхността ѝ бе надрана с дълги вертикални бразди. Когато приближи, част от мозъка му отбеляза, че следите са симетрични и може да са оставени единствено от остри като бръсначи нокти на хищник.

Блъсна се с цялото си тяло във вратата, но тя не поддаде. Грабна факлата и се завъртя, размаха я, за да види преследвача си. От мрачните дълбини на тунела се появиха назъбени гигантски челюсти, мятаха се във въздуха и изпускаха гъста, смрадлива слуз. Дълъг, остър нокът замахна с главоломна скорост срещу разширените му от ужас очи…

Той се разтресе.

Някой го разтърсваше.

– Стивън. Събуди се. Компютърът приключи с търсенето.

Той сънливо отвори едно око, после се насили да отвори и двете, като примигна на ярката светлина в ставащата все по-оживена гара. Опита се да фокусира часовника си. След няколко секунди успя да види, че е спал малко повече от час. Вратът му беше схванат. Внимателно завъртя глава и вдигна ръце, за да разтрие мускулите на рамото си. Без да прояви съчувствие към неудобството му, Натали тикна лаптопа в ръцете му.

– Свърши – повтори тя.

– Добре. Да видим какво е намерил. – Стивън взе компютъра. – Ха, няма чак толкова много резултати. Имаме късмет. Не е много ясно, но това е единственото съвпадение, което изглежда логично. Свети Януарий…

– Никога не съм чувала за него. Но пък и не съм голяма специалистка по светиите.

– Не ти и трябва. Аз също не съм чувал за него. Най-големият ни проблем е, че тленните му останки са в Неапол. На първо време, трябва да потърсим гробницата му. Но това е подвеждащо, защото много светци и папи първоначално са били погребани другаде и едва по-късно останките им са преместени на местата, където се съхраняват сега. – Стивън натисна бързо няколко клавиша. – Аха, виж! Разширяваме търсенето и се оказва, че тялото му за известно време е било положено в никому неизвестна крипта в катакомбите в Рим.

– Мразя катакомби.

– Не са много хората, които изпитват приятни чувства, когато стане дума за подземни погребални камери. В Рим има километри и километри от тях. Повечето са разположени покрай Апиевия път – най-старата пътна артерия, която излизала от Рим и го свързвала с останалата част на империята. Било е забранено да се погребват хора в границите на градските стени, затова местните жители намерили начин да заобиколят тази разпоредба, като прокопали огромни комплекси от тунели за мъртъвците до самата градска порта. По време на гоненията срещу тях, преди християнството да стане държавна религия, християните използвали катакомбите за тайни богослужения. – Стивън замълча за момент и се вгледа в екрана. – Единственият проблем е, че са затворени за посещение и мястото, откъдето се влиза, се пази в тайна. Освен това нямам представа какво означава посланието. Но това е единственият резултат от търсенето, който има някаква връзка.

– В такъв случай трябва да отидем там. Където и да е входът, трябва да го намерим и да влезем – възбудено заяви Натали.

– Последния път, когато се опитахме да направим нещо подобно, не мина особено добре, доколкото си спомням. Освен това не можем да рискуваме да търсим пак помощ от Дани. Сами сме.

– Не съм сигурна. Чакай да се обадя на Муди да му кажа какво се случи. Може на него да му хрумне нещо. Освен това той ще прецени доколко може да се разчита на Дани. Ако счита, че Дани не е предател, аз съм склонна да му вярвам. Муди е много предпазлив и никога не би ни изложил на опасност. Предлагам да изчакаме, докато говорим с него и да видим какво ще предложи. Няма да ни навреди.

– Вероятно си права. Макар че точно сега не съм склонен да се доверявам на никого. В околността на Апиевия път сигурно има хотели, в които можем да се настаним, без да събудим подозренията. За щастие, не е далеч от гарата.

– Наистина ли?

– На около три километра. Ако приемем, че тази катакомба е близо до другите. Повечето са в един район.

– Само няколко километра? Това не е нищо. Хайде да вървим.

– По-добре да изчакаме, докато се съмне. Ще бъде подозрително, ако се появим в хотела без резервация преди изгрев.

– Да. Ех, да имахме компютър, от който да влезем в интернет и да направим резервация за ранно настаняване, примерно в осем сутринта… тогава нямаше да изглежда толкова подозрително. Щяхме да минем за двойка туристи, които пристигат с нощен полет – иронично отбеляза Натали.

Стивън запази мълчание няколко секунди.

– Не споменах ли вече, че не мисля добре, когато съм изморен? – измърмори след малко.

– Да, разбрах. Кажи ми, когато намериш нещо. – Натали се изправи. – Ще отида до тоалетната. И резервирай само една стая – на името на Линда Дженкинс. Така ще избегнем всички проблеми, с които можем да се сблъскаме, ако вземем две стаи. Няма да искат и твоя паспорт за втората.

– Линда Дженкинс. Разбрах.

Стивън разтърка очи, после направи кратко търсене на хотели около Виа Апия. В радиус от около километър имаше няколко и той намери един, който беше голям, модерен и имаше много свободни стаи. Тъкмо свършваше, когато Натали се върна.

– Мислех си нещо. Искам да се обадя на Муди и да решим проблема. Във Вирджиния минава полунощ, но имам основание да го безпокоя. Не ми се чака още седем часа. Притиснати сме и колкото по-скоро стигнем до мястото, което търсим, толкова по-добре. – Тя сви рамене. – Съжалявам, че си уморен – аз също съм, но искам да изясним нещата. Ако Дани е предател, трябва да го знаем, а ако не е, трябва да използваме услугите му час по-скоро.

Стивън я погледна – беше застанала с ръце на кръста и на лицето ѝ се четеше решителност. Беше твърде уморен, за да ѝ противоречи. Откачи телефона от компютъра и ѝ го подаде.

– Действай. Ще отида за още кафе. Предполагам, че ще искаш от същото.

Натали кимна, докато вдигаше телефона към ухото си.

Пред някои от кафенетата на гарата изваждаха масички, готвеха се за сутрешния приток на пътници, пристигащи в многолюдната столица. Стивън спря пред едно, където мъж с уморено изражение подреждаше столовете. Човекът му посочи към касата. Стивън поръча две кафета с мляко и изчака продавачът да забърка напитките. Извади няколко дребни евро, за да плати, и се върна при Натали точно когато тя приключваше разговора.

– Ще го направиш ли? Би било чудесно… но не е необходимо. Не, не за това. Просто не искам да те въвличам в нещо, което не е твой проблем. Добре. Ти си решаваш. Благодарна съм ти. Обади ми се, когато пристигнеш. И Муди… Благодаря още веднъж.

Натали погледна Стивън и затвори. Той мълчаливо ѝ подаде едната чаша.

– Муди твърди, че е изключено Дани да ни е издал. Той е доверен информатор от петнайсет години и лоялността му никога не е поставяна под съмнение. Муди се кълне в него. Мисля, че можем да сме спокойни в това отношение. Казах му какво се случи с Фредерик и му описах накратко ситуацията и той предложи да дойде да ни помогне. – Натали се подвоуми за момент. – Би било безценна помощ, Стивън.

Той отпи от ароматната течност, после зададе въпроса, който го глождеше от момента, в който Натали му бе казала за приятеля си:

– Само да кажеш, и този Муди е готов да прелети Атлантическия океан и да скочи в някаква опасна каша, в която са замесени интересите на най-могъщата организация в света? Това се казва приятел. Мога ли да попитам какви точно са отношенията ви?

– Не може. Това не ти влиза в работата – сопна се тя, но веднага размисли и добави: – С Муди се познаваме от Куонтико. Бяхме гаджета известно време, но не се получи. Аз нямах интерес към по-сериозно обвързване. Той имаше, но не стана. Останахме просто приятели. Добър човек е. Пък и фактът, че е доста високо в йерархията на ЦРУ, няма да ни навреди.

Стивън не издаде никаква емоция.

– Той е двайсет и пет години по-възрастен от мен, Стивън. Не бяхме един за друг. Хайде да не говорим повече за това. – Тя изведнъж прозвуча отбранително – като ученичка, която трябва да се отчита на родителите си, а не като уверената жена, с която бе прекарал последните два дни.

– Натали, този тип е шпионин. Не знам много за тези хора, но сигурна ли си, че няма користен интерес и че прави това единствено като приятелска услуга? Може да звучи твърде параноично, но ти вече ме убеди, че историята ти е истинска, а това означава, че ръкописът наистина може да съдържа тайна, за която някои хора ще са готови на всичко. Защо си мислиш, че службите не участват в схемата на страната на Църквата?

– Стивън, това не е параноя. Ако беше друг, а не Муди, бих се съгласила с теб. Но ти не го познаваш. Аз го познавам. От близо десет години. Имам му доверие, както бих се доверила на баща си.

– Ако грешиш, може да ни струва живота.

Тя го изгледа с изражението, което му беше станало много познато за краткото време, което бяха прекарали заедно – старата Натали се бе завърнала с нова решителност.

– Не греша – заяви тя.