Ръкописът на Войнич

36

Хеликоптерът излетя от речното корито и членовете на групичката го изпратиха с поглед, докато се издигаше над каньона и се изгуби в далечината. След десет дни копане вече имаха установен дневен ред. Ставаха призори, започваха работния ден в седем и половина, спираха в разгара на жегата в два и се подготвяха за разкопките на другия ден, криейки се от убийственото слънце до свечеряване.

Учтивото общуване от първата седмица постепенно се беше сменило с по-дръпнати реплики – предизвикателствата на метеорологичните условия действаха изнервящо. Неизказаният натиск за резултати върху Стивън се засилваше с всеки изминал ден и на север целият склон вече бе осеян с дупки от разкопките.

Сега работеха върху последните няколко възможни места от втората група изчисления, основаващи се на теоретичната величина на стадия от 176 или 185 метра. При по-дългата величина не намериха нищо и на шестия ден се преместиха на 350 метра по-надолу в долината, като коригираха надморската височина, за да компенсират по-малката дължина на стадия. Така локализираха друг район, който, вземайки предвид статистическата грешка, щеше да им отнеме пет-шест дни. Наближаваха края и Стивън почти маниакално проверяваше и препроверяваше всяка дума от превода.

Тази сутрин, докато мереше с далекомера и гледаше с бинокъла как Артуро и Франсоа старателно изпълняват задълженията си, го осени внезапно прозрение – един от онези моменти на вдъхновение, които бяха престанали да го спохождат след смъртта на Антония. Възможно ли беше при указването на дължината да е използвана по-рядко срещана мярка за стадия, отколкото тези, които предполагаше досега? Предвид естеството на документа най-логично беше да са имали предвид италийския или с по-малка вероятност олимпийския стадий. Но дали не бяха използвали египетския? При положение че мястото се намира в Йордания, това не беше изключено, но освен това предполагаше, че реликвата е била заровена през по-древен период. Стивън бързо изчисли, че в такъв случай би трябвало да търсят с около хиляда метра на изток от първоначалното място.

Вдигна бинокъла и Натали, която до този момент работеше на лаптопа в полевата кухня, забеляза вълнението му и отиде при него.

– На разходка ли отиваме? – попита го.

– Искам да проверя нещо.

Той ѝ обясни новата си теория и двамата се качиха по долината до новото място. Стивън следеше джипиеса в движение.

– Тук е – обяви изведнъж.

Погледнаха едната страна на каньона и видяха стръмен склон, просечен от дере, водещо нагоре – малък приток, вдълбал се в скалата в течение на хилядолетия. Стивън огледа района около горния му край с бинокъла и направи бързо изчисление наум.

– В горния край на дерето ли е? – попита Натали.

– Това ми подсказва интуицията, но в Свитъка не пише така. Там се казва на север, не на североизток. Зад нас реката завива на юг. Според моите изчисления, ако вземем предвид всичко, новото място трябва да е… там.

Стивън завъртя бинокъла назад по посока на мястото, където копаеха сега. Новата точка бе на около триста метра от дупките, които бяха направили първия ден. Той насочи далекомера и фокусира. Взря се отново към новия район и заоглежда местността за нещо набиващо се на очи. Нямаше нищо забележително. Освен…

– Какво? – попита Натали, когато чу рязкото му поемане на дъх.

– Има едно възвишение, което изглежда обещаващо. Искам да огледам отблизо – отговори Стивън и закрачи по речното корито обратно към лагера, Натали бързо го догони.

– Изглеждаш оптимист. За първи път от няколко дни.

– Не искам да събуждам напразни надежди, Натали. Това си е търсене на игла в купа сено. Просто бездействието ме влудява, затова ще взема да се разходя и да огледам.

– Супер. Идвам с теб.

Стивън я погледна:

– Добре. Само се намажи със слънцезащитния крем.

Когато се върнаха в лагера, Натали се пъхна в палатката и излезе след няколко минути. Взеха по една лопата и Стивън нарами една хладилна чанта с вода. Въведе в джипиеса новите координати, които бе изчислил. Погледнаха стръмния склон на каньона.

Стивън поклати глава:

– Трябва да се качим по страничното дере, което използвахме, за да стигнем до другите разкопки. Ще използваме естествения път, който избрахме за излизане от каньона – това е най-очевидният и лесен начин да стигнем горе.

– Какво чакаме тогава?

Натали преджапа плитката рекичка и за трийсет секунди вече бе в основата на каньона. Стивън неволно отбеляза колко добре ѝ се отразява животът сред природата. С къси панталонки и зелена военна фланелка тя го привличаше като магнит дори в адската жега.

За двайсет и пет минути излязоха на най-високото място и въпреки че вървяха с умерена крачка, плувнаха в пот. Спряха да поемат дъх, след като преодоляха близо сто и двайсет метра денивелация. Стивън ритна разсеяно пръстта.

– Отдолу изглеждаше много по-лесно. Тук има едно голямо нищо – измърмори, като оглеждаше земята за някакъв знак.

– Откъде ще започнем? – попита Натали, леко задъхана.

– Да пийнем вода и да си починем няколко минути. Не искам да припаднем от изтощение. Можем да започнем… тук.

Стивън хвърли лопатата на няколко метра, остави хладилната чанта на земята и извади две бутилки.

След като утолиха жаждата си, започнаха да копаят. Първите трийсет сантиметра беше лесно. После стана по-трудно, а на първия метър вече бе невъзможно. Удариха в скала. Стивън се премести встрани и продължи изкопа, разшири го до десет метра дължина и един ширина. Натали работеше в другия край и когато пак спряха за почивка, видяха, че Артуро и Франсоа им махат от горе. Те също им помахаха и продължиха да копаят. След два часа Натали беше готова да се откаже, но изведнъж лопатата ѝ удари нещо… различно. Тя го разчегърта и видя, че е камък, но закрепен с примитивен хоросан. Опасявайки се да не е сгрешила, продължи да разчиства чакъла и пръстта, докато не се увери, че е попаднала на нещо.

– Стивън.

Той се обърна.

– Какво има?

– Кажи пак какво търсим.

– Не знам. Нещо създадено от човек – отговори той, като обърса струйките пот от лицето си.

Натали го погледна, зачервена от слънцето въпреки обилно нанесения крем против изгаряне и бейзболната шапка с козирка, която ярко се открояваше на склона по средата на нищото. Изпита внезапен и неочакван прилив на емоции – комбинация от привличане, съчувствие, възхищение и душевна болка – и изведнъж осъзна, че това, което чувства, може би е любов, за първи път в живота ѝ. Различна от любовта към баща ѝ и от влечението към предишните ѝ сексуални партньори. Това беше друго. Беше истинско.

Не сподели мислите си със Стивън. Просто се усмихна и каза:

– Мисля, че го намерих.

Час и половина по-късно Артуро и Франсоа вече бяха при тях и разчистваха пръстта. Разкриха грубо иззидана стена от средни по големина речни камъни.

– Представяте ли си как са мъкнали тези камъни дотук? – недоумяваше Натали.

– Който го е направил, е искал да е сигурен, че ще издържи така дълго време – отбеляза Стивън. – Сигурно им е била нужна цяла седмица, за да я построят, въпреки че не е толкова голяма.

Лука и Муди дойдоха от лагера с чук и железен лост, агентът от ЦРУ носеше и фенерче.

– Какво открихте? – попита Лука, задъхан от изкачването.

– Стена. Много древна, както изглежда – докладва Стивън.

– Стена ли?

– Да. Въпросът е какво има зад врата номер едно… – каза Натали.

– Какъв е планът? – попита Муди.

– За начало ще съборя стената – отговори Стивън.

Взе големия чук от Муди и фрасна зида в горната част. Камъните поддадоха, срутиха се навътре и зад тях се отвори черна дупка.

– Артуро, Франсоа, идете да донесете още вода и фотоапарат. Явно ще се забавим – нареди Лука на двамата по-млади мъже и те неохотно събраха инструментите си и тръгнаха към лагера. – Засега предпочитам това да остане само между нас – обясни тихо той. – Не знам какво ще открием, но предпочитам да не го показваме пред повече очи от необходимото.

– Твоя работа. Ти решаваш – каза Стивън и онова замахна с чука.

Камъните се разклатиха, но иначе – нищо. Той удари отново и още един камък падна. Муди се притече на помощ с лоста и го използва доста умело.

За двайсет минути разчистиха голяма част от изкуствената преграда и отзад се откри пещера – дупка във варовика, образувана преди хиляди години. Натали погледна надолу към лагера и видя Артуро и Франсоа да пълнят една торба с провизии. Обърна се и срещна погледа на Стивън.

– На кого се пада честта? – попита той.

Лука им даде знак да влизат.

– Дамите са с предимство – каза Муди, като подаде фенерчето на Натали.

Тя го взе и се поколеба, после си пое въздух и влезе в мрачната подземна кухина. Направи няколко крачки и спря, за да могат очите ѝ да се адаптират, наслаждавайки се на по-хладния, макар и застоял въздух. Стивън влезе след нея с чука, после – Муди. Лука вървеше последен. Пещерата бе изненадващо широка и дълбока, около десет метра навътре от отвора. Стените бяха от същия светъл варовик като каньона. Стивън осъзна, че очите му вече са привикнали с тъмното и вижда доста добре.

Върху примитивен пиедестал от мека скала в единия край на камерата имаше древна каменна плоча, върху която лежеше грубо изработен трънен венец. Четиримата се приближиха с трепетно очакване. Натали насочи фенерчето към надписа, издялан върху камъка. Лука издиша шумно.

– Това е… невероятно – прошепна с благоговение.

– Това ли е, което си мисля? – попита Стивън.

Лука не отговори. Стивън го погледна в очите.

– Това ли е? – настоя.