Ръкописът на Войнич

41

Муди седеше пред чаша минерална вода в задната част на един ресторант във Флоренция. Заведението отваряше след два часа, но той имаше уговорка със собствениците и му бяха дали ключа. Входната врата иззвъня и влязоха Стивън и Натали. Взряха се в полумрака и Муди им помаха. На Натали изобщо не ѝ личеше, че е била простреляна само преди няколко седмици. Приближи се до масата с обичайната си грациозна походка. Муди се изправи и я целуна по бузата, после стисна протегнатата ръка на Стивън. Подкани ги да седнат и им предложи нещо за пиене.

– За мен вино. Червено. От операцията минаха петнайсет дни, а докторът каза, че след две седмици мога да пийвам по една чаша. Това е големият ми шанс – каза Натали.

Муди погледна Стивън и той кимна:

– Чу дамата. Нека са две.

Муди отиде до винения шкаф при бара и след няколко минути се върна с пълна гарафа гъсто, тъмно "Бароло“. Сложи три чаши, махна кристалната тапа и сипа порядъчна доза вино за всеки. Вдигнаха наздравица и Муди веднага заговори по същество:

– Както се очакваше, всичките ни разходи за експедицията бяха покрити.

– Хубаво е, че си плащат сметките навреме – отбеляза Стивън.

– Изглежда, преследването срещу вас завърши с куршума, който Синт изпрати в сърцето на нашия милиардер. Както можеше да се очаква, смъртта на Франк не събуди подозрения.

– Всеки ден умират хора – коментира Натали.

– Претърсихме офиса ти и намерихме апаратура за подслушване. Несъмнено, оставена от хората на Франк. Значи служителите ти са чисти. Подслушвали са телефона и са следили комуникацията през компютрите им.

– Това е голямо облекчение, макар че не съм се съмнявал в тях. Не можех да си представя някой от хората ми да ме предаде.

– Между другото, твоят приятел Синт явно е оправил работата с римската полиция. Научих от информаторите си, че са ви изключили от разследването. Някакви материали се били изгубили.

– Човешко е да се греши – отбеляза Натали.

– Всички сме замесени от несъвършена глина – съгласи се Стивън.

– Пия за това – добави Муди и пак вдигна чашата си.

И тримата с наслада отпиха от благоуханното тъмно вино, разклащайки го в големите чаши. Беше с идеалната температура, добре проветрено и изпълваше салона с ароматния си букет.

Натали стана и каза, че отива до тоалетната. Когато се отдалечи, Муди се наведе и прошепна на Стивън:

– ДНК анализът е готов.

– И?

– Възрастта е около две хиляди години, плюс-минус. Но има някои аномалии.

– Аномалии ли? Какви аномалии?

– Не знам как да ти го кажа, затова ще говоря направо. Костният фрагмент е човешки, но не е от човек. Извлечената ДНК е много сходна, но не съвпада напълно с нищо, което сме виждали досега. Наложи се да го класифицирам като строго секретно, за да не възбужда неудобни въпроси.

Стивън остана онемял за секунда. Муди кимна.

– Мамка му!

– И аз това казвам.

– Светът трябва да разбере – заяви Стивън, все още смаян от новината.

– Само че няма да е от мен. Иначе съм съгласен, че светът заслужава да знае истината, каквото и да е нейното значение.

Стивън отново завъртя виното в чашата и отпи. Загледа се в светлината, която се отразяваше през стъклото и танцуваше върху рубинената повърхност. Натали се върна от тоалетната. Стивън потърка лицето си с ръка, после я постави на масата.

Вгледа се изпитателно в лицето на Муди.

– Дали наистина заслужава? – попита.

Натали и Стивън вървяха бавно по тротоара и се наслаждаваха на ранната вечерна топлина на флорентинското лято. Хванати за ръце, изглеждаха щастливи, както могат да изглеждат само двама влюбени.

– Преводът на сметката ти беше потвърден днес. Два милиона. Не можеш да кажеш, че не съм се погрижил за теб – каза Стивън.

– Казах ти, че не е необходимо да го правиш – възрази Натали.

– Тези пари дойдоха при мен главно по твоя вина и всичко мина добре, така че са си твои.

– Колко великодушно. Обаче няма да се отървеш от мен толкова лесно.

Стивън стисна ръката ѝ и я смъмри:

– Неблагодарница.

– Какво си правил за мен наскоро? – попита тя, като спря и се изправи на пръсти, за да го целуне.

Той се вгледа в невероятните ѝ виолетови очи и се усмихна широко, мислейки, че би могъл да потъне в тях. Завинаги. Тя също се усмихна.

Стивън я целуна и прошепна в ухото ѝ:

– Можеш ли да пазиш тайна?