Ръкописът на Войнич

34

Частният самолет "Хоукър"се приземи върху нагорещената писта на летище "Кралица Алия"в столицата на Йордания, Аман, и изпод колелата му се вдигна дим. Дневните температури наскоро бяха започнали да надвишават трийсет градуса, а в пустинята можеше да достигнат и над четиридесет. За щастие, през последните часове прашните облаци, вдигнати от капризния хамсин – известния с лошата си слава пустинен вятър, се бяха уталожили и самолетът пристигна навреме.

Стивън, Натали и Лука слязоха заедно с двамата тамплиери, които италианецът бе избрал за мисията. И двамата бяха млади и много атлетични. Най не на място в групата изглеждаше Лука, който бе най-възрастният и най-тромавият.

Натали включи телефона си и проведе кратък разговор, докато отиваха към митницата, където бързо минаха през всички формалности. Лука бе извършил чудеса и на терминала ги чакаше официална йорданска група – подобаващо посрещане за екип водещи археолози на Църквата, която съвсем наскоро бе направила щедро дарение за една от любимите благотворителни организации на краля. Багажът им тръгна към залата за получаване с електрокара на летището и след няколко минути групата беше навън в сухия въздух и чакаше автомобила, който трябваше да ги вземе.

Пред тях спряха пътнически микробус, следван от един "Форд Експедишън“. Шофьорът на микробуса слезе и като заобиколи отпред, прегърна Натали, после се здрависа със Стивън.

– Робърт, радвам се да те видя. Наред ли е всичко? – попита тя.

"Робърт"беше псевдонимът на Муди за тази операция.

– От два дни съм в красивата Йордания и засега няма проблеми. Хайде качвайте се по-бързо и да пускаме климатика. Сега ли ще ме представите или по-късно? – каза той, като погледна останалите от групата.

– Робърт, това е Лука. Лука, Робърт. Той е мой стар приятел и ще ни помага за пътуването.

Лука се ръкува с Муди. Погледна го предпазливо и отбеляза уклончиво:

– Май сме се виждали вече във влака. Винаги е полезно някой да помага.

– Приятно ми е да се запознаем.

– А това са Артуро и Франсоа – добави Натали, като посочи двамата младежи.

Бързо качиха багажа в джипа и потеглиха. Докато двете коли се движеха с умерена скорост по добре поддържаната магистрала, Муди даде разяснения:

– Движим се към Мъртво море, после ще караме по брега до паркинга в началото на Уади Муджиб. Оттам ще ни вземе хеликоптер и ще ни закара на мястото, което Стивън определи за базов лагер. Ще ви оставя и ще се върна в Аман за останалото оборудване. Твърде дълго ще е, ако ходим пеша – би отнело няколко дни, а с джип не се знае дали може да се мине, защото на места водата е доста дълбока. За връзка имам сателитен телефон. Там, където отиваме, няма мобилна мрежа.

– Какво време се очаква? – попита Стивън.

– Горещо през деня и горещо през нощта, ако вятърът духа от пустинята. В противен случай температурата може да падне с двайсет градуса в рамките на няколко часа. Звучи много, но ако през деня е било четиридесет, това означава, че през нощта ще е около двайсет, ако имаме късмет. Затова очаквайте знойна ваканция, но без хотелски комфорт, ресторанти и баня. Ще ни доставят вода – от реката не може да се пие. Може да става за къпане, ако няма паразити, но ви съветвам да използвате водния ни запас и за тази цел. Хеликоптерът ще идва редовно и ще имаме запаси за цяла седмица, в случай че времето не е благоприятно за летене. – Муди се обърна към Стивън: – Имаш ли представа колко ще продължи търсенето?

– Може да се проточи седмици. Няма как да знам.

– Значи трябва да организираме максимален комфорт в базовия лагер. Би било добре, ако разполагахме с повече хора, но за това май има проблем, нали? – попита Муди, като погледна Лука.

– Да – отговори италианецът, – спешните срокове ни поставиха доста ограничени условия. Според договора не можем да използваме машини или моторни уреди, не трябва да вдигаме много шум и сме задължени да оставим терена във вида, в който сме го заварили, доколкото е възможно. Повярвайте ми, настоявах за още дванайсет души, но нямаше как.

– Май са се опасявали, че ще направим многолюден лагер и ще разорем всичко наоколо – отбеляза Натали.

– Отчасти, да. Но основният проблем беше времето и това, че трябваше да се съгласим да оставим тук всичко, което открием, което, както знаем, няма как да се случи. От тази гледна точка, колкото по-малко хора имаме на терен, толкова по-малко свидетели.

– Предполагам, че йорданците считат всичко, което открием на тяхна територия, за своя собственост – изтъкна Стивън.

– Да, но вече се погрижихме за това. Назначиха ни инспектор, който така и няма да се появи тук. Сигурно сега си седи вкъщи и брои новопридобитото си богатство, а когато дойде времето, ще напише доклад, че не сме открили нищо.

Шосето свърши неочаквано в Т-образно кръстовище на брега на Мъртво море. Продължиха на юг покрай многобройни хотели и комплекси. Районът беше превърнат в голям туристически център, където местни и чуждестранни туристи прииждаха на тълпи.

– Това "Мариот"ли беше? – попита Натали, когато минаваха покрай поредната голяма група постройки.

– Да. За съжаление, няма да отседнем тук. Имаме резервирани палатки и надуваеми дюшеци – поясни Муди.

Четирилентовата магистрала премина в обикновен път, който се спускаше стръмно към морето. Движението беше рехаво, а когато излязоха от туристическата зона, съвсем изчезна. Дори при увеличен на максимум климатик, чувстваха горещината, лъхаща от прозорците, и всички осъзнаха, че това са може би последните минути, които прекарват на прохлада за доста време напред.

Накрая колите спряха на прашен паркинг отстрани на пътя с няколко мизерни, боядисани в червено кабинки – тоалетни за туристите. Имаше още няколко спрели коли, но наоколо не се виждаше никой освен един побелял старец, който обслужваше паркинга.

– Стигнахме – напевно обяви Муди и изгаси мотора.

Когато отвориха вратите, изгарящата жега ги лъхна като от нажежена пещ, и всички с нежелание се измъкнаха под ослепителното слънце. Муди проведе разговор по сателитния телефон, после се обърна към Стивън:

– Хеликоптерът ще пристигне след няколко минути.

Стивън погледна устието на Уади Муджиб – прекрасен каньон, издълбан в светлите варовици, чиито стени се издигаха на стотици метри от двете страни.

– Има змии, скорпиони и отровни паяци колкото искаш, затова внимавайте да не ви ухапе нещо, от което може да умрете. Докато успеем да ви транспортираме, ще сте предали богу дух – предупреди той.

– Не се шегува – потвърди Муди. – В багажа имаме аптечка за първа помощ, но тя няма да помогне много, ако ви ухапе неподходящата гадина. Затова внимавайте къде стъпвате. Тук има достатъчно смъртоносни твари, за да ви убият сто пъти, затова не забравяйте, че не сме в центъра на Лос Анджелис.

– В Ел Ей също не е пикник – отбеляза Натали. – Явно отдавна не си бил там.

Всички се засмяха, отърсвайки се от стреса, който се бе натрупал заради безжалостния пек.

На паркинга отби йордански военен камион и от него слезе офицер. Приближи се предпазливо до групичката и се обърна към Лука като към най-възрастен. Поздрави ги с добре дошли на развален английски от името на йорданското правителство и ги увери, че колите им ще бъдат под денонощна охрана. Явно не знаеше какво друго да каже, затова Муди му благодари на арабски за вниманието и любезния жест да ги посети.

Офицерът явно остана доволен, върна се при камиона, качи се и удари по тавана, за да даде знак на шофьора да кара. Посланието беше ясно – военните ги наблюдаваха.

– Това е резерват и ако иска да влезе, човек трябва да си извади разрешително – обясни Лука. – Властите няма да издават разрешения, докато не приключим с разкопките.

Натали се приближи до Стивън и се загледа към каньона.

– Стивън, прекрасно е – възкликна тя. – Не бях виждала такава красота.

Права беше. Невероятната гледка всяваше страхопочитание. Малкият поток се беше врязвал в скалата милиони години, за да създаде този спиращ дъха спектакъл. Малцина имаха шанса да изпитат това, което те щяха да преживеят.

Романтичният момент беше прекъснат от бумтене на витла и на паркинга бавно се спусна средно голям военен хеликоптер. Всички нарамиха чантите си и се отправиха през облака прах към машината. Екипажът пое багажа, членовете на групичката се качиха и излетяха за краткия полет.

Стивън гледаше внимателно, докато летяха над каньона и завиха надясно при разклонението на реките. След около шест километра стигнаха до сухата, сравнително равна местност, която според него щеше да е подходяща за лагер. Речното корито беше постлано със сив чакъл, леко наклонено, но достатъчно широко, за да кацне хеликоптер, ако няма вятър. Можеха да разпънат палатките в периферията, за да не бъдат издухани от роторите.

Машината кацна и групичката слезе, взеха багажа си от екипажа. Товарното отделение съдържаше няколко бидона с вода, различни чували и кутии. Десет минути след приземяването хеликоптерът беше разтоварен, момчетата от екипажа им помахаха и излетяха. След като машината се скри от поглед, тишината бе оглушителна – нямаше буквално никакъв звук освен бълбукането на хилавото поточе. Дори при минимално усилие човек плувваше в пот – в безветрието жегата бе непоносима.

Стивън носеше малък термометър и когато го извади, той показваше четиридесет и два градуса. И то в единайсет и половина. Ако някой все още се съмняваше, че ще им бъде трудно, сега окончателно се убеди. Заеха се да разопаковат багажа с мудна решителност. Няколко сандъка без отличителни знаци съдържаха екипировката им за лагеруване. Бавно и целенасочено разпънаха палатките и издигнаха сглобяемите тоалетни. Муди организира района за съхраняване на храната и водата и след като се убеди, че напредват достатъчно, проведе разговор по сателитния телефон.

Четиридесет минути по-късно каньонът отново се огласи от бученето на хеликоптера, който караше останалите провизии. Имаха късмет, че все още не бе излязъл вятър и приземяването мина леко. Тримата членове на екипажа слязоха и бързо разтовариха още кашони и сандъци, които Муди и тамплиерите пренесоха в малкия лагер.

Десет минути след кацането хеликоптерът отново излетя и поне в близките три дни нямаше да го видят. Задухът обгърна групичката авантюристи като одеяло, докато гледаха как машината се издига над планинското било по посока на Аман и прекъсва последната им връзка с цивилизацията. След като си починаха няколко минути, продължиха с подготовката на лагера, за да изпреварят нощта. Оставаха още няколко часа светло и трябваше да ускорят построяването на кухнята. Хеликоптерът беше докарал малък бензинов генератор и няколко варела гориво, с чиято помощ можеха да поддържат ниска температура в няколко големи хладилни контейнера.

Не беше върхът на лукса, но вършеше работа.

Стивън се ориентира с далекомера, после извади портативния джипиес, за да засече координатите. Включи го, но нищо не се случи. Провери батериите и пак пробва. Безуспешно. След като половин час се мъчи с устройството, стана ясно, че има някаква повреда. Приключението не започваше добре. Без джипиес трябваше да засече местоположението според лагера. Стивън знаеше, че няма да се получи особено добре, но щеше да се постарае.

Вечерта настъпи, докато довършваха последните приготовления. Точно преди мръкване, когато Стивън стоеше в основата на склона и оглеждаше северната стена на каньона с бинокъл, Лука се приближи до него.

– Огромен район.

– Така е. Това се опитах да обясня в самолета. Едно е да четеш указанията на Свитъка, но на терен е съвсем друго. Мястото е безкрайно.

– Виждате ли нещо обещаващо? На мен всичко ми изглежда еднакво – измърмори италианецът, почервенял от слънцето и от физическо усилие.

– Не, но нямаме представа какво търсим. Каквото и да е обаче, то е престояло стотици, дори хиляди години, изложено на природните стихии. Затова не очаквайте да видим две колони от древен храм, стърчащи от скалата. Ако не е открито досега, причината е, че не е нищо забележително. Безброй поколения бедуини са бродили в тази долина и не са го забелязали. – Стивън вдигна термуса си и отпи глътка вода. – Няма да е лесно. Опасявам се, че ако постигнем резултат, ще е повече благодарение на късмета, отколкото на уменията ни. И на здравата работа. Ще падне сериозно копане. Започваме утре с първите слънчеви лъчи.

– Точно от това се опасявах. Добре тогава. Лека нощ, доктор Крос.

– Лека нощ. И нека да си говорим на "ти“. Наричай ме Стивън.

– Добре. Лека нощ, Стивън. И пожелай лека нощ на Натали от мен. Можеш да ме наричаш Диего – Лука се отдалечи към палатката със скована походка, уморен от предизвикателствата на деня.