Ръкописът на Войнич

29

– Ти си откраднала Свитъка?

– Освободих. Освободих Свитъка, над който Орденът няма никакви законни права. Да, аз го направих.

Стивън смаяно се втренчи в нея. Какви други изненади криеше тази жена?

– Ето защо знаеш толкова много за него.

– Да. Помогнах на баща си, след като Франк го свърза със своя информатор в Ордена. Лично аз не съм се срещала с човека, но научихме доста неща. Свитъкът е написан около 1450 г. Това, което никой не знае, е, че Ръкописът на Войнич е създаден като сложна защитна обвивка около скрития текст в глава 18. Тайната обаче датира далеч преди въпросния ръкопис. След като проучи всичко, което му осигури Франк, татко стигна до извода, че той е копие на друг документ, писан според него от Роджър Бейкън през тринайсети век. Както сигурно знаеш, Бейкън се счита за един от бащите на научния метод, но освен това е бил дълбоко вярващ монах и е живял в абатството на Абътсбъри. Светът е малък.

Натали допи втората чаша вино и я остави на масичката.

– Както и да е, докато изучавал множество забранени древни документи, които получавал благодарение на репутацията и на развитата си мрежа от контакти, Бейкън открил тайна, която била толкова светотатствена, че се уплашил не само за собствения си живот, а и за съществуването на ордена си. В онези времена църквата възнаграждавала повечето нови открития със смъртни присъди и гонения.

Стивън кимна:

– Може би затова името на Бейкън се свързва толкова често с Ръкописа на Войнич. В един момент стигнах до извода, че той е най-вероятният автор на документа, колкото и невероятно да изглежда, имайки предвид, че е умрял цяло столетие преди създаването му. Това винаги е било парадокс и точно тази досадна подробност ме накара да се откажа от хипотезата си. Но защо е трябвало да се прави копие?

– Оригиналът е бил в много лошо състояние, след като цял век е бил крит от верни сподвижници на Бейкън – средновековните замъци и манастири не са предоставяли най-добрите условия за продължително съхранение на ръкописи.

– Да, така е – при толкова влага, плъхове и какво ли още не.

– Именно. И така, между 1440 и 1450 г. един послушник посветил десет години от живота си за създаването на сегашния документ, за да не се изгуби тайната. Според проучването на Франк този монах бил самият Кристиан Розенкройц, който по-късно става известен като създател на Ордена на розенкройцерите, нищо че легендите го представят като лекар, а не като монах, и е живял сто и петдесет години по-късно – обясни Натали.

– Розенкройц е бил монах?

– Татко смяташе, че легендите за него почиват върху реални факти – макар и изкривени с времето и поразкрасени от негови последователи с богато въображение. За Розенкройц се говорело, че знаел много важни тайни, че имал достъп до забранено познание. Именно тези слухове са залегнали в легендата за розенкройцерите. Ако е бил последовател на Бейкън и е знаел тайната, значи наистина е разполагал със забранено познание – макар и не от естеството, което му приписват.

Стивън се замисли над това разкритие – сагата ставаше още по-интересна. Той самият беше дешифрирал няколко документа на розенкройцерите от седемнайсети век.

Натали се притисна по-силно до него и продължи:

– В известен смисъл Бейкън наистина е написал Ръкописа на Войнич, но не собственоръчно – поне не и екземпляра, който е единственият запазен. Оригиналът е бил унищожен от Розенкройц след завършване на преписа и заместен от копието, което днес е известно като Ръкописа на Войнич. Имало обаче един проблем. Всъщност два. Първо, трябвало да съхрани механизма за дешифрирането на носител, който да не се разруши с времето и да не бъде открит от друг освен от малцината посветени. Вероятно затова е решил да използва плочката и пергамента. Трябвало да остави на братята си в Англия, Италия и Франция инструкции как да намерят плочката с кода, но не можел да го направи по лесен за разгадаване начин.

Изведнъж на Стивън му просветна:

– Изпратил им е кодирани документи с указания къде да намерят не самата плочка, а тайните указания как да я намерят. Скрил указанията в централната базилика, която в онзи период не е била известна. Само духовник – някой от сподвижниците му – можел да бъде допуснат в новата горна базилика и да намери тайния вход за средното ниво. Сега, когато знаем, че пергаментът е бил там, бих предположил, че по онова време тайната за съществуването на двата долни етажа се е предавала от уста на уста. Така само посветените са знаели за тях, а проникването на външни хора е било осуетявано от различни препятствия. В онези времена Инквизицията е била в разцвета си и дори най-малкият намек е бил достатъчен, за да гориш на клада.

– Сигурно затова си срещал герба и в други кодирани документи от същия период. Вероятно и те съдържат указания за базиликата "Сан Клементе"или може би за други места, където са скрити други кодирани пергаменти. Това няма значение за нас, пък и няма как да разберем, ако не дешифрираме тези документи. Важното е, че плочката с кода е у нас. Без нея разчитането на Свитъка би било невъзможно.

– Питам се какво толкова е открил Бейкън, та да се налага да го пазят в такава строга тайна. Трябва да е адски важно. През онзи период познанието, което е било изгубено за Запада в течение на цяло хилядолетие, започнало да се връща в Европа чрез писанията на древните гърци и на арабите – в крайна сметка, изучаването на тези знания е довело до създаване на университетите. Това е бил период на огромен интелектуален подем и в същото време на въодушевление. Цялата многовековна мъдрост, която е била забравена на Запад през така наречените тъмни векове, била преоткрита.

– Нашият агент в абатството не знаеше какво съдържа Свитъкът. Татко недоумяваше защо Орденът просто не го е унищожил, вместо да го пази през всичките тези години, ако тайната е толкова ужасна.

– Мисля, че се досещам защо. Само предполагам, но според мен са чакали.

– Чакали? Какво са чакали?

– Чакали са с напредъка на технологиите, някой да дешифрира Ръкописа на Войнич. Ако искаш да узнаеш тайната, която се съдържа в някой документ, но не знаеш как да го разкодираш, най-логично е да изчакаш някой да го направи вместо теб или да ти покаже начина. Това обяснява слуховете, че във Ватикана има учени, посветили целия си живот на опити да го разчетат. Може би е вярно, но както всички други и те не са успели.

– Има логика. Това обяснява и защо Църквата е запазила само главата, в която е записана тайната.

– Именно. Макар че сигурно никога няма да разберем кой е пазил Ръкописа през по-голямата част от съществуването му, нито какво се е случило с глава 16. Може просто да е изпаднала или пък да е била извадена. – Стивън щракна с пръсти. – Знаеш ли, винаги са ми се стрували странни обстоятелствата, при които Вилфред Войнич се е сдобил с ръкописа. Намерил го сред вещите на висш йезуитски духовник след смъртта му. И тук откриваме пръста на Църквата, макар и не на Ордена… доколкото знаем. Може това да е било част от някакъв сложен план за изваждане на ръкописа на бял свят, за да могат съвременните криптографи да го дешифрират.

Натали сви рамене:

– Няма значение. В крайна сметка нищо от това няма да има значение. Скоро ще разгадаеш загадката и тогава ще имаме повече информация, на базата на която да решим какво да правим занапред. – Протегна ръка и се заигра с едно копче на ризата му. – От толкова много приказки ми се доспа. На теб не ти ли се спи, или трябва да те напоя с още алкохол? Готова съм да те напия, за да получа каквото искам, и то не само защото съм криптоманка. Макар че може би точно затова си избрал тази наука.

– Другият вариант беше да стана китарист в рок банда.

– Никога не съм си падала по музиканти.

– Защото не си чувала как свиря на китара.

– Готов ли си да си лягаме? – настоя тя и започна да разкопчава ризата му.

– Вече си мислех, че никога няма да попиташ.

На другата сутрин Стивън се събуди от аромата на прясно сварено кафе и от звъна на телефона на Натали, който тя бе оставила в чантичката си. Извика я, после се пресегна към нощното шкафче, грабна чантата и като избута пистолета, измъкна отвътре мобилния. Натисна зеленото копче.

– Ало.

– Стивън, ти ли си? Очаквах Натали. Би ли ми я дал? – каза Муди направо.

– Да. Сега.

Натали се показа на вратата и той ѝ подаде телефона през леглото. Тя го грабна и изтича обратно в кухнята – замириса на нещо изгоряло. Стивън обу панталоните си и отиде в дневната, където бе оставил лаптопа. Мръдна мишката и екранът светна. Чакаше го дълъг списък с възможни изречения и той изръмжа наум. В кухнята Натали говореше по телефона, тракаше с тенджери и явно правеше още едно-две неща едновременно. Стивън реши да види пощата си, преди да се заеме със Свитъка, който щеше да му отнеме неизвестно колко време. Включи се в интернет, отвори пощенската си кутия и намери около двеста писма. Погледна последните и ги подреди по автор. Имаше ново съобщение от Гуен от сутринта: "От полицията пак те търсиха. Искаха номера ти и им го дадох. Казаха, че имало проблем в Рим. Освен това получих странно писмо от някой си Лука. Да си му се обадел спешно във връзка с някакъв "Ворник“.

Споменаването на Войнич го стъписа. Той отново прочете писмото и си записа номера на листче. Набързо прегледа останалите писма и препрати голяма част от тях на Гуен. Всичките освен първото бяха свързани с бизнеса.

Какво, по дяволите, означаваше това послание? Дали беше капан? Това бе най-вероятното обяснение. Но наистина ли го мислеха за толкова глупав, че да се хване?

И все пак къде може да е уловката? Единственото, което искаха от него, бе да се обади на някого. А това можеше да стане отвсякъде. Дори по интернет, ако използваше някоя от стотиците телефонни услуги онлайн.

Натали свърши разговора и го извика в кухнята:

– Закуската е готова. Така да се каже. Дано да харесваш филийките много препечени. Както и яйцата.

– Как позна? Толкова ли съм лесен за разгадаване?

Стивън се приближи до кръглата маса в столовата и седна, като отново се възхити колко добре изглеждаше Натали по шорти и тениска, когато му донесе чиния и чаша кафе. Тя отиде в кухнята и след малко се върна със своята закуска и седна срещу него.

– Какво казая Муди?

– В Рим са се активизирали да ни търсят и до двайсет и четири часа може да ни обявят за общонационално издирване. Имат снимките ни от Гранична полиция. Освен това са намерили тялото на Дани. Бил е измъчван. – Натали отхапа от филийката си. – По дяволите, прегоряла е.

– Измъчван ли? Какво те посъветва Муди?

– Да го изчакаме. Ще пристигне днес следобед. Полетът му е след няколко часа и когато кацне, ще се обади. Каза обаче, че нещата загрубяват с всяка минута. Сега е твой ред. Какъв превод ни сервира компютърът?

– Ще ми трябва време, за да го разчета. Но получих интересен имейл…

Стивън ѝ разказа за писмото. Тя отвори широко очи и остави вилицата си.

– Сигурно е Франк. Това е някакъв капан. Не се обаждай. Нека поне да изчакаме Муди.

– Не съм сигурен. Къде е уловката? Ако използвам фонокарта или интернет, няма как да ме засекат.

Натали се замисли, но в крайна сметка се съгласи, че няма видима клопка.

– Да купим фонокарта и да се обадим от уличен телефон. Може някъде от площад "Сан Марко“. Оттам всеки ден минават десетки хиляди туристи, така че много им здраве в търсенето – ако изобщо успеят да засекат обаждането от автомат. Пък и така ще имам още един шанс да видя Венеция… и да похапнем вкусно на обяд, а? Колко време смяташ, че ще ти отнеме да прегледаш резултатите от Свитъка?

– Нека да видя първо какво имаме. – Стивън се премести на масичката в дневната с чинията и чашата в ръка, остави ги до лаптопа и започна да преглежда резултатите. – Дай ми два часа да преведа това и да прегледам всички възможни комбинации. Някои изглеждат пълни безсмислици още от пръв поглед, но човек никога не знае.

– Ще те оставя и няма повече да те разсейвам.

– Можеш да ме разсейваш, когато поискаш – увери я напълно искрено Стивън.

– Да, но в такъв случай няма да свършим много работа, нали?

– Зависи за какво свършване и за каква работа говорим.

– Добре, докторе, отивам малко да се освежа, докато ти вършиш важната работа – каза Натали, като лапна последното залче от закуската си. Стана, занесе чинията си в кухнята, сипа си още кафе и се оттегли към спалнята.

– Когато свърша, мога да облека бяла престилка и пак да ми викаш "докторе“ – предложи той.

– Искам те само по онова странното нещо с огледалце, дето се слага на главата. И обувки. Проблем ли е?

– Няма проблеми. Само решения.

– Така те харесвам, моето момче. Хайде сега, разгадай най-важната тайна на света. За предпочитане, преди обяд. Стига си отлагал.

Стивън отново погледна монитора и прехвърли няколкото десетки възможни изречения в програмата за превод, като я настрои първо на латински. Вентилаторът на лаптопа забръмча, сякаш се готвеше за излитане и след няколко минути се появи нова страница с всички английски варианти. Той започна да прехвърля безсмислица след безсмислица, като спираше на най-вероятните изречения във всяка група. Задачата беше досадна и изнервяща, но нищо не можеше да замени човешката намеса. Един от основните проблеми бе семантиката – нещо, което можеше да се тълкува смислено на латински, звучеше като пълна глупост на английски, затова, след като имаше превода на възможните комбинации от думи, трябваше да се върне на оригинала, за да провери дали не е пропуснал нещо.

Времето летеше и без да усети, се изтърколиха два часа. Стивън потърка зачервените си очи и се втренчи в текста, който бе сглобил досега. Беше свикнал с големия си монитор в офиса и четенето от лаптопа го затрудняваше. Някои от думите изглеждаха като имена на места, затова започна да ги въвежда в търсачките.

Точно в дванайсет Натали излезе от спалнята да провери как се справя. Той я посрещна с триумфална усмивка. Тя го погледна в очите и той кимна.

– Успя ли?

– Естествено. Макар че явно нищо свързано с този проклет Свитък няма да е лесно. Мисля обаче, че разкрих тайната му. – Стивън се поколеба, после вдигна чашата с изстиналото си кафе като за тост. – Дешифрирах Ръкописа на Войнич.