Ръкописът на Войнич

2

ПРЕДИ 30 МЕСЕЦА

30 КИЛОМЕТРА ЮЖНО ОТ ФЛОРЕНЦИЯ

Живописната тосканска селска къща изглеждаше сякаш блести под яркото обедно слънце, жълтокафявите тонове на стените се сливаха със зеленината и покафенелите треви на околните ниви и създаваха илюзия, че плава сред ръждиво-зеленикаво море.

Двама души стояха тихо прегърнати върху извитата каменна алея отпред. Лек ветрец носеше от близката плевня аромат на сено, примесен с миризма на чесън от близките кухни. Никой от двамата не обръщаше внимание на уханията. Целуваха се като младоженци, макар да не бяха – откакто се врекоха във вярност, бяха минали три години, но за всеки страничен наблюдател изглеждаха като тийнейджъри, опиянени от могъщата магия на първата любов.

Жената се дръпна, тръсна кестенявата си коса и я събра на опашка с ластика, който носеше на китката си. Мъжът я задържа с изпънати напред ръце, сякаш се опитваше да запомни всеки детайл от лицето ѝ, после я придърпа към себе си и я прегърна. Отново се целунаха за миг, който продължи цяла вечност.

Антония погледна часовника си.

– О, Стивън! Закъснявам, както винаги. Това вече наистина е за последно. Трябва да вървя!

– Защо ме изоставяш? – попита той с театрален маниер.

– Caro mio[1], разделяме се само за един уикенд. Освен това можеше да дойдеш, но се отказа в последния момент. Ти с твоето хоби! Прекалено си зает, за да задоволиш едно момиче, затова се налага да търся и други развлечения – оплака се тя. Говореше перфектен английски, макар и с изразен музикален италиански акцент.

– Иска ми се да можех да дойда, но организирах тази среща преди седмица и нямаше как да я отменя. Трябваше ми цяла година, за да убедя дъртака за продажбата, а може всеки момент да размисли. Знаеш, че искам да дойда с теб.

– Si, si[2], знам. Е, добре тогава, ще бъдем само аз и чичо ми… може би и чистачът на басейна.

Стивън знаеше, че това е шега. Чичото на Антония – Данте, притежаваше истински дворец на половин час южно от Венеция, плюс две "хижичи"с по десет спални – една в Кианти, близо до Неапол, и една на брега на езерото Лугано. За празненството по повод седемдесет и петия му рожден ден несъмнено щяха да дойдат десетки роднини плюс всякакви величия – от държавни глави до останалите живи от "Бийтълс“, за да почетат поредната изминала една година от жизнения път на достолепния старец. Стивън не би се изненадал, ако след като се върне, Антония му каже, че и самият папа се е отбил инцидентно, за да пожелае дълъг живот на Данте.

– Опитай се да се забавляваш. Знам колко досаден може да е Данте – заяде се той, напълно съзнавайки, че уикендът ще е неспирен гуляй. – Може пък да взема влака и да те изненадам. Надявам се, че тази среща няма да прерасне в неколкодневни преговори, но нали знаеш как е в Италия…

– Да, да. Поне имам интернет. Ще туитна, за да ти кажа как върви партито.

– Не бих имал нищо против аз да те туитна още веднъж, преди да тръгнеш – контрира Стивън.

– И на мен ми се иска, но трябва вече да вървя. Наистина. – Тя го издърпа до колата. – Ciao, amorе![3] Ще се видим след няколко дни.

Антония целуна Стивън по устните за последен път, после отвори вратата на сребристото ауди ТТ. Не можеше да не забележи колко перфектно изглеждат стегнатите ѝ леко мускулести крака, докато се качваше в колата и модната ѝ къса пола се вдигна нагоре. Двигателят забръмча и тя затвори вратата, махна му през матовото стъкло и включи на скорост.

Стивън изчака, докато малката кола се спусне по алеята и продължи по тясната павирана ивица, която в този селски район се водеше за шосе. Антония даде газ, сякаш бягаше от самия дявол. Умерена скорост за нея. Ревът на мотора се чуваше в далечината още цяла минута, преди спокойствието отново да завладее околността.

Щастливец си ти, Стивън!

Така беше. Преди три години двамата с Антония се бяха отказали от трескавото преследване на кариера и се зарекоха да направят връзката си приоритет пред всичко останало. Обикаляха Италия месеци наред, преди да се установят в Греве, откъдето можеха да стигнат до Флоренция за двайсет минути (ако караше Антония), а в същото време оставаха далеч от суматохата на големия град.

Несвикнал да почива на стари лаври, след като се нанесоха в новия си дом в Тоскана, Стивън се отдаде на ново хоби – криптографията, и толкова се вглъби, че накрая Антония го посъветва да насочи енергията си към друго занимание. В отговор на подтика ѝ той основа бутикова софтуерна компания, която бързо прерасна в петчленна организация, координираща усилията на девет дистанционно работещи програмисти от Русия, Украйна и Индия. По ирония никой от двамата не се нуждаеше от приходите – туристическото списание на Антония ѝ носеше малко състояние, а Стивън бе спечелил толкова много от стоковия пазар, че никога нямаше да му се наложи да работи.

Това обаче противоречеше на природата му. Вече се бе пенсионирал веднъж, след като продаде първата си компания още преди да навърши четиридесет, но откри, че умът му се нуждае от по-силни стимули, отколкото може да му осигури постоянното бездействие. След кратка, но убийствена заигравка с американския пазар на ценни книжа и шеметно запознаване със смъртоносните клики, действащи навсякъде, където са намесени големи пари, той насочи интереса си към интернет по времето, когато социалните медии правеха първите си стъпки.

Оттук произтичаше и сегашното му начинание, което опасно се доближаваше до работа на пълен работен ден. Компанията би трябвало да се управлява сама, но Стивън все още се оказваше засмукан в ежедневната ѝ дейност повече, отколкото му се искаше.

Освен това си имаше хоби. Предизвикателствата на криптографията, започнали като леко забавление, сега граничеха с обсебване. Прекарваше неизброими часове, работейки върху средновековни и ренесансови шифри, и беше стигнал дотам, че да напише няколко програми за откриване на повторения от символи и анализиране на кодирани съобщения. Много от уикендите си посвещаваше на пътувания за издирване на шифровани оригинални пергаменти на стотици години, които са били доста разпространени от дванайсети до осемнайсети век. Не отделяше на това занимание цялото време, което искаше да му посвети, защото спешните ситуации във фирмата се редуваха една след друга, но все пак успяваше да открадне поне по два дни седмично, за да работи по "проектите"си, както ги наричаше Антония.

По тази причина сега щеше да изпусне партито на века, или поне на годината, в околностите на Венеция.

От месеци омайваше едно осемдесетгодишно изкопаемо – търговец на редки пергаменти от Болоня. Възнамеряваше да изкупи цялата частна колекция на стареца, съдържаща някои легендарни експонати: свитъци от Мароко, документи от периода между XIII и XV, с произход от Англия, Италия и Франция и дори някои по-стари от Гърция. Това бяха музейни експонати, редки и невиждани, и биха били идеално попълнение в нарастващата колекция на Стивън. Старикът ги притежаваше от цели епохи, много от тях бе наследил от баща си, който също се е занимавал с този бизнес и в началото на XX век е бил дори съветник по древните документи на величия като фамилията Романови. Възможността бе уникална за Стивън, макар той да знаеше, че истински ценните експонати вероятно отдавна са обещани на крупни частни колекционери от Русия и Китай. Все пак дори огризките от масата на този човек вероятно бяха не по-малко интересни от най-прехвалените находки на италианския пазар и Стивън нямаше търпение да сключи сделката.

Той погледна часовника си – платинен"Ланге и синове"с вечен календар, който Антония му бе подарила за четиридесет и втория рожден ден. Влезе в къщата, срещата бе уговорена чак за пет вечерта, но той нямаше търпение да види съкровището на стареца.

След кратко безцелно щуране из празните стаи Стивън реши да отиде за няколко часа до Флоренция и да потренира в любимия си доджо[4]. Увлечението му по бойните изкуства постоянно се задълбочаваше и макар да владееше повечето дисциплини, той обожаваше ритуала на редовните тренировки. Потупа корема си – след три години почти само на италианска кухня трябваше да използва всяка възможност за физически упражнения.

Прибра екипа и една кърпа в сака си, после отиде в малкия гараж до къщата, пълен с боклуци, които двамата с Антония бяха събирали през годините заедно. Избута отвътре очукан мотопед "Веспа“ – най-разпространения транспорт в района, и изрита стартера. На четвъртия опит моторчето забръмча и той форсира няколко пъти. Настани се на напуканата винилова седалка и потегли към Флоренция сред облак синкав дим.

Антония се наслаждаваше как вятърът развява косата ѝ, докато караше на север по магистралата, виеща се сред пасторалния италиански пейзаж. Беше тръгнала от къщи малко след 12,45 и като смяташе евентуалното забавяне заради усилен трафик и някое и друго спиране за зареждане и почивка, предвиждаше да стигне до дома на Данте около 17 часа. Гюрукът на малкото ауди рядко се вдигаше, освен когато ходеха до Флоренция, и едно от тайните ѝ удоволствия беше да усеща слънчевата топлина върху лицето си, докато шофира (наистина бързо) до едно от любимите си места на планетата – Венеция.

Продължаваше да има чувството, че градът притежава величие, което не е срещала никъде другаде. Вярно, можеше да е неприятно задръстен от туристи пролетно и лятно време, но това важеше за повечето големи градове в Италия. Беше необходимо зло и тя беше готова да го преглътне, особено при положение че идваше само на гости. Харесваше спокойствието на провинциалния живот, който двамата със Стивън водеха в Греве, но нищо не я зареждаше с енергия така, както Венеция.

Докато караше сред хълмовете, Антония се замисли какво чудо е фактът, че са заедно – истинска сбъдната мечта. Обичаше Стивън дълбоко и безрезервно и знаеше, че той е готов на всичко за нея, беше го доказал многократно. Беше прекрасно, че превърнаха старата ферма в голямо класическо тосканско имение, ремонтирано с любов и снабдено с всички съвременни удобства, които двамата ценяха. Беше твърде голямо за двамата, но скоро щяха да имат нужда от повече място – тази сутрин с помощта на съвременната фармация Антония бе открила, че е бременна.

Толкова се въодушеви, че повтори теста – и резултатът пак беше положителен. Нямаше съмнение. Нямаше търпение да каже на Стивън, но се сдържа и реши да му съобщи новината, след като се върне – достатъчно познаваше мъжете, за да знае, че не можеш просто да му сервираш, че ще си имате наследник, и да отпрашиш на парти. Това бе сериозна стъпка, бяха я обсъждали, но подходящият момент като че ли никога не идваше… Е, вече дойде, помисли си тя.

След всичко, което бяха преживели заедно, след като тя едва не издъхна в ръцете му, да създадат заедно нов живот – да се видят и двамата в очите на детето си – беше щастие, на което тя почти се страхуваше да се надява. Цикълът на живота щеше да се затвори. Бяха спокойни, подсигурени, здрави, богати и Стивън щеше да е идеалният баща…

Така унесена в мисли, Антония се изкачваше по склоновете на север от Барберино де Муджело. Докато караше по криволичещата планинска магистрала, лампичката за бензин започна да премигва и в един момент светна. По дяволите! Беше забравила да зареди. Нямаше значение, след няколко километра имаше бензиностанция, сигурна беше. Започна да задминава една цистерна, караща предпазливо по стръмния участък, и когато се изнесе, за малко не се блъсна в стар пикап, който едва пълзеше пред нея – в лентата за изпреварване, разбира се. Тя натисна спирачката, за да избегне катастрофата, но педалът просто потъна до пода. Антония заобиколи пикапа, като едва не се блъска в мантинелата, и погледна километража – 150 километра в час. Трескаво смени на по-ниска предавка и колата постепенно намали. Поне можеше да използва като спирачка двигателя – какъв скапан късмет колата да се повреди точно в събота, когато повечето автосервизи са затворени.

Антония пропъди тази мисъл. Можеше да уреди нещо, когато намери бензиностанция. В най-лошия случай, щеше да накара Данте да изпрати кола да я вземе. Ще е изнервящо и неудобно, но понякога животът е такъв.

Смени още една предавка надолу, намали на 90, после – на 70 и отби на един изход, който помисли за бензиностанция. Продължи да намалява и се огледа надясно – сред маслиновите дръвчета забеляза знак за бензиностанция. Поне така ѝ се стори – не можеше да е сигурна, но това бе най-логично. Погледна картата на джипиеса на таблото за съответния символ. Да! Права беше. На дванайсет километра по-напред имаше бензиностанция.

Временно разсеяна от джипиеса, Антония със закъснение забеляза един претоварен камион, който се движеше по сервизната лента към нея. Нямаше време да направи нищо, освен да изпищи. Инстинктивно започна да натиска развалените спирачки, но в следващия миг осъзна грешката си и се опита да даде газ.

Почти успя.

Антония имаше само части от секундата, преди огромният камион да блъсне странично малката кола и да я смачка като кутия кока-кола. Последните ѝ мисли бяха, че е твърде рано, че не е честно и че скъпоценното същество в корема ѝ никога няма да види дневната светлина.

Всичко потъна в мрак.

Стивън спря мотопеда на алеята пред дома си. Нетърпението и притеснението от предстоящата среща с търговеца на редки пергаменти бяха притъпени от физическото усилие на тренировката. Погледна часовника си и видя, че има двайсет минути да се подготви за госта.

Отвори със замах входната врата, хвърли сака на масичката в антрето и бързо тръгна към спалнята, като по пътя започна да съблича потния анцуг. Измъкна риза и панталон от гардероба и пусна душа, знаейки, че са необходими две-три минути, докато водата достигне приемлива температура. Водопроводът на старата къща постоянно създаваше проблеми и беше следващ в списъка с неща за ремонт – отлагаха го, защото не искаха да са вкъщи, когато майсторите пробиват стените, за да сменят старите тръби. Както винаги в Италия, нещо, което нормално отнемаше две седмици, щеше да се точи два месеца, затова човек просто трябваше да свикне и да се примири с ритъма на страната, в която живее.

Стивън се пъхна под струята хладка вода и бързо се изплакна. Докато се бършеше, чу шум от кола, която наближаваше, прекара няколко пъти гребена през косата си и облече ризата и панталона. Все още се закопчаваше, когато подранилият гост почука на външната врата.

Стивън отвори и поздрави стареца, който стоеше пред вратата и стискаше очукана метална кутия за инструменти до гърдите си. Зад него бе спряно ново пежо. Хилавият шофьор стоеше облегнат на предната броня с цигара в уста, и небрежно зяпаше вестника, който бе взел, за да се разсейва.

Стивън покани госта в кабинета си и премести купчината книги от голямото бюро, за да направи място за съкровището на стареца. Мъжът внимателно постави кутията на ръба на масата, отвори я и извади отвътре пет пергамента, всеки от които бе грижливо прибран в прозрачен джоб. Стивън внимателно огледа всяка ръчнoизработенa скъпоценност. Очевидно всички бяха автентични и много древни. Първият бе гръцки документ от около 800 г., а другите четири от XII–XV век. Всичките бяха кодирани, което беше и причина за интереса на Стивън – неговата колекция съдържаше само криптирани пергаменти от XVII век и по-рано, предимно от Италия и Англия. Половин час двамата обсъждаха пергаментите, които се намираха във владение на семейството на продавача от няколко века. Цената, която той поиска отначало, беше многократно по-висока от истинската им стойност, която Стивън бе изчислил, но това можеше да се очаква. Покани побелелия старец в трапезарията на чаша скъпо порто и докато се наслаждаваха на седемдесетгодишното вино, продължиха пазарлъка. В крайна сметка, достигнаха до цена, приемлива и за двамата – много по-висока от това, на което се бе надявал Стивън, но все пак разумна. Доволен, че толкова бързо е сключил сделката, той изтича обратно в кабинета и написа чек, който размени срещу кутията с пергаменти на стареца.

След като свършиха работата, Стивън пожела всичко хубаво на възрастния мъж и го изпрати до колата, където шофьорът стоеше в абсолютно същата поза, както и преди да влязат в къщата – единственото свидетелство за изминалото време бяха седем фаса, смачкани в краката му. Точно когато се сбогуваха, от кухнята се чу пронизителният звън на телефона. Стивън махна на гостите си и изтича обратно в къщата, но когато стигна, телефонът беше спрял да звъни.

Така минаваше целият ден – постоянно имаше чувството, че закъснява с по няколко минути, още откакто двамата с Антония се събудиха с цял час по-късно от обичайното им време за ставане. Стивън се върна в кабинета и огледа пергаментите, като се колебаеше с кой да се заеме най-напред. Телефонът отново зазвъня. Той стигна до кухнята на четвъртото позвъняване и грабна слушалката на масивния апарат от средата на седемдесетте.

Навън маслиновите дървета се поклащаха от безгрижен ветрец и топлата дневна светлина постепенно намаляваше. Пухкави облаци се носеха мързеливо в небето, докато слънцето се оттегляше, за да отстъпи място на обгръщащата всичко нощ. Сцената бе идилична – като за снимка на пощенска картичка, туристическа брошура или кутия шоколадови бонбони.

В къщата телефонната слушалка издрънча на пода и между дебелите каменни стени проехтя нечовешки вопъл – животински рев от жестока, мъчителна болка.