Ръкописът на Войнич

5

ДНЕС

ТЕЛ АВИВ, ИЗРАЕЛ

Два дни след като Стивън за малко не се разби в околностите на Лука, полковник Гейбриъл Синт погледна небрежно датата на часовника си, докато минаваше през едно предградие на петнайсетина километра от летището. Намръщи се. Точно на този ден преди шест години се бе уволнил от Мосад. Пазеше датата в дълбоките дебри на паметта си, в базата данни с безброй други нелицеприятни факти от дългата му и изпълнена с жестокости кариера в служба на Бог и родина.

Бе решил никога да не забравя обстоятелствата около уволнението си, затова лесно бе запаметил и датата.

Това беше денят на последното му убийство.

Палестинецът Насър бе отседнал в един хотел на площад "Опера"в Париж. Висшето командване на Мосад подозираше, че преди две години е участвал в планирането на бомбен атентат пред една синагога в Ерусалим, при който бяха загинали четирима души, а по-късно – в убийството на братовчедката на министър-председателя, която беше удушена, докато била на почивка на Черноморското крайбрежие. В Мосад имаха информация, че се е свързал с терористична група в Париж, и Синт бе натоварен с деликатната задача, изискваща безмилостна ефикасност и внимателно планиране.

Отначало обмисляше да използва отрова, но след като засече отрепката в хотела, избра най-простия и ефикасен метод. Когато подставеният човек на Синт на рецепцията получи поръчка за румсървис от терориста, полковникът се появи лично пред вратата му, облечен в униформа на хотелски служител, носеше поднос с поръчката и кърпа. Насър отвори и му даде знак да внесе храната. Синт послушно влезе след него с подноса. Когато палестинецът се обърна да затвори вратата, агентът от Мосад заби в основата на врата му острата като бръснач, правена по поръчка кама с карбоново острие. Насър се свлече на килима с прекъснат гръбначен мозък. Синт спокойно издърпа острието и го заби през лявото око на терориста в мозъка.

Главата на Насър потрепна два пъти и застина неподвижно. Под сгърченото му тяло започна да се образува локва кръв.

Цялата операция отне осем секунди.

Синт внимателно отиде в банята и изми оръжието си в малкия умивалник, после изплакна кръвта от ръцете и от десния си ръкав. Свали прозрачните гумени ръкавици, които носеше за кървавата задача, и методично съблече униформеното сако, сгъна го и заедно с ръкавиците го прибра в един от найлоновите пликове, които хотелът осигуряваше за прането на гостите.

Погледна се в огледалото. Присви болезнено очи, докато отлепи изкуствените мустаци и бакенбарди от лицето си, после прибра и тях в плика. Сега по нищо не се различаваше от милиони други мъже около четиридесетте, разхождащи се из френската столица с фалшива риза "Версаче"и моден черен панталон.

Върна се в стаята и побутна трупа с крак, повече по навик, отколкото за друго. След като се увери, че Насър няма да се съживи неочаквано, отиде до вратата и се ослуша.

Нищо.

Синт видя портфейла на терориста върху шкафчето и бързо го прибра в джоба си. Жестоките обири не бяха рядкост в големите градове – тъжен, но всеизвестен факт. Убийството на Насър щеше да бъде забравено като поредния от дългата поредица грабежи, прераснали в насилие, и след няколко дни без напредък в разследването полицията щеше да откаже да се занимава. Не се боеше, че ще го хванат – камерите за наблюдение удобно се бяха развалили преди няколко дни и поддържащата фирма щеше да ги оправи чак след седмица. Още една неприятна случайност за полицията в този управляван от хаоса свят.

Със сетива, настроени да засекат дори най-малката опасност, той предпазливо отвори вратата и огледа коридора в двете посоки. Празно. Нямаше никого.

Следобеда на същия ден отиде в посолството, подаде доклада за операцията и заедно с него – оставката си. Началниците му се изненадаха, но приеха решението. Рано или късно на всеки му изгаряха бушоните. Невъзможно бе да се предскаже какво ще го причини, но когато се случеше, единственото, което можеха да направят, бе да оставят агента да уреди цивилния си живот, а ако не успее – да му осигурят подходящо място зад някое бюро, откъдето да разиграва собствени шахматни партии, в които по-млади и по-издръжливи агенти вършат мръсната работа на терен.

След последната си операция Синт отиде с влака до Южна Франция, за да прекара една седмица сред богатите и красивите, преди да се върне в Тел Авив, където трябваше да се срещне с новия си работодател и да бъде инструктиран за следващата си непривична задача.

Шест години бяха дълго време, но му се струваше, че е било вчера.

Не можеше да се каже, че убийството на Насър е било паметно събитие. Напротив – в сравнение с множество други задачи, които бе изпълнявал през годините, то беше скучно и рутинно.

Точно затова бе запомнил датата.

За да не забрави напълно и Насър да се превърне в поредното от множеството омразни лица, чието последно преживяване е била срещата с ледения поглед на Синт.

Полковникът погледна през прозореца на черния линкълн към тълпите безгрижни пешеходци, които се наслаждаваха на летния ден в Тел Авив. Сигурно беше хубаво да живееш в невинния свят на цивилните. Понякога му се искаше да изпита тази радост, но бързо се отърсваше от подобни мисли – какъв смисъл имаше? Животът му бе такъв, какъвто си го бе направил, и нямаше връщане назад. Точно затова сега седеше в бронираната кола, която трябваше да го закара на среща с другите наемници на новия му работодател.

През последната седмица се беше случило нещо сериозно и шефът му не беше доволен.

Синт си спомни срещата, която бе предшествала напускането на Мосад, първия разговор с човека, когото знаеше единствено като Стража. Две седмици преди да убие Насър, полковникът се срещна с този потаен персонаж, който се свърза с него чрез познат от разузнаването. Синт се бе заинтересувал от намека, че някой предлага високоплатена работа за служител с неговия опит, и премина през дълъг процес на вербуване – от непринуден разговор с колегата на един коктейл в посолството до обедна среща в едно кафене на няколко километра от центъра на града.

Синт пристигна в уречения час и бе посрещнат от възрастен мъж с достолепен вид и безупречно изгладен скъп италиански костюм. Двамата бяха сами в ограденото със стени вътрешно дворче на кафенето и келнерът се оттегли, след като им донесе поръчаните кафета.

– Предполагам, че можем да говорим на френски, полковник Синт. Доколкото знам, владеете перфектно този език – предложи старецът, очевидно добре осведомен за лингвистичните способности на полковника.

– Добре – кратко отговори Синт, никога не си беше падал по излишните думи.

– Ако искате, можем да говорим на английски, италиански или руски. Разбрах, че комуникирате еднакво добре на всички тези езици.

– Както кажете. Няма значение. Но виждам, че сте ме проучили добре – отбеляза Синт в израз на професионално признание за очевидно подробното проучване, извършено за високопоставен агент на Мосад – организация, известна с това, че строго пази всяка информация за своите служители.

Старецът се усмихна – мрачна гримаса, с която даваше да се разбере, че има достъп и до най-съкровените тайни на Мосад. Внимателно вдигна чашката към устните си и отпи глътка еспресо, преди да продължи:

– Можем да си спестим излишните любезности. Вие сте зает човек, аз също. Наричат ме Стража. Може да звучи мелодраматично, но това е традиция, датираща от векове, и не съм аз човекът, който ще я прекъсне.

– Стража. Добре, щом казвате. С какво мога да ви бъде полезен, господин Страж? – попита Синт с лека ирония.

– В организацията, която представлявам, има пост, който наскоро бе овакантен, и вие притежавате необходимите качества за него. Ако приемете, работата ви ще бъде да оглавите подразделението за сигурност на организацията и да контролирате цялата му дейност. Иронията е в това, че макар постът да е изключително важен, вие на практика няма да имате никакви задължения. На предшествениците ви буквално не им се налагаше да правят нищо, освен да бъдат винаги готови.

– Интересно. Работа, на която няма да се налага да върша почти нищо. Звучи интригуващо – небрежно отбеляза Синт.

Стража се пресегна, взе недокоснатото кафе на полковника и го премести на ръба на масата заедно със своето. Наведе се на една страна, вдигна кафяво куфарче от щраусова кожа, постави го на масата и го обърна със закопчалките към Синт.

Даде му знак да го отвори.

Синт отвори куфарчето и равнодушно разгледа съдържанието му.

– Двеста и петдесет хиляди долара – заплатата ви за шест месеца. За длъжността, която ви предлагам, ще получавате петстотин хиляди годишно – с равен глас каза Стража.

В Мосад плащаха в пъти по-малко дори за най-висшите постове. Този страж успя да привлече цялото внимание на Синт.

– И какво се очаква да правя срещу това щедро възнаграждение? – попита полковникът.

– Да чакате.

– Да чакам? Само толкова? Какво да чакам? – Обичайната непроницаема фасада на Синт за момент му изневери.

Стража вече знаеше, че полковникът е лапнал въдицата. Той бавно затвори куфарчето и го обърна към себе си. Щракна закопчалките и го остави до левия крак на Синт, после върна чашите с кафе на масата. Вгледа се изпитателно в лицето на другия мъж, после кимна и обясни:

– Ще чакате момента, който се моля никога да не настъпи. И ще участвате в охраната на един свещен предмет, който е изключително важен за моята организация – древен орден, натоварен с опазването на тази реликва.

– Предполагам, че ако приема предложението ви, ще трябва да напусна Мосад.

– Да. Трябва да сте обвързан единствено с нашата организация и никоя друга. Ще имате един месец да решите как да се оттеглите така, че никой да не заподозре защо го правите. В замяна получавате поста до края на живота си.

– Трябва да съм наясно за кого работя. Ако ще се обвързвам за цял живот, искам да знам каква е играта и кои са играчите.

Стража се съгласи и му обясни подробностите. Основан през XVI век, Орденът на Светата реликва бе тайна организация в Римокатолическата църква. Мисията му беше да осигури закрила на най-ценната тайна на Църквата, която се пазеше на забутано място някъде из Южна Англия. Орденът наемаше за тази задача хора извън средите на Църквата, защото те трябваше да притежават умения, несвойствени за обикновеното духовенство.

– За момента не е необходимо да знаете повече. Ако приемете предложението ми, след като се оттеглите от Мосад, ще ви дам още информация, която ще ви е необходима, за да изпълнявате задълженията си. Но пак казвам, основната ви работа ще се състои в чакане.

Синт вече бе решил. Трябваше да е глупак, за да откаже: Да не правиш нищо и да получаваш половин милион на година!

– Приемам.

Стража кимна пак и допи кафето си. Дръпна назад стола си и се приготви да си тръгва.

– От време на време ще ви се обаждаме. За проблеми със сигурността, които изискват присъствието ви. Срещите може и да ви се сторят скучни. Може би по някое време по-нататък ще ви възложим по-активни задачи. Вярвам, че ще сте на разположение.

– Ще чакам да ми се обадите.

Стража се усмихна сдържано и излезе от дворчето, мина с уверени крачки през кафенето и изчезна сред тълпата на улицата.

През следващите шест години потърсиха Гейбриъл Синт точно три пъти – все за тайни срещи на Ордена в Париж. Темата винаги бе една и съща – малкото уединено абатство в Англия. Въпреки че Синт участваше в срещите, от него никога не искаха нещо повече от това да каже мнението си за предохранителните мерки, които се прилагаха в скривалището.

След оставката си от Мосад той водеше спокоен пенсионерски живот. Прибираше по половин милион годишно и чакаше нещо да се случи. Запълваше времето си, като отвори малка школа за бойното изкуство, по което беше специалист – крав мага, специален метод на самозащита, разработен за израелската армия.

Минаха шест безметежни, макар и изключително скучни години. Синт живееше скромно, пестеше по-голямата част от заплатата си и сега бе сравнително богат с натрупани над два милиона долара.

Преди няколко дни обаче получи тревожно обаждане от Стража, който, без да му даде почти никакви подробности, му каза да се готви за лична среща. Трябваше да се срещне с Диего Лука на паркинга на телавивското летище, в северния край на терминала близо до едно канализационно блато, чието зловоние гарантираше, че ще бъдат сами.

Докато колата криволичеше в трафика, Синт изпита лека тревога, която му подсказваше, че трябва да е много внимателен на тази среща с Лука.

Немислимото се беше случило. Скъпоценната свещена реликва на Ордена бе изчезнала и Синт трябваше да оглави операцията за връщането ѝ. Никога не си бе представял, че някой може да проникне през системата за охрана в абатството и да открадне Свитъка. Ако съдеше по разтревожения глас на Стража и по факта, че Диего Лука лично идваше да се срещне с него в Тел Авив обаче, явно преценката му е била погрешна. Това се случваше рядко.

В същото време нямаше представа какво точно се очаква от него сега.

Отново погледна часовника си.

Беше подранил.