Ръкописът на Войнич

18

Настаниха се в хотел близо до Пиаца ди Спаня, който заемаше няколко етажа в реновирана стара сграда. Стивън беше в стаята на Натали и работеше на лаптопа, когато телефонът иззвъня.

Дани обясни, че е намерил някакъв познат във фирмата, охраняваща църквата, и се споразумял срещу три хиляди долара да им уреди половин час на средното ниво, при условие да не изнасят нищо и да не повреждат произведенията на изкуството вътре. Направиха си среща в един през нощта. Дани предложи да им осигури и кола, ако искат, но Натали отказа. Каза му, че ще го чакат пред страничния вход на църквата в уречения час. Дани щеше да ги посрещне, за да е сигурно, че не е изникнал някакъв проблем в последната минута.

Хапнаха в едно ресторантче близо до хотела, което управителят им препоръча, и останаха приятно изненадани от вкусната кухня, която беше на световно ниво. И двамата отказаха да пият вино и предпочетоха минерална вода, което предизвика подигравателната усмивка на нацупения келнер.

Стивън разгледа един план на църквата, който бе изтеглил от интернет, и очерта кръг с радиус около шест крачки от стенописа. Надяваше се да намерят нещо, което са пропуснали в тълпата от туристи по време на посещението, но както се развиваха нещата, не му се вярваше особено. Тайно си мислеше, че усилията им са напразни, но предпочиташе да не го казва на Натали. Беше преживяла достатъчно удари през изминалата седмица – от смъртта на баща си до необходимостта да се крие от преследвачите.

След като се върнаха в хотела, се разбраха да се видят във фоайето в дванайсет и четиридесет и пет. Мълчаливо се качиха с асансьора до етажа си. Всеки бе вглъбен в своите мисли. Когато се прибра в стаята, Стивън си изми зъбите и си взе бърз душ, като се надяваше да си почине малко преди приключението в базиликата. Когато си легна обаче, установи, че само се върти на твърдия матрак и не успява да заспи.

Предишния път, когато животът му се разклати по подобен начин, си имаше Антония да му прави компания в скитането и да го утешава. Сега беше сам в същата ситуация. Нямаше друга алтернатива, освен да изостави всичко.

Стивън се въртеше в леглото и се опитваше да прогони неканените мисли, но напразно. Умът му работеше независимо от неговата воля, подклаждан от адреналина на очакването за предстоящите събития. Колкото и да се опитваше, не можеше да спре да мисли за това.

Личеше си, че допреди разговора им този следобед Натали не беше обмислила всички аспекти на проблема. Ако Франк е готов на убийство, както твърдеше тя, и Орденът беше толкова упорит, както можеше да се очаква, преследвачите никога нямаше да се откажат. Каквото и да направеше, където и да отидеше, Стивън никога нямаше да е в безопасност. Натали – също. Тя не беше негов проблем, но все пак бе успяла да му влезе под кожата. За съжаление, разговорът им не беше изяснил нищо за плановете ѝ освен това, че смята да импровизира.

Колкото и да се опитваше, Стивън не можеше да разгадае Натали. Изглеждаше корава като титан, но беше вътрешно уязвима, което понякога се проявяваше на повърхността. Това бе изключително привлекателна комбинация за него, което личеше от усилията, които му струваше да се концентрира в нейно присъствие. Може би беше за добро, че нямаха шанс да са заедно. Последното, което Стивън искаше, бе да започва връзка с жена толкова скоро след смъртта на Антония – но въпреки това виолетовите очи и цялостното излъчване на Натали го привличаха.

Наистина ли е прекалено скоро? – натрапчиво му нашепваше един вътрешен глас. От катастрофата бяха минали близо три години. Наистина ли беше рано да се интересува от други жени, или това бе само извинение, за да остане свободен, просто зрител вместо деен участник в живота си?

Той се завъртя, за да пропъди безсмислените фантазии. Натали беше твърде млада за него. Въображението просто го тласкаше към обречени възможности, породени от напразни илюзии.

В дванайсет и половина стана и си сложи черен панталон и тъмносиня риза, после облече и черното си яке. Машинално провери дали сейфът в стаята е заключен, докато прибираше документите в джоба си. Когато слезе във фоайето, Натали вече го чакаше, облечена в черния си велурен гащеризон. Опита се да не забелязва колко перфектно ѝ стои прилепналата дреха, но изгуби битката, когато тя тръгна пред него към изхода.

Фредерик спря пред хотела точно навреме. Когато потеглиха, мълчаливо подаде на Натали малък пакет с инструменти – отвертка, шпакла и акумулаторна бижутерска дрелка. Тя ги пъхна един по един във високите си ботуши, които, макар и тесни, ги скриха добре. Стивън наблюдаваше подготовката с интерес. Бяха предупредени да не изнасят нищо от църквата, но никой не им бе забранил да внасят неща. Надяваше се, че този, на когото плащаха, за да ги пусне вътре, не държи особено на формалностите.

Спряха в една странична пресечка до църквата и колата им бе единствената на пустата улица. Стивън и Натали предпазливо слязоха и тръгнаха към храма. Когато завиха зад ъгъла, видяха автомобил, спрян от другата страна на сградата. Дани се приближи към тях изпод една от слабите улични лампи.

– Добър вечер. Надявам се, че тази уговорка ви устройва.

– Идеално, Дани. Благодаря – каза Натали.

– Току-що платих на охраната, с вас ще си оправим сметките по-късно. Сега запомнете правилата – не изнасяйте нищо и не пипайте експонатите. Имате трийсет минути да оглеждате или каквото друго искате да правите на средното ниво. Охраната ще стои на горния етаж, за да не ви пречи, но ще обиколи набързо заедно с вас, преди да си тръгнете, за да се увери, че всичко си е на мястото и не сте повредили нищо. Ясно ли е?

– Няма да пипаме експонатите и няма да крадем. Разбрах – потвърди Натали.

– Е, това е. Ще ви представя на нощния пазач и ще си ходя. Можем да се видим утре, за да ми дадете парите. Късмет – усмихна се Дани.

Заведе ги до страничния вход и след няколко минути през решетките надникна бледо лице. Дани изстреля няколко изречения на италиански и лицето на пазача се успокои. След секунди ключалката изщрака и старата желязна вратата се отвори със скърцане. Дани им кимна и тръгна спокойно към колата си, като извади цигара.

Пазачът огледа улицата, за да се увери, че са сами, и им даде знак да влязат. Решетката се затръшна зад тях и зловещо прокънтя в празната църква. Пазачът им даде знак да пазят тишина и ги заведе до стълбите, водещи към долните етажи. Опипа дрехите на Стивън, като спря за момент, когато намери телефона и ключовете му. Прегледа набързо съдържанието на черната чантичка на Натали и я върна. Един поглед на облеклото ѝ му бе достатъчен, за да се убеди, че ако тя крие нещо, ще му е необходим рентген, за да го открие. След като се увери, че не носят нищо опасно, посочи часовника си.

– Трийсет минути – каза на италиански. – Знаете правилата, нали?

Натали погледна Стивън с неразбиращо изражение. Той ѝ преведе. Двамата кимнаха и пазачът отвори двойната дървена врата, която преграждаше вестибюла на стълбището от горния етаж. Затвори я след тях. Чуха тракането на веригата, която той уви около дръжките. За момент Стивън изпита лошо предчувствие, но то бързо отмина. Само след половин час щеше да се разбере дали мисията им е успешна, или е провалена.

Слязоха във влажната централна част на базиликата, чиито стени бяха главно от изтъркани камъни и нескопосано оформени тухли, скрепени с хоросан, и със странни петна от мазилка тук-там, където все още не се беше изронила. Минаха бързо през първата галерия, разположена перпендикулярно на главната камера. Подобно на съвременната църква отгоре, средното ниво имаше голямо централно помещение, укрепено с колони и арки, и две дълги тесни галерии от всяка страна.

От мястото им в главната зала Натали посочи стенописа на свети Алекси на отсрещната стена. Двамата се приближиха безшумно. Когато стигнаха до стенописа, Стивън отмери шест крачки – всяка от по метър и петдесет[8], извади парче тебешир от джоба си и отбеляза знак на пода. Направи дванайсет крачки в обратната посока и там също маркира. Двамата се отдалечиха от стенописа и огледаха тавана, пода и стените от двете страни около отбелязаните с тебешир места. Никъде не се виждаше кръст. Стивън влезе в лявата галерия, чиято стена бе откъм гърба на стенописа, и след като преброи колко крачки са до входа, повтори изчисленията. После двамата с Натали огледаха двете маркирани места и от тази страна. Нищо. Само древни каменни стени, осеяни тук-там с рисунки.

Обезсърчени, двамата се върнаха в главната зала и се втренчиха в стенописа на свети Алекси.

– Както видяхме днес – прошепна Стивън, – няма кръст. Значи, или сме на грешното място и аз по някакъв начин съм сбъркал данните от пергамента, или по някое време през последните пет века кръстът е бил преместен.

– Може да е бил нарисуван на стената и с годините мазилката да е изпадала. Повечето стени са гол камък, но на места се вижда оригиналната мазилка като при стенописите – изтъкна Натали, като коленичи и извади инструментите от ботуша си.

– Всичко е възможно, но със същия успех можем да предположим, че е бил някъде на пода в радиус от шест крачки. Проблемът е, че това е много голяма площ, за да я проверим. Ако кръстът е бил някаква статуя на пиедестал, отдавна е изчезнал. Опасявам се, че краткият отговор е – прецакани сме.

– Може би една крачка означава един метър.

– Не. Метър и половина е. През петнайсети век метърът все още не е бил въведен. Щом пише крачки, значи – древноримски крачки.

Натали отиде до стената при първия знак с тебешир и леко почука по камъните с дръжката на отвертката, като започна от най-долната част и продължи до най-голямата височина, до която стигаше. Изправи се на пръсти. Стивън разсеяно се замисли какво включва тренировъчният ѝ режим. Почувства лека възбуда и бързо пренасочи мислите си.

Натали поклати глава и изцъка с език, премести се при другия знак с тебешир и повтори процеса. Стивън реши да си намери друго занимание, вместо да зяпа похотливо спътничката си, и отиде при друг стенопис в противоположния край на помещението, който изобразяваше свети Климент, извършващ богослужение. Според часовника му бяха пропилели седем минути. Така нищо нямаше да постигнат.

– Стивън, ела – извика го Натали.

Той се обърна и я видя, клекнала до втория знак с тебешир.

– Виж тавана – каза тя. – Това ли е, което си мисля?

Той присви очи в слабата светлина, бръкна в джоба си за телефона. Включи фенерчето и ярък лъч прониза тъмнината над тях. Там, бледо изписан върху останките от мазилката, се виждаше лабиринтеният герб от Свитъка. С Натали се спогледаха и тя започна още по-силно да почуква по стената, по голия камък и хоросана.

– Застани на колене. Ще се кача на раменете ти и ще пробвам по-високо на стената. Това е гербът. Тук трябва да има нещо.

– Може отдолу да е имало монтиран кръст… който вече го няма. А може и да е горе в тавана – отбеляза Стивън, като все пак клекна.

– Ако е така, ще вземем скеле и ще се качим. – Тя го яхна и го потупа по главата. – Изправи се, момче.

Стивън се опита да не мисли за еротичната страна на позата и се изправи. Натали сигурно беше петдесетина килограма, но не му тежеше. Той забеляза, че дори обутите ѝ във велурения клин крака ухаят приятно. През това време Натали усилено почукваше по стената с отвертката. След няколко секунди звукът от почукването се промени.

– Мисля, че намерих нещо. Стой мирно – прошепна тя и започна да чегърта.

По лицето на Стивън се посипаха прах и парченца мазилка. Той затвори очи и изплю частиците, които влязоха в устата му. След няколко минути Натали сръга рамото му с отвертката, за да му я подаде, после извади от ботуша си акумулаторната дрелка. Моторчето забръмча жално, но свредлото се заби в стария хоросан като в масло. След малко шумът спря и Натали прибра инструмента в ботуша си. Стивън изплю още една порция хоросанови частици и тръсна глава.

Чу нещо да се измъква с усилие от стената над него и Натали му подаде някакъв предмет. Не беше камък, а керамичен блок, грубо оформен, за да прилича на камък.

Натали надникна в празнината отзад.

– Там има нещо, в дупката. Стивън… не искам да го повредя.

– Вземи апарата ми и го снимай. После ще измислим как да го извадим, без да го повредим.

Стивън извади телефона от джоба си и ѝ го подаде. След няколко секунди светкавицата блесна ослепително, после – още веднъж.

– Готово. Вижда се ясно. Хайде свали ме долу.

Стивън се подчини, коленичи на пода, за да може тя да слезе от раменете му. Двамата погледнаха снимката на малкия дисплей.

– Прилича на пергамент – каза Стивън. – Лошото е, че след пет века в тази влажна стена, сигурно е в ужасно състояние. Цяло чудо е, че изобщо е цял. Изглежда, че е сгънат на две. Пробвай да го извадиш внимателно и ще го поставим на пода, за да го огледаме. Можеш да го подхванеш с отвертката.

Натали кимна и с отвертката в ръка отново се качи на раменете на Стивън, като захвана крака под мишниците му. След минута много бавно пъхна металното острие под документа и го измъкна от скривалището.

– Готово.

Стивън коленичи, но точно тогава, пред ужасените им погледи, древният пергамент се изхлузи от отвертката, падна на пода и се счупи на шест. Материалът наистина бе изгнил до такава степен, че бе станал крехък като яйчена черупка.

Натали затаи дъх, Стивън много внимателно я остави на пода и я задържа с ръка да не се приближава до купчинката отломки.

– Не дишай. Дай ми шпаклата – нареди той.

Натали изпълни желанието му и той предпазливо обърна парчетата на стария документ и грубо ги събра. Разгъна прегънатата част и тя се разпадна по сгъвката. Стивън постави и това парче до останалите, като сглоби една цяла, силно начупена страница, изписана с блед кодиран текст. От пръв поглед личеше, че е същият шифър, който ги бе довел тук. С трепереща ръка Стивън направи още снимки и ги прегледа, за да се увери, че са с подходяща резолюция, за да бъдат анализирани по-късно.

Тракането на веригата на вратата към стълбището прекъсна момента им на ликуване.

Стивън прибра телефона в джоба си и прошепна на Натали:

– Вземи камъка и го пъхни на мястото му. Бързо.

Подаде ѝ грубо одяланото правоъгълно парче и отново коленичи, за да я повдигне на раменете си. Чу стъргането на блокчето, докато тя го наместваше. По лицето му отново се посипа мазилка. След като свърши, тя го потупа по главата и той клекна, за да я остави. Точно когато краката ѝ стъпиха на пода, чуха горе вратата да се отваря и някой извика тихо. Стивън погледна часовника си – трийсетте минути бяха изтекли. Погледна пода и с ужас установи, че без да иска, е стъпкал пергамента и сега от него бе останала само купчинка прах, примесена с частици мазилка. Бързо избута попадалите боклуци към стената, в един тъмен ъгъл в другия край на помещението. Натали също се включи. От стълбището се чуха тежки стъпки към далечната галерия.

Натали погледна лицето на Стивън и започна леко да го изтупва от частиците, издаващи какво са правили. Стъпките се приближиха до входа на залата и тя припряно се отдалечи, като дръпна Стивън за ръката. Когато стъпките се приближиха до главното помещение, Натали смъкна ципа на гащеризона си до пъпа, прегърна Стивън и го целуна страстно по устните, като напъха езика си в устата му, стенейки леко.

Пазачът влезе в залата и се покашля. Стивън и Натали го погледнаха, видимо стреснати. Стивън не се преструваше – с разрошената си коса и объркано изражение, той издаваше неподправено чувство за вина. Натали се дръпна и бързо вдигна ципа си, като даде възможност на пазача да зърне едната от изящните ѝ гърди. Прокашля се и му се усмихна лъчезарно, после погледна Стивън, който се мъчеше да възвърне самообладанието си.

– Хм… трийсетте минути свършиха. Нека да огледам стенописите, за да се уверя, че не сте повредили нищо. – Пазачът се ухили. – Надявам се, че си струваше, а?

Стивън опита да се усмихне похотливо:

– О, приятелю, струваше се! Определено си струваше. Si!

Пазачът набързо огледа стенописите и след като се увери, че не са пипали нищо, им махна да тръгват към стълбите, като си мърмореше и клатеше глава. Странни птици бяха тия американци. Кой друг би платил няколко хиляди долара, за да прави секс в църковно подземие? Но пък какво му влизаше в работата. Ако имаше пари и развратно гадже като тази мръсница, и той би направил каквото тя поиска. Ако има любов, няма какво да му мислиш…

Докато се качваха по стълбите, Натали хвана Стивън за ръката. След като благодариха на пазача и му бутнаха още сто долара, за да не си отваря много устата, двамата излязоха на празната улица. Тежката желязна врата се затвори зад тях, за да защити отново съкровищата на църквата от оскверняване. Натали изведнъж стана резервирана и пусна ръката на Стивън.

Когато стигнаха ъгъла на сградата, надникнаха, за да се уверят, че Фредерик още ги чака търпеливо в колата. Улицата беше пуста и само няколко лампи светеха в мрака. Стивън последва Натали, докато стигнаха на няколко крачки от аудито, но изведнъж рязко спря и я хвана за ръката. От храстите, които образуваха жив плет край църквата вдясно от тях, стърчеше човешки крак.

Какво по дяволите става? Стивън завъртя Натали към себе си и постави пръст на устните си. Дръпна я в храстите. Фредерик лежеше сгърчен в прахта със следи от наръгвания с нож в гърдите, бялата риза и черното му сако лъщяха от кръв.

Стивън провери пулса му, за да се увери, че е мъртъв. Измъкна от раменния кобур на шофьора оръжието му – полуавтоматичен пистолет "Рюгер Ес Ар 9“. Ако се съди по прясната кръв, Фредерик бе убит преди не повече от десет минути. Отзад, по-близо до базиликата, в локва кръв лежеше друг мъж, очевидно също мъртъв.

Натали бе отишла до колата и тъкмо посягаше към вратата, но Стивън изсъска:

– Не! Разкрити сме. Остави колата. Да се махаме, може да има заложена бомба.

Хвана я за ръката и хукна далеч от църквата и далеч от смъртта, която неочаквано се бе явила навсякъде около тях. Пустата улица не издаваше присъствието на преследвачи, но въпреки това те побягнаха, сякаш самият дявол е по петите им.