Ръкописът на Войнич

16

Огромното тяло на Сиа Амиери изпълваше входа на частното детективско бюро във Флоренция. Спокоен и елегантен, с шито по поръчка леко тъмносиньо сако, червена кърпа около врата вместо вратовръзка и разкопчано горно копче на ризата, доктор Морбиъс Франк седеше пред приличащия на плъх детектив. Детектив Паоло обясняваше предприетите стъпки, а Франк кимаше одобрително.

– Освен това, както поискахте, изпратих двама от хората ми да проучат служителите на Крос, за да видим как можем да се споразумеем с някого от тях да ни съдейства, ако се наложи.

– Цената няма значение… в разумни граници – подчерта Франк.

– Да, казал съм им. Може би ще е по-лесно, ако знаем какво търсим – изтъкна Паоло за втори път по време на срещата им.

– Това е проблемът. Не знам със сигурност. Всичко, свързано с криптография или древни пергаменти. Ако не това, поне информация къде можем да открием Крос.

– Мисля, че ще се съгласите, че работя доста щателно. Предавам всяка информация на сътрудника ви, както поискахте. – Паоло погледна плахо облечения с черен панталон и тъмнокафяво кожено яке Амиери, който стоеше в другия край на помещението. – Надявам се, че до ден-два най-късно ще открием нещо. Правим всичко, което е по силите ни. Сега остава просто да изчакаме мухата да се хване в паяжината.

– За съжаление, времето ни притиска. Поддържайте връзка и ме уведомявайте за всичко, което откриете, колкото и маловажно да изглежда.

Франк се изправи и се престори, че не забелязва протегнатата ръка на детектива. Напрегнатият момент премина и Паоло въздъхна с облекчение, когато клиентите излязоха. Заплащането беше невероятно, но и двамата мъже излъчваха заплаха. Той бе нарушавал закона и преди, което беше причината Франк да го наеме, но тези типове коренно се различаваха от обичайните му клиенти – ревниви съпруги или бизнесмени, които искаха да шпионират конкуренцията. Тези двамата миришеха на смърт и Паоло го разбираше така добре, както знаеше и цената на парите им. В трудни времена като днешните не можеше да подбира клиентите си, както когато бизнесът вървеше, а Франк плащаше щедро.

В крайна сметка това беше важното.

Паоло вдигна слушалката на телефона и набра познат номер.

Натали надникна над рамото на Стивън, за да види монитора, и попита:

– Какво е това?

– Това е първата стъпка. Програмата е установила зависимост на заместване на символите и така имаме шифър. Проблемът е да подредим буквите в нещо смислено. Ще отнеме време, но мисля, че документът беше написан на латински, и това ще съкрати времето за разчитане. Беше доста отдавна, но все още си спомням основното, което пише вътре. Остави ме малко и ще го разгадая.

– Разполагай се. Аз отивам да си събера нещата. Трябва час по-скоро да се махнем оттук.

Натали го остави сам с лаптопа. Стивън въведе поредица от символи в програмата, която щеше да проведе мъчителния процес на проби и грешки, за да структурира разбърканите на пръв поглед букви в смислен текст. Скоро латинските думи бяха подредени и оставаше само да ги преведе.

Той се вгледа в познатите фрази: Occultumest…

Когато Натали се върна от спалнята с чантите, Стивън бе приключил с превода и търсеше в интернет, за да открие смисъл в закодираното послание. Погледна я и остана смаян от дългата ѝ кестенява коса. Изглеждаше съвсем друг човек, което явно беше целта на перуката. Той бързо възвърна самообладанието си и си придаде съсредоточено изражение.

– Е? Как върви? – попита новата, подобрена Натали.

– Преведох го. Но не е като уличен адрес. Спомни си, че е писано преди близо шестстотин години.

– Какво пише?

Натали се приближи и той ѝ подаде листа, на който бе написал откритието си.

– В превод означава: "Шест крачки от Алексис в средната базилика има кръст. Разковничето за свещения текст е близо до главата на Спасителя на кръста“ – Стивън се почеса по ухото. – Доста ясно, не мислиш ли?

– Това ли е? Можеше да пише: "Следвай гълъбите до стената на мълчанието“. Как ще разберем какво означава?

– Това е втората трудна част. Самото дешифриране можеше да отнеме седмици или месец, ако не бях написал тази програма, подреждането на буквите в смислен текст също не е малък успех. Хубаво е, че си спомних, че е на латински, защото иначе щяхме да усложним програмата, като включим всички езици, които са се говорили по времето на написване на пергамента, а това би отнело доста време. Всъщност сега сме доста по-напред, отколкото можеше да се надяваме при нормални обстоятелства.

Натали изглеждаше малко разочарована, но Стивън току-що бе постигнал почти невъзможното, затова се почувства леко засегнат.

Тя явно усети, че е напрегнат, и не каза нищо. Отиде при кафе-машината и направи още кафе, докато той гледаше на пръв поглед безсмисленото послание. Въведе няколко ключови думи, но не получи нищо. Дори не знаеше откъде да започне.

– Тази част от разчитането ще отнеме известно време. Трябва да пусна различни комбинации от думи в интернет търсачките с надеждата да излезе нещо. Просто ще пробвам без гаранция за успех. Освен това този документ е писан в края на петнайсети век. Много е възможно онова, за което се отнася, да е било разрушено с годините или да е отдавна забравено. Не храня големи надежди. Дори не знаем за коя страна става дума, още по-малко – за кой град. Латинският се е използвал навсякъде за църковните текстове. Мястото, към което ни насочва посланието, може да се намира навсякъде в известния в онази епоха свят. Все пак имам една програма, която ще извърши сравненията с висока скорост. Записах я на диска, който прехвърлих на компютъра ти. Ще я пусна да пресява данните за един час. Може да намери съвпадение.

– Изглежда ми доста несигурна работа – обезсърчено отбеляза Натали.

– Всичко в криптографията е несигурно. Няма мигновени резултати, поне ако съдя от личен опит. Съжалявам. Такова е положението.

Стивън въведе няколко команди и на екрана се появи нескопосано оформен прозорец. Той погледна бележките си и въведе всички думи от посланието в празните полета, после натисна бутона. Компютърът заработи и Стивън отново насочи вниманието си към Натали.

– Трябва да рискуваме да останем във вилата, докато програмата свърши. Ще използва интернет ресурсите и ще запише резултата. Искаш ли да излезем малко на въздух? – предложи той.

– Става. И без това нямаме друга работа.

Тръгнаха бавно по алеята, наслаждавайки се на слънчевата топлина. Натали подхвана най-логичната тема.

– Какви са предпочитанията ти за ново скривалище? – попита полунашега.

– Нека видим накъде ще ни насочи пергаментът – сериозно отговори Стивън.

Излязоха на пътя и завиха към града. Чакълът на банкета скърцаше под краката им.

– Съжалявам, че си забъркан в това, Стивън. Знам колко е странно чувството да си преследван, когато не си направил нищо нередно – каза Натали като един вид извинение.

Той не каза нищо за момент. После погледна профила ѝ.

– Перуката не е зле, но истинската ти коса ми харесва повече – отбеляза.

Крайчетата на устата ѝ потрепнаха, тя сбърчи нос:

– Е, благодаря. Винаги ли си толкова умел в комплиментите към жените?

– Отдавна не бях правил на някоя… и ако щеш вярвай, знам какво е да бягаш от могъщи врагове.

– Съмнявам се. Не и такива. Тези хора са готови да те измъчват и убият. Това е мисията им – да намерят Свитъка, да изтръгнат всичко, което знаеш, и после да те ликвидират.

Той се поколеба колко да ѝ сподели и реши да е искрен:

– В миналото са ме преследвали всякакви врагове – от мафията до шпионските служби. Ранявали са ме. Повярвай ми, знам какво е.

Натали спря. Стивън се обърна и я погледна в очите.

– Не успях да открия много неща за теб, когато те проверявах – отбеляза тя след кратко мълчание. – Предположих, че не случайно реагира толкова хладнокръвно, когато забеляза, че те следим. Ще ми разкажеш ли нещо повече за себе си?

– Преди години се забърках с опасни хора, като се опитах да се намеся в неща, от които трябваше да стоя настрана. Разбих една много доходоносна схема, с което причиних големи загуби на тези хора, затова се опитаха да ме убият. Бяха много опасни противници. Не някой ревнив съпруг или нетърпелив лихвар. Говоря за злодеи от световна класа. Но все още съм жив. А те не са. Поне повечето.

– Може би съм те преценила погрешно – отбеляза тя, като го огледа от глава до пети. – Явно не е хубаво човек да те подценява, доктор Крос.

Стивън нямаше готов остроумен отговор, затова двамата просто продължиха разходката.

– Мисля, че трябва да останем в Италия. Не трябва да рискуваме да привличаме внимание с паспорта ти. Съгласен ли си? – попита Натали, връщайки се на първоначалната тема.

– Нямам нищо против. Може да отидем в някой по-голям град, където ще е по-лесно да се скрием. Болоня, Милано или дори Рим…

– Чувала съм хубави неща за Болоня. Ако си съгласен, стига твоята програма да не извади нещо друго, предпочитам да се преместим там. Можем да отидем с колата.

Стивън завъртя главата си, за да отпусне схванатите мускули на врата си. После отново я погледна изпитателно и попита:

– Освен да бягаме, имаш ли някакъв друг план?

– Имам. Ти разплиташ всичко, научаваш загадката и тогава…

– …и тогава?

Натали спря. Стивън продължи с по-мек глас:

– Натали във всичко това има една голяма дупка, дори да дешифрирам Свитъка. Дупката е в това, че ти нямаш план. Да приемем, че разкрием загадката. И какво тогава? Или по-реалистично – да предположим, че не успеем. Че никога не узнаем какво пише в Свитъка. Какво ще правим тогава? Кога ти или аз ще бъдем отново в безопасност?

Натали не отговори. Очите ѝ проблеснаха за момент.

– Преживявал съм такива моменти – изтъкна Стивън, като изрита едно камъче към близката нива. – Това е сътресение, което ще промени всичко. Не виждам сценарий, при който нещата да останат постарому. Животът ни е променен завинаги, без шанс да се върне в нормалния си ритъм, какъвто и да е бил той. Приеми го и ще е по-добре за нас.

– Не се бях замислила за това…

– Виж, ако си права и Орденът съществува и е тръгнал по петите ни, те няма да се откажат. Ако тази група е пазила Свитъка над петстотин години, можеш ли да си представиш, че нещо ще ги накара да спрат? Ами Франк? Дори да му върнеш двата милиона, ти сама каза, че този човек е въшлив с пари и е вманиачен. При какъв сценарий би ни оставил на мира и би се оттеглил?

Стивън се обърна и тръгна обратно към къщата. Натали ускори крачка и бързо го настигна.

– Стивън… съжалявам. Не те замесих нарочно. Писмото до баща ми те замеси.

– Натали, аз съм голямо момче. Знам, че е така. Не търся кого да обвинявам. Просто се тревожа как ще оцелея, не само днес, а в близките десет години. Ако си права, ще ни трябват много късмет и умения, за да се измъкнем чисти. За щастие, имам достатъчно пари до края на живота си, но трябва да ги прехвърля, за да не могат да се проследят. Осъзнавам, че трябва да се махна и повече да не поглеждам назад. – Стивън потърка лицето си и въздъхна. – Правил съм го вече. Трудно е. Колкото по-скоро осъзнаеш какво трябва да направиш, толкова по-добре. Една крачка накриво е достатъчна, за да се сринеш. Не можеш да си позволиш грешка. Никога.

Натали се замисли над думите му, докато вървеше до него. Хладнокръвната ѝ фасада се беше пропукала макар и мъничко и Стивън видя следа от уязвимост там, където преди имаше само сила. Знаеше какво преживява. Толкова беше обсебена от тайната на Свитъка и от желание по някакъв начин да отмъсти за баща си, че бе пропуснала голямата картина. Или пък предпочиташе да се абстрахира от действителността, докато не стане готова да я приеме. Стивън обаче вече бе преживявал момент, когато трябваше да събере целия си живот в една чанта и да бяга, а случи ли ти се подобно нещо веднъж, сънят ти вече не е както преди и си психически подготвен да го преживееш отново. В някои отношения той беше най-неподходящата мишена за преследване, защото имаше опит и знаеше какво да прави.

– Гадна работа – измърмори Натали.

– На мен ли го казваш?

Над главите им няколко птици се рееха спокойно из нивата, използвайки момента, докато фермера го няма на поста му. Слънцето целуваше лозите в съседния парцел. Пасторална идилия. Като се изключи фактът, че трябва да се крият като плъхове от преследвачите си, денят беше прекрасен.

Стивън погледна часовника си. Програмата вероятно бе свършила. Време беше да се връща на работа.

Когато приближиха къщата, Фредерик тъкмо изнасяше двете чанти на Натали, за да ги качи в колата. Кимна им за поздрав. Стивън отново се запита каква е ролята на шофьора.

– Какъв точно е Фредерик? Каква е неговата история? – попита, когато влязоха в къщата.

– Фредерик работеше за баща ми близо двайсет и пет години. Получих го, така да се каже, по наследство след смъртта на татко. Беше в къщата, когато отидох да уредя погребението, и предложи да ми помогне.

– Не е много приказлив.

– Не, не е.

– Но мога да се обзаложа, че и той умее да купонясва, ако гаврътне една-две чашки.

Натали се засмя.

– Фредерик просто не говори много. Винаги е бил такъв. Но е верен до гроб и би направил всичко за мен. Безстрашен е. Бивша зелена барета. Постъпил е на работа при баща ми в средата на осемдесетте, веднага след като се уволнил от армията. Готов е да ме последва навсякъде.

– Това е хубаво, защото ще се наложи да е с теб още дълго. Той също трябва да се сбогува с досегашния си живот. Вече разбираш, нали?

– Разбирам, Стивън. Просто ми трябва малко време да го приема. Имах и други проблеми наскоро…

Стивън отиде при компютъра и погледна екрана.

– Бинго!

– Какво?

– Промяна в плановете. Няма да ходим в Болоня – заяви Стивън.

– Така ли? А къде?

– В Рим.