Ръкописът на Войнич

8

Сия Амиери седеше зад волана на сребристия лексус, който му бе осигурил неговият наставник и работодател доктор Морбиъс Франк, и се взираше в центъра на Техеран. Столицата на Иран се бе показала пред него след изморително пътуване от Ню Йорк през Лос Анджелис, Палм Спрингс, после пак до Ел Ей и доста заобиколен път през Сингапур до международното летище "Мехрабат“.

Колата го чакаше на мястото, посочено от Франк, и той получи ключовете от нервен младеж, който се отнасяше към него като към някакво величие. Амиери знаеше, че благодетелят му се ползва с голямо уважение в Техеран. Въпреки че Франк бе британски гражданин, търговските му отношения с режима тук включваха нефт, международно банкиране и оръжия и той имаше приятели и по най-високите етажи на властта. Франк разполагаше с жилища и офиси в Техеран, Англия и Канада и влиянието му изглеждаше неограничено.

Амиери пое по булевард "Мерадж"към монумента "Азади“, където бе насрочена срещата. Все още на около километър пред него кулата бе впечатляващо произведение на архитектурата – четиринайсет етажа изцяло от бял мрамор, стърчащи в небето. Амиери добре познаваше региона. Роден и израснал в Ирак, той неведнъж бе идвал на тайни мисии в Иран: първо като специалист по разпитите и агент на железния режим на Саддам Хюсеин в Багдад, после – като наемен убиец за всеки, готов да плати цената му. Благодетелят му го беше спасил от ръцете на новия режим, като му предложи алтернативно бъдеще пред перспективата да свърши с куршум в главата.

Още от дете Амиери знаеше, че е по-различен от другите хора. Постъпи в известната с жестокостта си иракска тайна полиция, защото му доставяше удоволствие да наранява хората. Един едър младеж, готов да изпълнява и най-бруталните задачи, без да роптае, беше ценен кадър и първият му ментор капитан Мухабарат веднага разпозна това негово качество. Скоро славата му на безмилостен агент се разпространи извън средите на тайната полиция и той стана най-известният убиец в региона. Но въпреки всичко от време на време Амиери изпитваше чувство на вина. Не за нещата, които вършеше, а за това, че му доставяха удоволствие. Тайно в себе си изпита облекчение, когато го арестуваха и осъдиха на смърт – това поне щеше да сложи край на лудостта му. И тогава се появи доктор Франк, единственият човек, който истински го разбираше.

Амиери възприемаше намесата му като спасение от бащата, който никога не беше имал, и в следващите години все по-силно се привързваше към Франк. Днес нямаше да се поколебае да поеме куршум заради него. Идването на Франк в часа на най-голямата му нужда, за Амиери бе като появата на ангел, който му предлагаше едновременно по-добър живот и път към разкаянието.

– Винаги има наказание – казваше му от време на време доктор Франк. – Ако не телесно, то на душата.

Амиери само се надяваше благодетелят му да не се разгневи заради случилото се с професор Туейн. Франк не беше изключил възможността да изтезават Туейн, за да го накарат да каже къде е Свитъкът – но и не беше дал съгласие за убийството на стареца.

Смъртта на Туейн бе изненада. Амиери не подозираше за здравословните проблеми на професора и се стресна и разтревожи, когато той издъхна. Разпитът едва бе започнал, затова можеше да се оправдае, че е било просто нещастна случайност. Франк не искаше да обсъждат подробностите по телефона – нареди на Амиери незабавно да се яви пред Кулата на свободата[6], където щяха да обсъдят всичко.

Амиери не се боеше от гнева на Франк.

Най-големият му страх бе, че с начина, по който е изпълнил задачата, може да е разочаровал своя сурогатен баща.

Това би било най-тежкото наказание, което можеше да си представи.

Хиляда и триста метра над Каспийско море частният самолет "Хоукър"започна спускането си към международното летище "Мехрабад“. Имаше леки турбуленции, но това можеше да се очаква при този маршрут – въздушните течения над Каспийско море бяха известни с капризния си характер. Доктор Морбиъс Франк обаче беше свикнал с друсането. Мрачното му лице дори не потрепна, когато летателният апарат се разтресе, и той не вдигна поглед от броя на "Файненшъл таймс“, който четеше. Пилотът му бе от най-добрите, а Франк имаше далеч по-належащи проблеми от това да се притеснява за някакви си въздушни ями.

Когато научи за смъртта на стареца, побесня, но Амиери беше като дете и към него трябваше да се подхожда внимателно. Освен това може би грешката беше на самия Франк. Трябваше лично да се види с Туейн, за да обсъдят нарушаването на взаимното им споразумение за собствеността на Свитъка. Амиери просто бе направил онова, което умееше най-добре – да изтръгва информация от хора, които не желаят да му я дадат.

– Не съм ти ядосан, синко – увери Франк убиеца, когато Амиери му се обади у дома, в Лондон, от хотела в Палм Спрингс, където бе отседнал, преди да отиде у Туейн.

– Беше болен, докторе – настояваше Амери. – Не съм го притискал прекалено. Откъде да знам, че има аневризъм…

– Вярвам, че не си се престарал. Ти винаги прилагаш умерен натиск. Оценявам го. Било е просто нещастно и непредвидимо усложнение.

– Свитъкът не беше там. Претърсих всичко обстойно, без да оставям твърде видими следи. Знаех, че не искаш да личи, че е ровено. Свитъкът не беше в къщата.

– Ще го намерим – успокои го Франк. – Подозирам, че е у дъщерята. Няма друго логично обяснение. Туейн беше единак и единственият човек, на когото имаше доверие, бе момичето. Агентите ми потвърдиха, че не е притежавал банков сейф, но дъщеря му има, така че ролята ѝ е очевидна. Сигурен съм, че намерим ли момичето, ще намерим и Свитъка.

– Знаем ли вече къде е? – пламенно попита Амиери. – Защото падне ли ми в ръцете…

– Работим по въпроса. Хората ми в момента я издирват. Ще ти дам повече информация, когато се видим в Техеран.

Това беше преди три дни. На Франк му се искаше да можеше да върне времето и да се срещне лично с Туейн, за да го разпита за промяната в плановете за Свитъка, но миналото нямаше как да се промени. Тогава бе зает с други неща – изключително важни проблеми, изискващи цялото му внимание, които щяха да излязат наяве, след като Свитъкът бъде намерен и преводът му стане обществено достояние. Жалко, че толкова бързо бяха изгубили контрол и настана пълен хаос, но в крайна сметка Франк щеше да спечели. Винаги печелеше.

При вида на Техеран под тях чувството му за увереност се засили. Хората му постепенно преодоляваха всички препятствия в издирването. Скоро щяха да намерят дъщерята на Туейн. Беше сигурен в това.

Само се надяваше да я открие, преди до нея да се добере Орденът на Свещената реликва.