Ръкописът на Войнич

27

Двамата младежи изпиха последните глътки от бутилката "Ламбруско“. Момчето нямаше търпение да стигнат до гвоздея на вечерта. Момичето също се вълнуваше, но в момента имаше по-голямо желание да запали цигара. Момчето имаше по-добра идея. Държеше парченце тъмнозеленикав хашиш от Афганистан, който според дилъра щял да му осигури незабравимо надрусване.

Седнал на стълбите на тъмната сграда, младежът внимателно раздроби парченцето с размер на гумичка от молив. Момичето наблюдаваше с интерес как изтърсва малко тютюн в хартийката и свива цигара с частиците лепкаво вещество и тютюна. После уви остатъка от наркотика в алуминиево фолио и го прибра в джоба на суитшърта си. Поднесе произведението към носа си, за да го помирише, преди да го запали.

Подаде цигарата на Тереза, тазвечершната му надежда за завоевание, която наскоро бе навършила петнайсет и кипеше от младежка жажда за експерименти.

– Това е велика дрога! Помириши само! – каза момчето на име Лучано.

Тереза одобрително подуши цигарата.

– Еха! Прав си. Мирише страхотно – възкликна, макар да не бе съвсем наясно на какво трябва да се възхищава.

След една бутилка евтино газирано вино обаче беше готова на всичко. Лучано бе голям сладур с дръзко поведение, което караше половината момичета в училище да копнеят за него. В момента Тереза бе готова да реагира с ентусиазъм дори ако бе поднесъл под носа ѝ купчинка миши лайна. Изкиска се мислено при тази мисъл и му се усмихна лъчезарно.

Запалиха цигарата и дръпнаха силно, като задържаха дима в дробовете си колкото можеха по-дълго, преди да издишат шумно. Отначало единственото, което почувстваха, бе ефектът от свиването на кръвоносните съдове под действието на никотина, но след няколко минути изпитаха типичното еуфорично отпускане на сетивата. Когато цигарата свърши, и двамата се чувстваха прекрасно.

Лучано се притисна до Тереза и я целуна, като затвори очи, за да се наслади на вкуса на устните ѝ. Тя отвърна със страст и не след дълго той пъхна ръка под ризата ѝ и тя застена насърчаващо. Лучано се дръпна, огледа се и кимна към вътрешността на старата сграда. Изправи се – възбудата му личеше ясно от подутината на дънките – и подаде ръка на Тереза. Тя я пое и той я вдигна на крака и я дръпна във вътрешността на тъмния вход.

Няколко метра навътре, скрити от любопитни погледи, отново се целунаха, но само след няколко секунди забелязаха мухите, бръмчащи като кошер във вътрешността на постройката. Тереза се дръпна инстинктивно от насекомите и след кратко колебание Лучано извади запалката от панталона си.

Писъкът на момичето проехтя в тихия квартал, отеквайки в стените на близките жилищни сгради. Един прозорец отсреща светна.

Петнайсет минути по-късно две патрулки осветяваха със сигналните си лампи изоставения железарски магазин и полицаите записваха показанията на уплашените до смърт деца, докато чакаха пристигането на криминалистите. Един от служителите на реда записа часа – дванайсет през нощта, друг опъваше жълта ограничителна лента, макар и ненужна в този безлюден квартал.

Един микробус на телевизионна станция спря със свистене на гуми наблизо – екипите постоянно подслушваха полицейската честота, за да са първи на местопроизшествието.

Противно на добре обмислените планове на Амиери, Дани щеше да бъде водеща новина още на следващата сутрин.

Оранжевите лъчи на изгрева вече озаряваха небето над Рим, когато полковник Гейбриъл Синт получи тревожно обаждане от агента си в полицията. Внимателно изслуша своя човек и след като затвори, дълго мисли за възможните последствия от това, което току-що бе чул. Колкото и да му бе неприятно, трябваше да се обади на Лука и да го информира за последните събития,. Единственото, което го радваше, бе мисълта, че най-вероятно ще събуди тоя тъпанар. За негово разочарование Лука вдигна при второто иззвъняване и звучеше съвсем бодро.

– Какво има? – попита небрежно, без да си губи времето с любезности.

– Детективът, който е уредил посещението на момичето и Крос в базиликата, е намерен мъртъв снощи. Бил е измъчван и удушен.

– Боже мой! Още един труп за толкова кратко време. Това не може да продължава.

– Никой не се радва от случилото се. Полицията засилва мерките за издирване на бегълците. Шансовете ни за намеса намаляват сериозно, ако бъдат арестувани… или ако извършителят на убийствата ги открие първи. И в двата случая положението не е розово.

Лука замълча за момент, за да помисли.

– Имаме ли основания да предполагаме, че момичето и Крос правят нещо друго, освен да бягат от опасността? – попита след малко.

– Почти сигурно е, че се опитват да разгадаят тайната на Свитъка. Иначе защо ще идват в Рим и ще правят среднощното посещение в базиликата?

– Склонен съм да се съглася, но записите от охранителната система не го доказват категорично. Заснети са да влизат в базиликата. После са слезли на средния етаж, но там покритието на камерите не е пълно и петнайсет минути от престоя им се губят. Не знаем какво са правили през това време.

– Прати ли някого да отиде на място и да огледа? – попита Синт.

– Разбира се. Още на следващата сутрин изпратих трима души и не откриха никакви липси. Но сградата е голяма и при положение че не знаем какво е търсила жената, няма начин да разберем дали го е намерила, или не е. Докато хората ми отидат и изгледат записа, църквата вече е била отворена и пълна с туристи и охрана. Знаем, че стенописите не са пипани – кураторите ни помогнаха да огледаме всичко. Затова отново сме там, откъдето започнахме. Знаем само, че двама от хората, които са били в пряк контакт с момичето, са убити.

– Колкото и обезпокоително да е това, най-важният приоритет си остава да намерим Свитъка – напомни Синт. Миналия следобед бе говорил половин час със Стража, за да го информира за развитието на нещата, и той беше останал много разочарован, че полковникът не е успял да разреши проблема.

– Да, но може би не подхождаме правилно. Момичето и Крос сигурно са разбрали, че шофьорът им е убит, и несъмнено сега се страхуват от всичко и от всеки. По наша информация тя не знае почти нищо за Свитъка, затова може би е отишла при Крос не от желание да научи тайната му, а за да открие какво се е случило с баща ѝ или да довърши последното му дело. Просто нямаме достатъчно информация. – Лука замълча за момент. – Мисля да пробваме друг подход.

Що за глупости, помисли си полковникът.

– Това е изключително лоша идея – каза по телефона. Последното, което му трябваше, бе Лука да поеме командването. Щеше да е катастрофално.

– Отчитам мнението ти, но това, което правим досега, не дава никакви резултати, нали? Да не би да пропускам нещо и всъщност да сме на път да открием Свещения свитък? Струва ми се, че се случва точно обратното – изгубихме следите на бегълците, нямаме представа какво правят и рискуваме да ни бъдат измъкнати под носа заедно със Свитъка от неизвестна вражеска групировка, която не се колебае да убива.

Синт нямаше как да оспори тази истина. Единственото, което можеше да направи, бе да настоява на позицията си:

– Твоята намеса ще влоши нещата. Ти нямаш опит в полевата работа и само ще усложниш ситуацията.

– Разбирам, но с цялото ми уважение, ситуацията вече е достатъчно сложна. И без да се заяждам, не аз бях натоварен със задачата да охранявам Свитъка. Той беше под твоя "професионален"надзор, когато се случи катастрофата, и не виждам признаци положението да се оправя през последните дни, докато действаме по твоя начин. Независимо дали ти харесва или не, аз вече съм част от този сценарий, както обичаш да го наричаш, затова не виждам с какво мога да навредя повече от теб – раздразнително изтъкна Лука.

Синт имаше достатъчно опит, за да осъзнае, че няма да промени решението на италианеца с нищо, което каже. Ако този кретен искаше да направи така, че да го убият, най-доброто решение бе да не му пречи и да остави събитията да се развиват сами.

– Тогава няма да имам друг избор освен още веднъж да изразя несъгласието си пред моя ръководител – изтъкна Синт с надеждата споменаването на Стража да укроти Лука.

– Върши каквото трябва. Аз ще предупредя своя ръководител да очаква обаждане. Ако има нещо ново, ще ти звънна. Очаквам същото от теб – каза италианецът и затвори.

Лука се замисли какво да прави. При всичките им хитрини досега не бяха постигнали нищо. Той не виждаше какво ще им навреди, ако решат да действат по-директно. След като се постави на мястото на бегълците, имаше чувството, че това е правилният подход. Можеха да проявят повече отзивчивост към някой, който е в състояние да реши проблема им веднъж завинаги.

Струваше си да опита.

Натали и Стивън се редуваха да шофират по пътя за Местре и малко след девет спряха в подземния гараж на малка къща в покрайнините. Като предградие на Венеция Местре бе основният жилищен район за работниците и служителите, движещи туристическата машина на световноизвестния исторически град. Беше идеалното скривалище – близо до голяма международна дестинация и в същото време на напълно анонимно място. След като оставиха колата и затвориха вратата на гаража с дистанционното, двамата най-после си отдъхнаха. През последните няколко часа Натали само мълчеше и Стивън не можеше да разгадае какви мисли минават през главата ѝ. Предполагаше, че просто е изтощена. Като него.

Къщата бе с две спални, двуетажна постройка, в която цялата жилищна площ се намираше на горния етаж, с гараж и склад на долния, скромно, но удобно обзаведена. Стивън качи чантите в дневната, докато Натали разглеждаше кухнята. Тя отвори хладилника и възкликна, приятно изненадана от порядъчния запас храна и напитки. Отвори кутия портокалов сок и сипа по една чаша за двамата.

– Добре дошла вкъщи – подметна Стивън, като влезе при нея, след като дръпна резетата на входната врата.

– Не е "Риц“, но никога не съм се чувствала толкова щастлива да пристигна някъде.

Стивън взе чашата си и отиде да огледа спалните отзад, които бяха малки, но удобни. Банята също бе типична за дом с такива размери и от този период – цялото жилищно пространство на горния етаж бе около сто квадратни метра.

Когато се върна в кухнята, Натали хрускаше някакви бисквити, които бе намерила в шкафа.

– Е, как ти се струва? – попита тя.

– Добре е. Предлагам да поспим и после ще започна с дешифрирането на Свитъка. Не би трябвало да отнеме дълго, но да не се заричам. Имам достатъчно опит, за да знам, че винаги може да изникне нещо, което да те прецака. – Стивън допи сока си и се прозина. – Ще си взема един душ и лягам. Избери си която стая предпочиташ – почти еднакви са. Аз нямам претенции.

– Все ми едно. Има само една баня, предполагам?

– Позна. Да се надяваме, че канализацията работи. Апартаментът ми във Флоренция беше малък ад.

Стивън взе сака си и го тръсна на леглото в едната от спалните. Бързо закачи ризите си в гардероба, после занесе комплекта си за бръснене в банята и затвори вратата. Две големи кърпи висяха на закачалка над шкафчето, върху което бяха подредени основни тоалетни принадлежности като сапун, кисета и шампоан.

Стивън се съблече и пусна душа. Изчака няколко минути, докато топлата вода се изкачи от газовия бойлер на долния етаж и температурата се стабилизира. Разопакова един сапун и се пъхна под струята, наслаждавайки се на топлината след близо осем часа седене свит на седалката в колата. Точно когато изплакваше косата си от шампоана, в тясната стаичка лъхна хладно течение и издуха насъбралата се пара. Стивън изми пяната от очите си и надникна зад завесата на душа. Посрещна го удивителна гледка – Натали стоеше гола върху дебелата изтривалка, постлана на пода. За момент си помисли, че халюцинира, но в следващия момент тя впи устни в неговите и езикът ѝ проникна в устата му с възбуждаща настъпателност. Бе достатъчен само миг от този първичен контакт и възбуденият му член се опря в корема ѝ. Тя го хвана с мокра длан, погали го и погледна Стивън в очите:

– Не искам да спя в другата спалня.

Стивън обърна главата си към Натали, която лежеше грациозно до него във влажното легло, намокрено заради прибързаното им излизане от душа. Тези смайващи виолетови очи напълно го обезоръжаваха. Той се усмихна и погали все още мократа ѝ коса.

Натали се прокашля.

– Исках да го направя още след като тръгнахме от църквата, но моментът все не изглеждаше подходящ – призна. – Може би и сега не беше, но човек не може винаги да улучи най-добрия момент.

Стивън се усмихна:

– За мен беше идеален.

– Реших, че е добре да изчистим тази неяснота, когато останем сами. Надявам се, не се сърдиш, задето така те въвлякох в похотливите си импулси.

– При нормални обстоятелства не съм толкова лесен. Но сега не сме в нормална ситуация…

– Харесва ми как разсъждаваш. Сега искаш ли да си довършиш душа, или има друго, с което бих могла да те заинтересувам? – попита тя невинно.

Възбуден от недвусмислената покана в съблазнително дрезгавия ѝ глас, Стивън погледна съвършените ѝ гърди и тялото му само взе решението.

Накрая изтощени отидоха в банята и се изкъпаха заедно. Стивън се възхищаваше на прекрасното ѝ стегнато тяло, докато я галеше със сапуна. После, капнали от умора, двамата се добраха до неизползваната спалня и заспаха прегърнати като партньори с дългогодишна връзка зад гърба си. Последната му мисъл, преди да потъне в омайващия балсам на съня, бе, че Натали е невероятна и че може би наистина всичко се случва с причина.