Ръкописът на Войнич

40

На другата сутрин речното корито беше неузнаваемо. Палатките бяха прибрани, кухнята и тоалетните – разглобени и опаковани и всичко бе готово за отпътуване. Саковете на Стивън, Натали и Муди бяха подредени на една страна и хората на агента от ЦРУ се мотаеха наоколо, като се опитваха да не се пречкат във вече смазващата жега.

Ето нещо, което няма да ми липсва, помисли си Стивън, докато хеликоптерът се приземяваше. Муди дръпна вратата, за да я отвори, и двамата скочиха на земята, още преди витлата да спрат да се въртят.

– Виждаш ли? Всичко е под контрол. Имам известен опит с тези неща – каза Муди, докато отиваха към чантите.

Стивън коленичи и набързо прегледа нещата си: компютър, паспорти, портфейли и пари. Извади бинокъла и огледа северния склон на каньона, търсейки пещерата. На мястото имаше прясно натрупана пръст и пясък.

– Моите хора казаха, че снощи Синт е изпратил екип с акумулаторни прожектори и взривове – обясни Муди. – Заличили са всички следи и са срутили пещерата, за да не личи, че там е имало нещо. Признавам, че действат доста експедитивно. Ако не знаеш какво се е случило вчера, няма да забележиш нищо. А до утре или вдругиден слънцето и пясъкът ще са си свършили работата и няма да има никаква следа.

– Нямаш ли усещането, че и преди е правил такива неща? – попита Стивън.

Обърна се и забеляза, че Муди гледа нещо зад него. Синт се приближаваше откъм дерето. Когато дойде при тях, стисна ръцете и на двамата.

Муди заговори първи:

– Май ви дължим благодарности, че спасихте живота на всички ни, включително моя.

– Няма защо. Радвам се, че помогнах. Жалко, че този неприятен инцидент изобщо се случи. – Погледна агента от ЦРУ безизразно. – Или не се е случил.

– Да. Нищо не сме чули. Животът продължава.

– Може ли да остана за малко насаме с доктор Крос? – попита полковникът.

Без да дочака отговор, хвана Стивън леко за ръката и го отведе настрани. Наведе се и прошепна:

– Шефовете ми искат да поговорят с вас. Имат нужда от някои уверения. Лука много превиши правомощията си и искам да знам какво сте се споразумели, за да уредя нещата.

– Точно от това се опасявах. – Стивън му разказа за записа и за писмата с подписа на папата.

– Кога можете да се върнете в Рим? Или казано по друг начин, самолетът е на разположение, кога ще сте в състояние да пътувате с младата дама?

– Тя ще се възстанови до седмица, но аз мога да замина още утре, ако искате. При условие, че ще ми осигурите полет за връщане и още един за двамата след седмица.

– Смятайте го за уредено.

Стивън отново погледна към мястото, където се бе намирала пещерата.

– Как разбрахте за Лука и кога?

– Знаех от доста време. Дадохме си сметка, че това е дело на вътрешен човек, разполагащ с повече информация от един обикновен послушник, дори той да е от Ордена и да знае поне някои от тайните му. Подозирахме всички, докато не открихме правилния човек. Все пак мисля, че се е свързал с Франк чак накрая.

Стивън поклати глава:

– Много жалко. И за малко да им се размине. – Замълча за момент. – Предполагам, че сега работата ви се увеличава, като трябва да пазите и тази тайна. Малко по-трудно е от охраняването на Свитъка.

– Сигурно се досещате, че това е основната причина за срещата ни утре – потвърди Синт.

– Да, досетих се. Значи на летището в осем.

– И не закъснявайте.

Стивън се върна при Муди, взеха багажа и се качиха в хеликоптера. След няколко минути излетяха и се понесоха към Аман. Стивън усети убождане в бедрото, бръкна в джоба си и извади острия предмет. Тогава си спомни.

– Муди, ще те помоля за една услуга и да се закълнеш, че ще я запазиш в абсолютна тайна.

* * *

Стивън седеше търпеливо в красиво декорираната стая във Ватикана. В помещението цареше атмосфера на тихо благоговение и дори мъжът, който му донесе чаша кафе, изглеждаше изключително официален и благороден. Стивън огледа картините върху украсените със скъпоценни камъни и орнаменти стени и прецени, че три от тях са достатъчни за финансиране на армията на някоя по-малка държава за цяла година.

Една врата в другия край на стаята се отвори и влезе дребен белокос мъж, облечен със скромно бяло расо. Приближи се до Стивън, който се изправи, и му даде знак да седне.

– Мисля, че имаме да обсъдим някои неща – отбеляза старецът на английски със силен акцент.

– Така изглежда. Днес вече говорих с един от хората ви, описах му положението и той ме посъветва да говоря направо с вас, Ваше Светейшество.

– Запознат съм с ролята ви в събитията от миналата седмица и преди всичко искам да кажа, че извършихте огромен подвиг. Даже няколко. Трябва да сте изключително горд със себе си. А аз обикновено не съм щедър на похвали.

– Благодаря.

– И така, пуснете ми пак този запис.

Стивън натисна копчето на MP3 плейъра и в стаята прозвуча гласът на Диего Лука. Когато разговорът свърши, той го спря и отпи глътка кафе.

– Хубаво кафе, нали?

– Да, много хубаво.

– И така би трябвало да бъде. Тази работа трябва да си има и предимства.

Стивън не коментира.

– Добре, доктор Крос. Кажете ми какво искате.

– Искам това, което ми беше обещано в разговора от записа. Вече получих парите и паспортите, така че тази част е изпълнена. Но остават писмата… и достъпът до архива.

– Казаха ми, че извършителят на тези ужасни неща е искал да ме изнудва за десет милиарда долара.

– Предвид обстоятелствата мисля, че с готовност щяхте да ги платите – отбеляза Стивън.

– Защо искате достъп до архива ни? И защо не се опитате да ми измъкнете десет милиарда?

Стивън отдавна си бе дал отговор на този въпрос. Реши, че е най-добре да каже истината:

– Имам достатъчно пари. Не съм богат, но живея комфортно. С повече пари няма да си купя нищо, което вече да нямам. Няма да ме направят по-млад, няма да ми купят любов и няма да ме спасят от смъртта. Затова парите няма да са толкова ценни за мен, колкото знанието и възможността да задоволя страстта си към нови открития. Приемете, че за мен неограниченият достъп до архива на Ватикана струва колкото десет милиарда долара.

Старчето се втренчи мълчаливо в него за няколко минути. После каза:

– Разбрах, че сме купили някаква софтуерна фирма. Какво разбирам аз от софтуер? Мисля, че трябва да си я вземете обратно. Човек трябва да си запълва с нещо времето, а не можете да стоите в архива постоянно всеки божи ден.

– Вече ми я платихте.

– Приемете го като бонус. Заслужихте си го.

Дребното старче отпи глътка кафе. На лицето му се изписа огромна наслада.

– Вярвате ли в Бог, доктор Крос?

– Не по начина, по който вярвате вие.

Старчето кимна:

– Не можете да пишете или говорите за това, което се случи, или за онова, което ще откриете в архивите, освен с мое лично разрешение. Разбирате ли?

– Да. Не ме интересува как Църквата води делата си или какво ще реши да обяви или да не обяви пред света.

– Но какво е личното ви мнение? – попита старчето, като се вгледа изпитателно в лицето му. – Мислите ли, че е правилно да пазим тайна? Одобрявате ли решението да помислим внимателно, преди да го обявим пред обществото?

– Мисля, че е грешка. Църква, която се опитва да пази тайни, вместо да разпространява знания, е институция в упадък. Но пък кой съм аз, че да ви уча?

– Така е. Аз не вземам тези решения леко и не го правя сам. Но в крайна сметка трябва да постъпя, както е най-добре за Църквата, каквито и да са личните ми чувства.

– Разбирам. Още една причина да заслужавате хубаво кафе.

Старчето се усмихна леко, после извади лист с щампован релефен герб. Взе писалка, написа няколко реда и постави подписа си отдолу. Накрая сложи печат с пръстена си.

– Няма смисъл от две писма. Едно е достатъчно. Добавих отгоре едно изречение за службата ви към Църквата. Сега, след като получихте всичко, което поискахте, разчитам, че ще удържите на думата си и ще запазите нещата между нас в тайна.

– Мога да говоря от свое име и на момичето, но не мога да ангажирам човека от ЦРУ.

– Не ги мислете американците. Имам връзки там. – Старчето допи кафето си, въздъхна и сви рамене. – Ако сме реалисти, дори да се разприказвате, на този етап нямате никакви доказателства, така че ще бъде просто едно налудничаво твърдение.

Стивън кимна:

– Разбрах. Едва ли някой ще поиска да направи филм с подобен сценарий.

– Именно. Твърде невероятно ще звучи.

Двамата мъже останаха загледани един в друг за момент, после едновременно се усмихнаха.