Ръкописът на Войнич

17

– Защо в Рим? – попита Натали.

– С деветдесет и шест процента сигурност това е мястото, описано в пергамента. И по-точно, базиликата "Сан Клементе“, една от най-красивите църкви в града. Сред най-забележителните ѝ черти е това, че е построена върху развалините на базилика от четвърти век, която служи като подземие, а тя, на свой ред, е издигната върху римска жилищна сграда от първи век, в която е имало езическо светилище. Вътре се съхраняват няколко известни произведения на изкуството, сред които е "Свети Алексис“. Чувал съм за този стенопис, но трябва да проуча малко повече. Телефонът ти има ли интернет? Можем ли да се свържем онлайн, докато пътуваме – да включим компютъра през телефона ?

Натали кимна:

– Ще стане. Може да ползваш и директно телефона.

– Екранчето е много малко. – Стивън затвори лаптопа и бързо се приготви за тръгване. – Хайде, мога да чета за "Сан Клементе“, докато пътуваме. Не виждам причина да стоим повече тук.

Занесе сака си в колата, където с непроницаемо изражение чакаше Фредерик. Шофьорът натисна едно копче и багажникът се отвори. Стивън сложи чантата си до тези на Натали. От едната страна бе поставен още един малък куфар, вероятно с нещата на Фредерик.

Като част от утвърден ритуал, Натали се настани отзад и Стивън седна до нея. До Рим щеше да им отнеме между три и четири часа в зависимост от трафика.

След като потеглиха, Стивън свърза лаптопа с интернет и започна да търси всичко за древната църква. Имаше твърде малко информация. Сградата се намираше на няколко пресечки от Колизеума и изглеждаше непристъпна – с решетки на прозорците, охранително осветление и прегради от бодлива тел на покривите. Стивън съобщи тази информация на Натали. Тя откачи телефона от лаптопа и поговори шепнешком няколко минути. След като свърши, отново го включи в преносимия компютър.

– С кого говори? – попита Стивън.

– Ще видиш. Имам познати в Рим. Те ще потърсят някой, който да ни вкара в базиликата.

Стивън се вгледа в безизразното ѝ лице, което не издаваше нищо.

– Явно имаш доста развита мрежа, Натали. Впечатлен съм.

– Движа се в интересни кръгове. Нали не те издирват от Интерпол?

– Не, защо?

– Човекът, на когото се обадих, е много находчив и може да уреди на практика всичко, но е много подозрителен, затова можем да очакваме, че ще те подложи на проверка, много по-обстойна от тази, която аз ти направих. Ако си международен престъпник, няма да е добре.

– С какво се занимава този твой находчив приятел?

– С разни неща. Не обича да разгласява за кого работи. Мога само да кажа, че има нещо общо с разузнаването.

– И може да ни помогне? Имаш ли му доверие?

– Абсолютно. Познаваме се отдавна – заяви тя, но се ограничи само с тази информация.

Натали не спираше да го изненадва – окото ѝ не мигваше пред опасността от насилие и имаше познати в ЦРУ или друга подобна агенция. На Стивън му се искаше да я разпита повече, но усети, че моментът не е подходящ, затова отново се зае с проучването, докато пътуваха по магистралата.

Долните нива на църквата били открити през 1857 г., но това не означаваше нищо. Авторът на пергамента може и да е знаел за съществуването им през XV век, нo това не отговаряше на въпроса дали е отнесъл знанието си в гроба. Историята беше пълна с празнини и Рим не правеше изключение. След повторното откриване на междинния етаж на базиликата Орденът на ирландските доминиканци, под чиято опека е сградата от 1667 г., организирал разкопки и в останките от първи век на по-долното ниво.

По време на създаването на пергамента базиликата се е стопанисвала от новосъздаден милански орден – "Августински събор на свети Амброзий“. Ако авторът е бил монах от този орден, това обясняваше защо тайната е скрита на средното ниво. Това, че е имало таен проход за достигане на църква под църквата, не изненада особено Стивън. Въпросният период от историята беше пълен с интриги и гонения, затова предпазливите духовници не се доверявали на никого и вземали мерки да се застраховат. Фактът, че знанието за долния етаж е било забравено през вековете, съвпадаше със смяната на първите монаси с ирландските доминиканци, които италианците възприемали като натрапници, на които не могат да се доверят.

Стивън не можеше да си представи какво е скрито в базиликата и дали то, каквото и да беше, е устояло на стихиите в течение на изминалите пет века. Не искаше да обезкуражава Натали, но знаеше, че шансовете далеч не са добри. Въпреки това те щяха да направят всичко необходимо, за да разсеят съмненията. Стивън съзнаваше, че Натали никога няма да се откаже – в това отношение приличаше на него. Беше решителна.

Повечето уебсайтове пресъздаваха една и съща информация, почерпена от няколко книги и от официалната интернет страница на църквата. Стивън бързо прегледа всички онлайн източници и отново се озова там, откъдето бе започнал. Трябваше да разгадае скритото послание, но не виждаше начин да го направи, докато не проникне в църквата. Много се надяваше да намери нещо съществено, защото в момента беше в задънена улица.

По средата на пътуването към Рим мобилният телефон на Натали иззвъня. Стивън беше свалил цялата информация на лаптопа и вече нямаше нужда от връзка с интернет. Натали извади кабела и вдигна телефона. След кратък разговор даде на Стивън знак, че всичко е наред, и затвори.

– Днес ще обиколим базиликата, после ще се срещнем с познатия на моя приятел. Той казва, че можем да му имаме пълно доверие. До два часа трябва да сме в Рим, значи следобед можем да направим обиколката, а после, към пет, да се видим с човека. Той ще ни осигури апартамент в близост до църквата.

– Не си губиш времето.

– Нямаме време за губене. Не знаем какво ще предприемат преследвачите ни, затова трябва да очакваме най-лошото. Не си ли съгласен?

– Мисля, че засега сме в безопасност. Само аз имам текста на пергамента, затова не би трябвало никой да не ни досажда, стига да не разгласяваме намеренията си и да не направим някоя глупост – отбеляза Стивън.

– И аз така мисля. Но искам да побързаме. По-трудно е да улучиш цел, която се движи с висока скорост.

Стивън нямаше как да не се съгласи. Дамата имаше право.

Когато пристигнаха в Рим, Фредерик ги закара направо до базиликата "Сан Клементе"и ги остави на съседната улица. След едночасово чакане, дойде и техният ред за разглеждане и заедно с група други посетители ги въведоха в съвременната църква. Отегченият екскурзоводът рецитираше подробности за сградата с тон, подсказващ, че би искал да е на всяко друго място, само не и тук и да развежда туристи. След няколко минути на горния етаж, слязоха на средния – останките от четвърти век, разкрити в оригиналния им вид. Движеха се с останалата част от групата и Натали подръпна ръкава на Стивън, когато влязоха в главния вестибюл и бяха посрещнати от стенописи и мозайки, една от които се казваше "Легендата за св. Алекси“.

– Това трябва да е този Алекси, за когото се говори в пергамента – каза Стивън.

Двамата огледаха наоколо, но не видяха нищо обещаващо – нямаше кръст, а една голяма част от пода, пропаднала на долното ниво, бе оградена с червен кордон.

– Да не би да има друг Алекси? – прошепна Натали.

– Възможно е. Ще научим след няколко минути, когато свърши обиколката. А може и кръстът отдавна да е изчезнал. От това се опасявах.

Натали бавно се завъртя, като се опита да прецени докъде стигат шест крачки, но не видя нищо. Нито на пода, нито на тавана, нито на стените. Нямаше кръст.

– Какво ще правим? – попита.

– Дръж си очите отворени. Да погледнем и от другата страна на стената и в лявата галерия. Може би там има кръст.

Послушно последваха групата в най-далечната галерия, където имаше дупка в земята, заградена с бариера. Произведенията на изкуството тук бяха повече, но нямаше кръст. Екскурзоводът ги разведе из помещението още няколко минути, после слязоха на най-долното ниво с култов олтар, посветен на Митра, и няколко малки жилищни стаи от първи век. Натали се изнерви и вече искаше да излиза – след като разгледаха средното ниво, обиколката вече не я интересуваше.

Когато се върнаха на главния етаж, туристите бързо се разпръснаха и двамата със Стивън останаха сами на тротоара, за да обсъдят какво да правят.

– Трябва да влезем, когато няма никого, и да претърсим по-обстойно – заяви тя.

– Би било добре, но как? Не съм песимист, но не виждам голям шанс онова, което е било там – ако предположим, че това е правилното място и програмата ми не е пропуснала нещо, все още да е вътре. Може да е изчезнало още преди векове и в такъв случай, дори да покажем Свитъка по телевизията, никой няма да може да го разкодира.

– Разбирам, но сме длъжни да опитаме. Нека да видим как ще ни помогне моят човек. Не би трябвало да е трудно да влезем. С пари може да се купи много съдействие.

Отидоха в едно малко кафене на две пресечки от църквата. Натали се обади по телефона, докато вървяха. Десет минути след като седнаха и поръчаха, в заведението влезе пооплешивял, елегантен мургав мъж около петдесетте, който приглаждаше мустаците и оправяше яката си, докато вървеше. Синьото сако и сивият панталон му придаваха аристократичен вид – впечатление, което се засилваше от резервираното му поведение.

Видя ги и се приближи.

– Вие сигурно сте хората, с които трябваше да се срещна. Добре дошли! За първи път ли сте в Рим? – поздрави той на добър английски. – Аз съм Даниеле Франкесо. Приятелите ми викат Дани.

Натали стисна ръката му и махна към един стол.

Стивън се ръкува небрежно с италианеца.

– Приятно ми е. Да, за първи път сме в Рим.

Дани поръча двойно еспресо и забърбори за красотите на италианската столица, докато сервитьорката донесе поръчката му и си тръгна. После извади кутия цигари и предложи на Стивън и Натали, които отказаха. Сви рамене и ги прибра в джоба си.

– Лош навик, който ще ме убие, но не мога да спра. Добре, как мога да ви помогна? Общият ни приятел ми каза да направя всичко, което поискате.

– Трябва да влезем в базиликата "Сан Клементе"след работно време. Искаме да прекараме известно време на средното ниво, без никой да ни пречи – обясни Натали.

Дани вдигна вежди, но това беше единствената му реакция. Не попита защо.

– О, мислех, че ще поискате нещо лесно, например аудиенция при папата. – Усмихна се, показвайки жълтите си зъби. – Шегувам се, разбира се – уточни, макар че лицето му изразяваше всичко друго, но не и забавление.

– Може ли да се уреди? – попита Натали.

– Не виждам защо не. Ще трябва да бутна пари тук-там и сигурно ще има условия, но в Рим можеш да постигнеш всичко, ако си достатъчно гъвкав… и щедър. Имам номера ви. Изчакайте да проуча нещата и ще измислим нещо. Впрочем ето ключа от апартамента. Приятелят ви Дейвид каза, че можете да използвате тайната квартира колкото дълго поискате.

Дани подаде на Натали ключ, увит в листче, на което бе написан адрес. Тя кимна и го прибра в чантичката си.

– Каквато и сума да ви трябва, за да ни вкарате в църквата, смятайте я за одобрена – увери го. Погледна го предупредително. – Не споменавайте на никого за присъствието ни тук. Разбрано?

– Естествено. Аз дори не знам имената ви. Но които и да сте, не съм ви виждал.

– Радвам се, че можем да разчитаме на дискретността ви. Моля ви, обадете се, ако има нещо ново. Може да звъните по всяко време.

Дани допи кафето си и стана.

– Ще държим връзка. Приятно прекарване в Рим – пожела им той, а после се обърна и си тръгна, сякаш нямаше никакви тревоги на света.

Стивън и Натали се спогледаха.

– Какво мислиш? – попита тя.

– Кой е Дейвид? – контрира той.

– Приятелят, за когото ти казах. Истинското му име е Муди, но използва различни псевдоними. В Италия е Дейвид. Какво мислиш за Дани?

– Изглежда деен, но е мазник. Може би това е добре. Струва ми се съмнителен, но точно сега нямам доверие на никого. Докато не знае нищо повече от това, че сме тайнствена двойка, търсеща среднощна романтика в църквата, всичко е наред. – Стивън замълча за миг. – Обаче не ми харесва идеята да отседнем в апартамент, осигурен от него. Това е слабото звено в плана.

– Имам пълно доверие на Муди, Стивън. Двамата сме преживели много заедно.

– Може би, но не знаем нищо за този Дани. Дори Муди да е чист като пресен сняг, ако Дани не е, губим. Предпочитам сам да си осигуря квартирата. Приеми го като застрахователна полица.

Натали се замисли за момент.

– Може би си прав – призна. – Хайде да намерим друго място.