Синеокият варварин

Глава 12

Мина известно време, докато Тедра успя да дойде на себе си. Шанел трябваше да преобърне своите позиции и да й напомни, че винаги е имала проблеми с лесното си посиняване, и да настоява, че всъщност не е пострадала чак толкова.

— Ще го разкъсам парче по парче, но първо ще удовлетворя желанието му и ще му дам да унищожи Марта. Тя трябваше да те трансферира при първите индикации за наличие на болка.

— Не беше само болка — прошепна младата жена.

— А какво беше?

— Не беше само болка. Не можем да виним Марта, че не е успяла да определи какво чувствам, тъй като поне половината от усещанията бяха… приятни.

Наложи се да подчертае на няколко пъти, че пораженията са само временни и ще бъдат напълно заличени с няколкоминутен престой в медитеха. Наложи се да обещае също така, че ще се заеме незабавно с последното.

Когато тръгна, Тедра все още не бе настроена да погледне на Фалон като на бъдещ член на семейството, но и вече не копнееше да го накълца на парченца.

— Струва ми се, че първо трябва да чуя какво има да каже в своя защита самото чудовище.

Шанел се надяваше от цялата си душа, че майка й никога няма да се срещне с Фалон. Не смееше и да мисли какво би станало при един евентуален сблъсък между две толкова избухливи личности. Освен това от тяхната среща не би произлязло нищо, освен още затруднения. Вече бе взела решението си относно Фалон. Не й беше приятно да го признае, но определено бе страхливка, когато станеше дума за болка. И макар, както изглеждаше, Фалон да бе успял да хване здраво юздите на своите емоции непосредствено преди нейното тръгване, тя нямаше намерение да рискува отново.

Един час по-късно, след като се бе избавила от синините и от евентуалните вътрешни наранявания — не бе поискала обяснения от медитеха, тъй като не желаеше да знае — започна да усеща все по-силен гняв към мъжа, стъпкал така безжалостно надеждите й. Нямаше право да проявява подобна безотговорност към силата, която притежава. Някой е трябвало да го научи… той самият е трябвало да се научи да я владее.

Не можеше да си представи какви бяха жените, с които досега е бил. А откъде идваше, че приличаше толкова много на воин, с изключение на самоконтрола, благодарение на който не би й се наложило да се страхува от силата му? Разбира се, ако беше воин, това щеше да породи цяла нова поредица от страхове, някои от които — по-лоши от болката. Беше го попитала поне веднъж. Защо не й бе отговорил?

Като че ли сега пък това имаше значение. Единствено колкото да задоволи любопитството й. Защото, въпреки твърдото си решение да не го вижда повече, изпитваше живо, непреодолимо любопитство. Това още повече подсилваше гнева й. Не трябваше изобщо да мисли повече за него, но не можеше да го избие от ума си.

След като облече традиционното чаури, носено от всички жени на Кан-ис-Тран, се почувства наистина у дома. Притежаваше всички възможни цветове на тези прозрачни, подобни на шалове тоалети, но избра за тази вечер бялото — в чест на баща си. В зависимост от това как бяха набрани шаловете, те можеха да изглеждат натрапчиво предизвикателни или свенливо женствени. Никога не се бе стремила да бъде предизвикателна и се съмняваше, че изобщо някога щеше да го пожелае, затова шаловете на всичките й поли бяха съединени доста под ханша, така че никога не се разтваряха по-горе от средата на бедрото.

За да внесе някакъв цвят в облеклото си, сложи колан и сандали, обсипани със светлосините скъпоценни камъни. Същите камъни блестяха на шията, ушите и двете й китки. Остави косата си да пада свободно по гърба, както я предпочиташе баща й, макар да имаше фризьор стилист, който можеше да й придаде най-невероятни форми само за минути.

Вече беше готова да се присъедини към семейството си за вечеря, но се поколеба пред огледалната стена. Колкото и да се стараеше обаче, не забелязваше никаква промяна в резултат на днешните си преживявания. Бузите й изглеждаха малко по-розови от обикновено, но това бе всичко. Какво очакваше? Щастлив блясък в очите? Все пак се чувстваше толкова по-различно…

Въздъхна с отвращение и излезе от будоара още по-раздразнена. Така нищо нямаше да излезе. Трябваше да се успокои, преди да се покаже пред родителите си. Нямаше намерение да настройва отново майка си срещу Фалон. При това този път баща й щеше да бъде там и да поиска обяснения.

Обикаля бавно в продължение на няколко минути из стаята си, като поемаше дълбоко въздух и се надяваше познатата обстановка да я поуспокои: колекцията й от лунни камъни; единственото легло в двореца, приемащо формата на лежащия; столът, който Далден чупеше всеки път, щом седнеше на него, като неизменно я разсмиваше. Още не се бе видяла с брат си, нито пък домашният й любимец бе дошъл да я приветства, но това бе въпрос на минути.

Тук беше в безопасност. Защитена. Щеше да стои по-далеч от състезанията. Утре Корт щеше да придружи приятелите й обратно до парка, ако искаха да ходят там, но тя щеше да си намери извинение.

Ето, вече се чувстваше по-добре. Не си даваше сметка, че се опасява да не би да срещне случайно Фалон, но очевидно това бе скритата причина за тревогите й.

Пое си за последен път дълбоко въздух и излезе от стаята, усмихна се на слугинята, която тъкмо минаваше край вратата, и спря рязко, забелязала четиримата мъже, които я следваха. Фалон Ван’иър бе един от тях. Той също спря, изненадан не по-малко от нея самата. Тримата му приятели се обърнаха, за да видят какво го бе задържало.

Шанел се възползва от тази възможност, за да се вмъкне обратно в стаята си. Сърцето й биеше лудо. Нямаше представа какво правеше той в двореца и още по-малко — защо идваше по коридора откъм крилото за гости. Защо не бе изчакала още няколко секунди, преди да се покаже от стаята си! О, Звезди, вратата й не се заключваше! На нито една от вратите в двореца нямаше ключалки, тъй като никой не би се осмелил да влезе там, където не го желаят.

Тази мисъл й донесе известно облекчение, но само до мига, в който вратата започна да се отваря и да я побутва в гърба. Дъхът й секна. Отпусна се с цялата си тежест върху й, но усилията й бяха напразни. Вратата продължаваше да се отваря плавно, като я принуди да отскочи встрани, преди да я притисне към стената.

Обърна се с лице към натрапника, без да се съмнява дори за миг кой би могъл да бъде той. От гърлото й обаче не излезе нито дума, която да го прогони, тъй като бе поразена отново от красотата му.

Фалон стоеше на прага, усмихнат до уши и от цялото му същество лъхаше доволство. Сега носеше риза, ако това изобщо можеше да се нарече риза. Бе ушита от меката като масло кожа на заал — бяла, без ръкави, прилепнала плътно към гърдите му или по-скоро към малката част от тях, която прикриваше. Стигаше до кръста и вместо да го обвива, както бе характерно за воините, беше прикрепена към пъпа с брънките на златна верижка. На фона на бялото, кожата му изглеждаше още по-тъмно бронзова и това на свой ред го отдалечаваше още повече от светлите воини на Кан-ис-Тра.

Шанел забеляза и дългия метър и двайсет сантиметра меч на лявото му бедро, прикрепената с каишки към десния му ботуш златна кама, новия колан, гравиран със злато и някакъв бял метал, и най-вече — невероятните му височина и мускули, изпълнили рамката на вратата. Всичкият страх, който бе изживяла в палатката, се бе върнал отново, но зад него се спотайваше непреодолимото главозамайване, което бе изпитала още щом го бе зърнала за първи път.

— Не съм предполагал, че ще те намеря тук, жено.

— Нито пък аз — теб. — След като веднъж успя да изрече това, следващите думи сякаш дойдоха по-лесно. — Това е моята стая и аз не те каня в нея, Фалон, така че не можеш просто да…

— Аз се самопоканвам.

И той незабавно подкрепи думите с действия, като пристъпи още една-две крачки напред, за да може да затвори вратата зад себе си. Младата жена заотстъпва назад, но когато лазурните му очи се впериха в нея, тя сякаш изгуби способността си да се движи. Тревога скова ума й.

— Фалон, няма смисъл да го правиш. Няколко часа не променят нищо.

— Не съм съгласен — отвърна той, без да обяснява защо. Вместо това сведе поглед към кръста й; съоръжението за свръзка с компютъра не беше там. — Тя все още ли слуша?

— Не… Да! Върви си. Нямам какво друго да ти кажа.

Той поклати бавно глава и й се усмихна.

— Имаме да довършваме много неща, жено. По-добре приеми волята ми, тъй като няма да те оставя, докато…

— Защо трябва да бъдеш толкова дяволски непреклонен? Хората нямат ли право на свободен избор там, откъдето идваш?

— Казах ти, че в това, което става помежду ни, няма място за права.

— Според теб да, но не и според мен. Ако питаш мен, ти просто използваш тези глупости за някакво си поправяне на грешката, за да ме имаш отново. Това не е в моя правилник. И аз продължавам да отказвам.

— Първо ще се погрижим за страховете ти. Имаш думата ми, че няма да се слеем, преди да си го поискала.

Възможно ли бе да достигне отново онова състояние, когато бе молила за удоволствие и облекчение?

— Такова нещо няма да се случи — настоя Шанел.

— Ще се случи — отвърна на секундата той и направи крачка към нея.

Тя се обърна c намерението да побегне, но младият мъж я взе в обятията си.

— Фалон, не!

— Можеш да ми кажеш „не“… но след като те избавим от страховете ти.

При тези думи той обходи с поглед стаята, докато откри малкото легло в единия ъгъл. Спусна се към него, постави я отгоре му и се намести пъргаво върху тясното пространство до нея. Изведнъж усети как леглото започва да се движи — удължаваше се според неговия ръст и се разширяваше така, че да има достатъчно място и за двамата.

Тогава я обхвана през кръста и двамата се претърколиха на пода, на предполагаемото безопасно място, като той пое удара от падането върху гърба си, а тя се приземи сравнително меко върху него. Беше й достатъчно обаче да забележи разширените му от ужас и неразбиране очи, за да избухне в смях.

Просто не успя да се сдържи. Дори когато Фалон се надигна, без да я изпуска от скута си и се вгледа в лицето й, тя продължи да се смее, като не си даваше сметка, че всичките й страхове изчезваха заедно със смеха. О, Звезди, та той беше опитал да я спаси от собственото й легло! Нейното легло! Това й припомни как баща й някога атакувал един нещастен стол, който се раздвижил под него, приемайки формата на тялото му, и въздухът се изпълни от нов водопад от весели звуци.

— Съжалявам — успя да изрече най-сетне тя, като избърса сълзите от очите си и му се усмихна. Тогава някакъв дявол я накара да добави: — Може би трябва да ти благодаря, че ми спаси живота.

Смехът я превзе отново, докато я остави почти без дъх. Най-сетне се подпря изтощена на Фалон.

Когато осъзна какво прави, младата жена си даде сметка, че я бе приютил в обятията си. Изведнъж разбра още много неща — че страхът й бе изчезнал временно, че поведението й може би му бе досадило за момент, но тялото му не го показваше. Играеше си с косите й. Чуваше силните удари на сърцето му. И нямаше желание да се отделя от обятията му.

— Трябва ли да смятам, че не си била в опасност?

Шанел го погледна внимателно. Определено не беше недоволен, а само любопитен.

— Нямаше никаква опасност.

— Това нещо не е ли легло?

Не можеше да не се усмихне.

— Легло е, но не е живо. То просто променя формата и размерите си според формата и броя на хората, които го използват. Много е удобно за малка стая.

— Само дето тази стая не е малка.

— Така е.

Можеше да добави, че нейният домашен любимец, Фембеърът, обичаше понякога да спи при нея и бе принудена да използва това легло, тъй като в противен случай за нея нямаше да има място. Но предпочиташе Фалон да остане с впечатлението, че използваше стаята само временно.

— Фалон…

— Полудявам, като те гледам в моите цветове.

Шанел хлъцна и опита да се отдръпне.

— Никога повече няма да сложа бяло.

— Съмнявам се, че това би променило нещо.

Сега вече разбираше причината за бясното тупкане на сърцето му. И не бе стигнала доникъде с опитите да се измъкне от ръцете му. Всъщност сега те даже я притискаха по-силно и преди да разбере какво става, устните им се бяха слели. Кръвта й завря и не след дълго тя вече отвръщаше на целувките му, без да се интересува от онова, което щеше да последва, без да се интересува от каквото и да било друго, освен от сладкото желание, което те възпламеняваха с такава лекота у нея.

Издърпването на стегнатите възли на шаловете надолу по раменете означаваше, че цялото чаури щеше да се свлече до кръста й. Докато младата жена го осъзна, то вече бе сторено. Ръцете от двете страни на тялото й я повдигнаха и миг по-късно тя се озова коленичила, възседнала Фалон през хълбоците. Устните му се озоваха върху едната й гърда и се затвориха около втвърденото зърно. Силите я напуснаха така внезапно, че трябваше да се вкопчи в него. И тогава той засмука… прекалено ентусиазирано.

— Фа… лон!

Опъването секна мигновено. Устата му се отдели от нея и вместо това младият мъж притисна лице между гърдите й.

— Ще контролирам положението, жено, кълна се, че ще го контролирам.

Шанел се ужаси, тъй като си даде сметка, че той се бореше за този контрол. Нищо чудно да го бе изгубил, тъй като резултатът беше същият. Сладкото удоволствие, което бе изпитвала до този момент, отстъпи място на парализиращ страх, който премина в паника. Опита да го отблъсне, но сега дланите му бяха обхванали хълбоците й и я приковаваха към гърдите му. Единственото, което успя да направи, бе да отдели раменете си от него.

— Фалон, пусни ме… моля ти се.

— Не.

В този отговор нямаше място за спор. Неотстъпчивостта му я вбеси.

— Не можеш да продължаваш да правиш това! Аз имам права…

— Както и аз. Чии права според теб имат предимство?

Младата жена присви очи.

— Какво означава това? Че правото е на страната на по-силния?

Ван’иър поклати глава и се усмихна.

— Ти ми даде правото да се свържа с теб, жено, а аз все още не съм го направил както трябва. Струва ми се, че го нарече… разговор.

Тя се изчерви при спомена за дързостта си.

— Каквото и да мислиш, че съм ти дала, Фалон, аз си го вземам обратно. Допуснах грешка, но вече си платих за нея. Не може и дума да става да плащам два пъти. А сега ме пусни, преди да съм се разкрещяла.

— Викай тогава. Аз ще те накарам да замълчиш просто като те целуна.

Искаше й се да крещи, но от гняв. Но дори това можеше да доведе някой от слугите… а после — и баща й. Можеше само да предполага докъде щеше да се стигне. Какво тогава й оставаше?

Той бе споменал нещо за целувки. Сега забеляза, че се взира напрегнато в устните й и се сопна:

— Да не си посмял!

Фалон въздъхна и я придърпа по-близко до себе си.

— Човек греши, когато остави една жена да спори, при положение че няма шансове да победи…

— Имаш ли нужда от помощ, Шани?

И двамата се обърнаха. Беше Корт. Шанел изпита безкрайно облекчение. Младият мъж настръхна и тялото му стана твърдо като стомана.

— Да!

— Не, няма — изръмжа Фалон и се обърна към нея. — Кажи му да излезе.

— Не.

— Тогава аз ще трябва да го сторя.

— Опитай.

Бе истински щастлива, че й се отдаде възможността да му го каже, но той очевидно не споделяше чувствата й.

— Твърдоглавието ти става досадно, жено. Ако беше моя, нямаше да го допусна.

С тези думи Ван’иър я постави на пода до себе си и се изправи плавно на крака, като в същото време извади меча от ножницата. Не беше очаквала това. Корт можеше да измъкне Фалон от стаята й, ако се наложеше дори със сила, но не и да се защитава срещу оръжие. В името на Звездите, това си беше чисто убийство!

— Не, почакай! — Изпълзя и застана пред младия мъж. — Какво, по дяволите, мислиш, че правиш?

— Карам го да напусне, нещо, което бях принуден да сторя.

Шанел се изчерви силно.

— Съжалявам. Не трябваше да използвам твоите думи. Но сега вече той не може да си тръгне. Чу ме да моля за помощ и програмата му няма да позволи да напусне, преди да я е дал.

— В такъв случай ще трябва да променя намеренията му.

— Да му промениш… Фалон, той е андроид. Не е възможно…

— Не ми пука от коя раса е. Той се намеси и аз няма да го търпя.

Понечи да я бутне встрани. Младата жена се вкопчи с две ръце в дръжката на меча, разбрала, че той не е наясно за какво всъщност става дума.

— Фалон, андроидите са машини! Корт не е истински, той е машина, но въпреки това означава много за мен. И ако го унищожиш, аз… никога няма да ти простя. Той е до мен, откакто съм се родила. Баща ми го програмира да ме пази, така че за него е невъзможно да ме остави сега тук заедно с теб. Освен това не знае как да използва меча, който носи. Той се бие само без оръжие. Това ще бъде равносилно на нападение срещу беззащитно дете. Ти не би направил такова нещо, нали?

По лицето на Ван’иър се изписа безпомощност.

— Не изпитвам скрупули относно разрушаването на машини, ако той изобщо е машина, но не бих унищожил нещо, на което ти държиш. — Прибра меча си. — Спомена за баща си. Къде мога да го намеря?

За момент Шанел изгуби ума и дума.

— Той… той не е тук.

Ненадейно Фалон се усмихна широко.

— Започвам да отгатвам с лекота кога лъжеш, жено. Ще трябва да ми напомниш да те отуча от този навик, щом станеш моя.

Младата жена изскърца със зъби.

— Сега ще си вървиш ли?

— Противно на здравия разум за втори път позволявам да стане твоето. — Сведе поглед към все още разголените й гърди. — Трети път обаче няма да има. Все ще намеря начин да те направя моя.