Синеокият варварин

Глава 5

„Това което има майка ти е воин.“ Докато се движеха по дългия лъкатушещ път, водещ нагоре към Шака-Ра, тези думи не й даваха мира. „Това, което има майка ти, е воин.“

Е, така беше, никой не можеше да го отрече, но въпросният воин бе способен да обича. Той обаче бе изключение. Само че Тедра не мислеше така.

— Пълна заблуда е, че воините не изпитват любов — бе казала веднъж на дъщеря си. — Те просто си мислят, че не изпитват. И това се дължи на проклетото спокойствие, с което толкова се гордеят, на прословутото им самообладание и самоконтрол. Наистина ги притежават. Никога не викат, никога не спорят, никога не се разстройват по начина, по който го правят нормалните хора. Все едно че изобщо нямат чувства… Но техните хумор, нежност, загриженост, дори гняв могат да бъдат видени, ако знаеш какво да търсиш. Баща ти не го признаваше, докато веднъж не помисли, че умирам. Той плака, Шани. Крещя. И точно тогава разбра, че ме обича. И аз го разбрах.

На Тедра й беше лесно да прави подобни предположения. Тя имаше другар, който й признаваше чувствата си. Никой друг воин обаче не би признал подобно нещо. Дори приятелят на Чалън, Тамирон, който държеше страшно много на своята другарка в живота, упорито твърдеше, че воините не изпитват силните емоции, присъщи на жените. Собственият й брат казваше същото.

— Жените изпитват любов, а воините — не. Воините дават покровителство и нежност, не повече.

Тя го бе замерила с възглавница заради тези думи. Той обаче не бе трепнал.

Мразеше спокойствието им. Нима трябваше да накараш един воин да види ада; за да излезе от черупката си? И дори да го направеше, щеше ли да има смисъл?

Не, Тедра определено се лъжеше, а Марта заставаше на нейна страна и подтикваше Шанел в погрешна посока. Разбира се, Марта вярваше, че постъпва правилно. Знаеше колко ще страда Тедра, ако дъщеря й напусне завинаги планетата, така че бе готова на всичко, за да предотврати подобно развитие на нещата. Младата жена обаче нямаше намерение да си блъска главата в стената, само и само за да успее да изстиска няколко капчици емоции от някой мъж. Нямаше значение, че видът на воините й харесваше, че дори в този момент се сещаше за петима-шестима, които би могла да обикне. Но не възнамеряваше даже да опитва. Щеше да посвети енергията си на намирането на мъж с нормални емоции, някой, който ще я обича и ще й го признава.

— Ако продължаваш да униваш, майка ти ще си помисли, че съм те сплашила и ще ме изключи.

— А не е ли така?

— Ни най-малко. Това се нарича „перлите на мъдростта“. Сплашване е, когато извадиш тежката артилерия и започнеш да говориш за вероятности като разбито семейство, дъщеря, която не може да се върне у дома, защото не е изпълнила волята на баща си, майка, която така и не успява да прости на своя другар в живота, тъй като дъщеря й не може да се прибере, баща, който…

— Ще те изключа!

— Това вече си е моето момиче — изписука компютърът. — Малко цвят на бузите няма да ти е излишен. Или не си забелязала къде сме?

Наистина не бе забелязала. А вече бяха в града. Паркът се бе ширнал пред тях. По гладките зелени поляни обаче сега се издигаха шатри и палатки с всевъзможни цветове и форми, както и оградени с въжета арени и пъстри тълпи. Търговци бяха разположили сергии с храни и напитки; навсякъде чакаха хатаари. Никога досега младата жена не бе виждала толкова много воини и посетители на едно място.

Беше необичайно да гледаш други цветове на косите и очите, освен златното и кафявото, характерни за нейния град. Сега имаше всякакви багри, които би могъл да си представи човек. Така че не бе трудно да се различат чуждите състезатели, макар да носеха дадените им в дар черни браки от кожа на заал, характерни за воините на Кан-ис-Тран; някои дори въртяха мечове.

Младата жена хвърли поглед назад, за да види как се чувстват приятелите й. Изглеждаха леко разтревожени. Не можеше да ги вини. За кистранците воините бяха великани. Средната им височина бе малко повече от метър и деветдесет и пет, някои достигаха два метра и десет сантиметра, а сега наоколо гъмжеше от тях — голи до гърдите, загорели от слънцето и изтъкани от мускули.

Точно в този момент Карис и Сайра като че ли не бяха много сигурни относно желанието си за правене на секс. Това обаче не се отнасяше за Шанел. Бе забелязала, че мнозина от посетителите също приличаха на воини; може би не чак толкова високи, но определено добре сложени.

— Не е трудно да бъде възбуден интересът ти — изсмя се Марта. — Колко много голи гърди, а?

— Настроението ми се пооправи. Вече виждам бащината си шатра, затова, ако обичаш, направи услуга и на двете ни, и забрави, че можеш да говориш, Марта.

Блажена тишина. Изведнъж иззад гърба й се разнесе друг глас.

— Нарани чувствата й.

Младата жена изсумтя.

— Не си познал, Корт. Точно в този момент Марта си седи и злорадства, тъй като вече е предначертала целия ми живот и аз все още не съм се отклонила от предварителния й план.

— Майка ти те видя — заяви след малко андроидът.

— Къде е тя? — В същия миг Шанел я видя; синьо петно, спуснало се към нея през тълпата. — О, Звезди, май че ще се разплача — прошепна тя, докато се плъзваше от гърба на хатаара.

— Шанел, чакай! — нареди Корт.

— Не мога!

Вече и тя тичаше, без да обръща внимание на навалицата, като в последния момент избягваше сблъскването с някой от тълпата, махаше с ръце и плачеше. Миг по-късно Тедра бе до нея; прегърна я и я притисна до задушаване в обятията си, Шанел се смееше и лееше глупави сълзи. Толкова хубаво бе да се озове отново в прегръдките на тази обич.

— О, миличка, никога повече! — Тедра се отдръпна леко и впи жаден поглед в лицето на дъщеря си; сините й очи я поглъщаха така, сякаш не бе очаквала да я види отново. — Колко пъти ми идваше да скоча и да те довлека, ако трябва насила, обратно вкъщи. Подлудих баща ти. Аз също се побърках от тревога. — Засмя се. — Но ти си тук, добре си… Добре си, нали?

Шанел също се засмя.

— Да.

Тедра я привлече отново към себе си.

— И ще продължиш да бъдеш добре. И ще останеш тук. Не — прошепна на ухото й тя, когато я усети, че настръхва. — Няма от какво да се притесняваш. Ако се наложи, ще те пусна. Дори ще оставя Марта на Роувъра, за да може да те отведе оттук. Аз обаче ще направя всичко, което зависи от мен, за да не допусна да се случи нещо такова.

— Дори ако не искам той да бъде Шака’анец? — попита колебливо младата жена.

Майка й се отдръпна отново с въздишка.

— Значи вече си направила избора си? Вече си го срещнала?

— Не.

— В такъв случай ще се тревожим, след като го намериш. Баща ти не е съвсем непреклонен. Той желае щастието ти не по-малко от мен. Но за това ще говорим после.

Шанел се върна към действителността и тя си припомни, че не са сами; намираха се насред алея между арени и в момента се бяха превърнали в център на внимание.

— Защо ни зяпат?

Тедра се засмя.

— Корт така се спусна след теб, че разблъска всички по пътя си. Както знаеш, не би трябвало да те губи от погледа си.

Младата жена се огледа. Естествено, андроидът я бе догонил и сега стоеше непосредствено зад нея.

— Май изобщо го забравих.

— Освен това — добави Тедра, като я стисна отново в обятията си, — бих могла да кажа, че двете с теб направихме истински спектакъл. Да се надяваме, че този факт няма да достигне до ушите на баща ти, в противен случай ме очакват неприятности, задето съм излязла без придружители.

Шанел също се засмя, защото надникна през рамото на майка си и видя кой още беше пристигнал току-що.

— Вече е късно.

Тедра изпъшка.

— Дяволска работа — възкликна тя, след което се обърна и се озова лице в лице със своя другар в живота. — Просто като я забелязах, не можах да изтрая, Чалън. Би било неразумно да очакваш подобна постъпка от мен, след като не съм я виждала цели девет месеца.

— Май си забравила чия беше идеята за нейното отсъствие.

— Прав си. Да взема сега да си бия главата в земята от срам.

— Жено, още малко и ще ме предизвикаш.

— Така ли? — отвърна с известна изненада тя. — Значи още не си ми ядосан?

— Импулсивността ти е разбираема. А сега пусни дъщеря ми, за да мога да я приветствам и аз както подобава.

„Както подобава“ означаваше да няма прегръдки на публично място, така че Чалън просто започна да я оглежда от главата до петите, като й повдигна брадичката и се взря в лицето й така, както бе направила и неговата другарка в живота. А после, за безкрайно изумление на младата жена, я придърпа към себе си и я прие във воинските си обятия. Макар да не я притисна към гърдите си, тя се усети заобиколена от неговата сила… и любов.

— Много липсваше на майка си — заяви официално, но с много чувство той.

Шанел засия. Когато разговаряше с Шака’анец, човек трябваше винаги да чете между редовете. Те рядко използваха местоимението „аз“; обикновено го заместваха с „един воин“ или, в случая на Чалън, с „майка ти“. Тя обаче знаеше, че той говори за себе си, а той знаеше, че тя разбира и неговата усмивка беше невероятно красива.

Не се беше променил изобщо по време на нейното отсъствие, но тя и не бе очаквала подобно нещо. През целия си двайсетгодишен живот не бе забелязала някаква промяна у своите родители; те като че ли не остаряваха. И в това нямаше нищо чудно, тъй като всеизвестен факт, бе че Шака’анците остаряват бавно и красиво. Колкото до Тедра, макар самата тя да не бе Шака’анка, продължаваше да полага изключително големи грижи за своето тяло, на което в много светове се гледаше като на смъртоносно оръжие. Но не и в този свят. Не и от страна на нейния другар в живота, който беше висок почти два метра и десет сантиметра, а силата му отговаряше на размерите.

— Толкова се радвам, че съм си отново у дома. И ви благодаря за аеробуса. Прекрасна изненада.

— Какъв аеробус? — попита Чалън.

— Чалън, мисля, че вече трябва да се прибираме в шатрата — намеси се припряно Тедра.

— Какъв аеробус? — повтори той, като сведе поглед към своята другарка в живота.

— Добре де, този, който й купихме. Нали за това я изпратихме в Кистран, за да се научи да пилотира. Да прави нещо полезно…

— Нещо, което бъдещият й другар в живота надали ще разреши — отбеляза тихо той. — Помисли ли за това, когато ме убеждаваше да я пусна в Кистран?

— Не, но ти очевидно си помислил — изпъшка Тедра. — Защо тогава се съгласи?

Чалън постави длан върху бузата й и внезапно се усмихна.

— И ми задаваш този въпрос сега, след всичко, което направи, за да получиш разрешението ми, чемар?

Бузите на Тедра пламнаха, но за щастие ярко розовият им цвят подхождаше чудесно на синьото чаури и пелерина. Само наметалото й трябваше задължително да бъде бяло или синьо, за да отбелязва принадлежността й към дома на нейния другар в живота, но днес в негова чест бе цялата в синьо, в това число и сандалите. А сега й се искаше да не го бе направила.

Отблъсна ръката му, но това само го разсмя. Карайки я да се засрами, той я наказваше, задето бе купила аеробуса, без да го сподели с него. Дано се разминеше само с това. Бе достатъчно да хвърли поглед към дъщеря си обаче, за да разбере, че тя също е наясно. По дяволите! Само това й липсваше на Шанел, още едно напомняне, че не е особено лесно да се справиш с воините. Идеше й да срита Чалън.

— Няма как да знаеш какво ще направи бъдещият й другар в живота… Или вече знаеш? — Очите й се присвиха леко. — Не си взел решение, без да ми кажеш, нали, скъпи?

Двете жени зачакаха напрегнато отговора му. Тедра бе готова да избухне. Шанел просто се страхуваше.

— Когато вземам такова решение, жено, не е нужно да те уведомявам. Не, все още не съм го взел.

Младата жена си отдъхна.

— Татко, искам да поговоря с теб във връзка с това.

— Може, но вземането на решението си остава моя работа.

Шанел заскърца със зъби.

— Това означава ли, че ще пренебрегнеш моите желания? Ами ако аз избера сама?

— В такъв случай аз пък се надявам, че ще бъда в състояние да приема твоя избор.

Младата жена премигна.

— Сериозно ли говориш? Наистина ли ще обмислиш моите предпочитания?

— Разбира се, керима — отвърна нежно баща й. — Нима мислеше, че няма да го направя?

Та той я обичаше. Желаеше щастието й. Ключовата дума обаче си оставаше „ако“. „Ако“ приемеше избора й, но „ако“ не го приемеше, щеше да се наложи тя да приеме неговия. Все пак това бе за предпочитане пред другото, а именно — баща й да вземе решение, преди тя самата да си е намерила някого.

— Звезди, ама вие действате наистина депресиращо — обади се с нескрито отвращение Марта. — Какво става с щастливото завръщане у дома?

Тедра се засмя. При тези думи и нейният другар в живота, и дъщеря й се намръщиха по абсолютно един и същ начин.

— Майко, с най-голямо удоволствие ти връщам компютъра.

Тедра обаче не я остави да махне от кръста си съоръжението за свръзка.

— Още не. Несъмнено ще искаш да разведеш насам-натам приятелите си, за които ми съобщи снощи Марта…

— Снощи се е свързала с теб, без да ми каже? — възкликна невярващо Шанел.

— Е, не знам защо не го е споменала. Да, двете побъбрихме надълго и нашироко. Във всеки случай, ще се чувствам по-добре, ако, освен Корт, до теб е и Марта. Сигурна съм, че баща ти е на същото мнение. Нали така, Чалън?

Тедра обаче продължаваше да гледа многозначително към дъщеря си и най-сетне тя се сети какво иска да й каже. Майка й не желаеше воините на Чалън да я следват по петите, не и днес. Днес бе единственият ден, в който можеше да бъде анонимна, без свита, издаваща знатния й произход. Само че Чалън дори не бе чул въпроса. Когато бе насочил очи към компютърната свръзка, погледът му бе привлечен от дрехите на дъщеря му и лицето му бе останало все така смръщено.

— Първо ще се прибере вкъщи, за да се облече подобаващо. Прилича на посетител.

— Остави я да си отдъхне, по дяволите — възкликна нетърпеливо неговата другарка в живота. — Току-що е пристигнала. А и какво от това, че прилича на посетителка? Една четвърт от хората тук са такива. Този път това действително не променя нищо, а и тя си носи пелерината. Нима наистина ще я накараш да си губи времето, след като си има гости, на които трябва да обърне внимание?

— Твоята Марта може да я трансферира…

— Сигурно се шегуваш — пресече го сухо Тедра. — Ще позволиш да я трансферират, когато случаят не е спешен и при положение че мразиш толкова трансферирането? — Тъй като Чалън изглеждаше искрено огорчен, тя побърза да добави: — Приятелите й я настигат. Нали няма да поставиш в неудобно положение дъщеря си заради такава дреболия?

За тези си думи Тедра получи само поглед, който говореше „почакай, докато останем насаме“. Шанел намести пелерината така, че да прикрие още повече дрехите й; очевидно щеше да ходи с тях, поне до края на деня.

— Състезанията ще продължат сигурно още дълго — обърна се Чалън към дъщеря си. — Можеш да ги наблюдаваш с приятелите си, но Марта ще трябва да те трансферира при мен, ако срещнеш някакви затруднения с воините, които не те познават. Ясно ли е, Марта?

— Пределно ясно, едри човече.

В този момент приятелите на младата жена се появиха в компанията на благородниците от Сентури III, които поискаха арогантно да привлекат вниманието на Чалън. Затова майка й намигна, усмихна й се и прошепна:

— Късмет, скъпа.

Марта започна да се смее.

— Моята Тедра е във върхова форма, какво ще кажеш? Обичам, когато започне да върти на пръста си този воин.

— Ти си й казала за желанието ми да се движа инкогнито, нали?

— Разбира се, че аз. Казах й всичко, момичето ми. Знаеше, че ще го направя.

Младата жена въздъхна.

— Добре, Марта, след като се налага да бъдем заедно до края на деня, постарай се да ме накараш да го забравя.