Синеокият варварин

Глава 7

Шанел бе решила да не протестира, ако Фалон Ван’иър я помъкнеше със себе си. Но определено не го бе очаквала от един посетител.

По принцип, ако някой народ бе достатъчно напреднал, за да може да пътува от планета до планета, а не само от град до град, социалните му привички бяха по-изтънчени.

Шанел знаеше само за няколко планети, които продължаваха да се придържат упорито към старите си традиции. Една от тях бе Сентури III, с почти средновековна култура, но вече способна да покорява Космоса. Ша-Ка’ар, отделила се от Шака’ан преди повече от триста години, беше пък място, където жените робуваха. Шака’ан пък бе друг пример. Нейните жители нямаха желание да навестяват останалата част от света или да се възползват от онова, което този свят можеше да им предложи.

Фалон Ван’иър, където и да беше роден, се отнасяше като типичен воин към нея и това започваше да я тревожи. Накрая стигнаха до бялата му палатка и влязоха.

Дебели възглавници и животински кожи, Фалон постави младата жена върху тях и коленичи.

Тревогата й нарастваше. Щеше да прави секс за първи път в живота си. Беше напълно нормално да изпитва известен страх, колкото и да искаше това да се случи. Действията му обаче навеждаха на мисълта, че то щеше да стане прекалено бързо.

Шанел се повдигна на колене, за да се изправи лице в лице срещу него, с надеждата, че това ще го накара да намали темпото. Той обаче вече посягаше към връзките на наметалото й.

— Ще може ли… ще може ли да поговорим за обичаите…

— Както и да искаш да го наречеш, жено, вече сме го започнали.

— Нямах предвид…

— Само срещу едно протестирам — заяви той с лека досада в гласа и изражението. — Затова сега ще те освободя от него.

Шанел проследи с очи пелеринката си, която прелетя през отвора към предната част на палатката. Може би той смяташе, че далеч от погледа тя губеше значението си.

— Това не показва, че вече не съм пазена.

— Знам, но иначе ме потиска.

Била го потискала? При положение че очите му вече бяха изпълнени с толкова бурни емоции? Ако сега всичко това се отприщеше…

Шанел се отдръпна инстинктивно, когато ръцете му се насочиха отново към нея. Той забеляза реакцията й, но тя не го спря — пръстите му бяха вече в косите й; очевидно възнамеряваше да ги разпусне.

— Защо сега очите ти се изпълниха със страх? Допреди малко в тях не виждах такова нещо.

— Не е страх. Просто… струваш ми се доста настървен, Фалон, сякаш вече не се контролираш.

Наложи се да отмести ръцете му, тъй като той не успя да открие как да разкопчае кистранската шнола, сама натисна механизма на тила си и косите се разпиляха по гърба й. Младият мъж моментално придърпа кичур пред рамото й, взирайки се учудено в златистия им цвят.

— Нямах представа — промърмори на себе се той, като притисна косите й към бузата си, — че това също ще бъде превъзходно. Златото се цени толкова малко тук, но при теб то се превръща в истинско съкровище.

Думите му й доставиха удоволствие, но инстинктът й самосъхранение се обади отново, когато той започна да я придърпва към себе си.

— Няма да изгубиш самоконтрол, нали?

— Ще се успокоиш ли, ако ти кажа, че никога досега не съм го губил?

— Ще се успокоя, ако знам, че това няма да бъде първият път, в който ще го изгубиш.

— Не бих могъл да се закълна, жено. Никога преди не съм се чувствал така.

— Как?

Пръстите му заопипваха лицето й, за да се насладят на усещането, не грубо, но не и много нежно.

— Беше достатъчно да те зърна, за да разбера, че искам да ми принадлежиш.

Шанел не бе сигурна, че е наясно какво иска да й каже.

— Но ти ме имаш.

— За момента. И се чувствам по-благодарен, отколкото мога да изразя, че ми се отдаваш. Но знам, че това е само временно. — Дланите му обхванаха лицето й и я привлякоха по-близо. — Искам да те командвам! Искам да бъдеш под моя закрила! Непоносимо ми е да мисля, че не мога да те имам по всички начини, които са ми известни.

Устремът му едновременно я вълнуваше и плашеше. Той обаче започваше да звучи все повече и повече като воин и това само увеличи тревогата й.

— Това единственият проблем ли е?

— Не — отвърна сериозно Фалон. — Бях готов да се слея с теб още в мига, в който те зърнах, толкова силно бе желанието ми. И то не намаля, керима, напротив, нарасна. Затова не мога да ти дам нежността, която бих искал, но не трябва да се тревожиш, че ще ти причиня болка. По-скоро бих те оставил още сега, отколкото да рискувам да ти причиня болка.

Думите му не я успокоиха. Едно бе мъж с нормални размери да се остави на емоциите си. Ван’иър обаче не беше сред тях. Какво ли означаваше за него „да не причинява болка“?

Чувстваше се поласкана, задето я желаеше толкова силно. Но трябваше да бъде луда, за да поеме подобен риск особено след като той бе признал, че не е сигурен дали ще успее да запази самоконтрол и да бъде достатъчно нежен с нея. Всичко това противоречеше на уверенията му, че няма да й причини болка, а освен това прекалено много й напомняше на воините, за да й подхожда.

Изобщо не трябваше да идва, не трябваше да позволи да се стигне дотук. Какво щеше да прави сега? Да си тръгне, разбира се, но по възможност — без грозен скандал. Само дето не беше сигурна, че той щеше да я остави да си тръгне току-така. Трябваше да го изиграе. Може би да го накара да затвори очи, а тя да се измъкне и да изчезне, преди да е разбрал какво изобщо става. Беше обаче по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни.

И тогава й дойде наум да използва страха.

— Знаеш ли, Фалон, бихме могли да изчакаме малко, докато… докато се поуспокоиш.

— Шегуваш ли се?

— Добре, значи отпада. Затвори си тогава очите и за малко не ме докосвай. Аз сама ще се съблека, така че дрехите ми да не пострадат от не особено нежните ти ръце. Обаче няма да гледаш, защото понякога гледането действа възбуждащо, а ние точно това избягваме, ако желаем да преживея цялата тази работа.

— Все още ли мислиш, че ще ти сторя нещо лошо?

— Не нарочно.

— Не искам да се страхуваш от мен, жено.

Заяви го толкова строго, че я накара да се изсмее нервно.

— Тогава нека опитаме да направим така, както предложих, а? Затвори си очите!

Той се подчини и седна върху петите си. Изразяваше болезнено нетърпение.

— Бих предпочел да го направя аз, дори дрехите ти да пострадат малко…

— Това изобщо не е решение на въпроса.

— В такъв случай побързай, жено.

Досега не бе чувала по-добър съвет и тя се възползва незабавно от него, но бе успяла да отстъпи на не повече шейсет-седемдесет сантиметра, когато гласът му я закова на място.

— Говори ми. Разсейвай ме, за да не си представям какво правиш.

Дяволска работа. Разсейването обаче не беше лоша идея, в случай че я хванеше, докато се измъкваше, и се наложеше да се оправдава. Така можеше да поуспокои бушуващите в него емоции.

— Добре — отвърна тя, — но ти ще трябва да продължаваш да държиш очите си затворени.

— Ще трябва ли? Не ми пука за навика ти да даваш нареждания, жено.

Не обърна внимание на недоволството му, тъй като той продължаваше да стиска клепачи и въпреки нежеланието си, й се подчиняваше. Вероятно просто изпитваше необходимост да обясни отношението си. За да го успокои, тя заяви:

— Не съм искала да давам нареждания, Фалон. По-скоро бих казала, че давам предложения. — Особено когато имаше вземане-даване с мъже с неговите размери, помисли си тя, едновременно развеселена и тревожна. Отстъпи още една крачка и усили леко глас, така че той да не забележи увеличаването на разстоянието помежду им. — А сега нека поговорим за имена и за причината да не използваш нито веднъж досега моето. Ти чу името ми, нали?

— Чух го — изсумтя Ван’иър. — То обаче не звучи женствено.

Още една крачка и се озова извън купчината кожи.

— Вярно е. Точно заради това майка ми го обича толкова, а баща ми не го използва. По този начин се обръщат към мен и приятелите ми, но ти… ти можеш да ме наричаш така, както ти харесва.

— Искам да те нарека моя.

Произнесе го простичко, но с чувство, и думите достигнаха до сърцето й. Тя също бе желала той да я нарече своя, но след това я бе дострашало. Ами ако наистина не й причинеше болка? Ами ако бе позволила тревогите й да я обземат до такава степен, че да помрачат разсъдъка й и да станат причина да пропусне най-хубавото, което би могло да й се случи някога?

По дяволите, ето, пак го правеше — позволяваше силното привличане да я ослепи така, че да не вижда пределно ясните факти. Този човек можеше да я пречупи на две с голи ръце, а емоциите му бяха прекалено бурни, което изобщо не беше в стила на воините.

— Имаш силно развито чувство за… собственост… нали? — Отдалечи се с още две крачки и бавно се изправи на крака. — Това е старомодна привичка в повечето светове. От коя планета каза, че си?

— Не съм ти казвал. Има ли значение?

— Не. — Дъхът й секна, защото при тези думи той бе посегнал към нея. — Стига само да не си тукашен.

Обърна се и побягна, но извика, тъй като една ръка я хвана за косите още преди да е стигнала изхода на палатката.

— Къде мислиш, че отиваш, жено?

Не звучеше ядосано. Можеше просто да го уговори да я пусне, вместо да планира подобно бягство. Но сърцето й биеше уплашено.

— Аз… промених си намерението, Фалон.

В отговор мъжът я обхвана през кръста, повдигна я и я понесе обратно към кожената постеля. Тревогата й премина в паника.

— Не ме ли чу?

— Чух те — отвърна той, като я постави върху кожите и се приведе така, че прикри половината й тяло със своето. — Аз обаче не съм си променил намерението и по-добре се примири. Ти ме пожела. Ти ме избра, жено.

— Това беше, преди да започнеш да се държиш като емоционален воин.

— И това те плаши?

— И още как! Аз реагирам странно на болката, Фалон Ван’иър. Изпадам в истерия. Пусни ме!

Младият мъж поклати бавно глава.

— Съжалявам, че се страхуваш, керима, но вече ти казах — няма да ти причиня болка. Сама ще се убедиш.

— Чакай!

Не успя да каже нищо повече, тъй като точно в този момент той откри предимствата на кистранското облекло. То бе замислено така, че да се съблича бързо и лесно. Едно подръпване, едно опъване, и се свличаше от тялото. Това обаче никога не бе ставало толкова бързо, както в ръцете на Фалон. После ръката му обхвана брадичката й, за да може да я обсеби с устата си, докато другата му длан изучава формата и чувствителността на гърдите й. Шанел не можеше да направи нищо, за да го възпре. И не след дълго… Изведнъж… Вече не бе толкова сигурна, че изобщо желае да го спира.

Той не й причиняваше болка. Цялата му буйност в този момент бе съсредоточена в целувката и тя пробуждаше в нея всички онези силни усещания, които бе изпитала още щом го бе зърнала за първи път. Нима бе сгрешила, като позволи на страха си да надделее? Сега тялото й се наслаждаваше на онова, което ставаше.

Преди да разбере какво става, той съумя да я накара да го пожелае отново, този път — истински, и надеждата й, че именно това бе мъжът, когото можеше да приеме като свой другар в живота, се възвърна. Страхът й не бе изчезнал напълно, но отстъпи пред първия й досег със страстта.

Дъхът й замираше. Този човек излъчваше прекалено много сила и неутолимо желание да я докосне навсякъде. Шанел изпитваше все по-голямо и по-голямо удоволствие. Мъжът откриваше по тялото й участъци, за които не бе подозирала, че могат да бъдат толкова чувствителни. Устата му вкусваше, хапеше, събуждаше у нея страст, която се разпространяваше из цялото й тяло и я караше да копнее за още.

Не бе останала и следа от смущение или свян, които да я карат да се чувства странно или неудобно. Беше напълно отворена за него — тяло, лишено от разум, опитващо за първи път страстта, марионетка, движена от нечии прищевки. Силата на желанието й бе нараснала дотолкова, че вече не тя владееше него, а то — нея. Стигна дотам, че започна да моли Фалон да я вземе.

Това бе грешка от нейна страна — да му даде да разбере колко силно го иска. Молбата й му се отрази точно по начина, от който се бе опасявала. Той изгуби напълно контрол над себе си. Дишането му се учести още повече, ръцете му станаха груби и тревогите й се превърнаха в реалност. Болката бе по-силна от удоволствието, когато дланите му се плъзнаха под тялото й и я стиснаха. Ребрата й щяха да се счупят всеки момент. Едвам дишаше. А викът й, причинен от припряното му проникване, бе задушен от целувките му.

Слава Богу, изгуби съзнание.