Синеокият варварин

Глава 6

— Затвори си устата — обърна се Шанел към Карис. — Ще ти потекат лигите.

— Просто не мога да се сдържа, Шани — въздъхна приятелката й. — Виж само какви мускули!

Мускулите, запленили дотолкова Карис, наистина бяха внушителни. Състезанието, което наблюдаваха, беше за сила. В него двама мъже се хващаха за ръцете и всеки опитваше да накара другия да изгуби равновесие. На шейсет сантиметра зад тях в тревата бяха очертани линии — това бе позволеното отклонение. Онзи, който биваше избутан зад линията, губеше играта.

От мястото, където седяха двете приятелки, можеха да виждат по-добре гърба на единия воин и именно той бе пленил вниманието на Карис. За Шанел обаче тази гледка не бе нищо необичайно. Тя предпочиташе да наблюдава състезанията на посетителите, но Карис я бе домъкнала първо тук.

Главното събитие, което бе обсебило повечето арени, бе, естествено, боят с мечове. Шампионът сред посетителите накрая имаше право да застане срещу победителя измежду воините, но това не бе задължително. Така че бе напълно възможно да останат двама първенци. За момента обаче съревнованията бяха все още в етапа на елиминациите.

Единствено Карис остана с Шанел, както и, разбира се, Корт, който стоеше незабележим в мълчанието си. Сайра бе заминала за Шака-Ра с един от воините-придружители. Беше се уговорила да прекара деня с него още преди пристигането им в града. Джад почти не се отделяше от Дрен; и двамата се чувстваха некомфортно, заобиколени от толкова много гиганти, но боят с мечове ги бе пленил, затова бяха останали да ги наблюдават заедно с Яри.

Карис пък се интересуваше единствено от воините и това обясняваше защо все още двете се мотаеха в тази част на парка, където имаше малко арени за посетители. Шанел обаче се отегчаваше и очите й зашариха, първо към зрителите от отсрещната страна на голямата арена, после по-нататък, към палатките. Една от тях привлече вниманието й, тъй като приличаше на миниатюрно копие на бащината й шатра. В този момент от нея излязоха четирима мъже.

Бяха далеч, така че не можеше да различи чертите на лицата им, обаче привлякоха вниманието й. Очевидно бяха посетители, тъй като имаха черни коси, но в същото време и четиримата бяха високи, едри и мощни като воини. Звезди, от коя планета идваха?!

Мъжете поговориха малко пред палатката, след което се разделиха: двама тръгнаха към централната част на парка, а другите двама — към края, където стоеше Шанел. Те бяха абсолютно еднакво високи, а когато наближиха, видя, че са млади, вероятно с четири-пет години по-големи от нея самата и красиви. Задържа дъх с надеждата, че ще спрат на арената пред нея. Точно това и направиха.

О, Звезди Небесни, единият беше наистина великолепен! Просто не можеше да отдели очи от него. Не беше просто красив, бе чувствено привлекателен. Черната му коса бе дълга и гъста и галеше широките му рамене. Кожата му бе тъмна, със златист оттенък, гърдите и ръцете — огромни, може би по-широки от гърдите и ръцете на доста от воините, които познаваше. Долавяше се нещо арогантно в четвъртитата му челюст, в твърдите, изсечени устни и дебелите черни вежди, които в момента бе леко сбърчил.

Младата жена продължаваше да го съзерцава, когато очите му минаха през нея мимоходом и… веднага се върнаха. Бяха сини, светли като небето по обяд и смущаващи с излъчващата се от тях сила; накараха я да се почувства доста странно…

Шанел извърна поглед към арената и в същия миг чу гласа на Марта.

— Ако съм те разчела правилно, кукличке, ти току-що си изгуби ума.

— Звезди, значи това било!

В началото й се стори, че я стисна в корема — без болка, просто непознато и силно приятно усещане.

Компютърът се изсмя.

— Добре, и къде е той? Трябва да видя лично този невероятен екземпляр.

Внезапно младата жена се почувства нервна и уплашена. Не желаеше Марта да разбере, че е посетител.

— Не още, Марта. Искам да бъда сигурна, че всичко това не е просто плод на въображението ми.

— Цялото ти същество пламна. А това не става в резултат на фантазии.

— Какво говори твоята Марта, Шани? — попита Карис.

— Нищо. Как се справя твоят воин? — Още не бе довършила, когато въпросният мъж победи и приятелката й се развика от щастие. Шанел се усмихна; усети как част от тревожността й започва да изчезва. — Няма да можеш да се запознаеш с него, ако продължава да побеждава, освен ако никой повече не се осмели да го предизвика.

Съдията вече въвеждаше следващия воин — пак висок два метра и десет сантиметра. Карис се намръщи.

— Но аз не желая той да изгуби.

— Ако е напреднал достатъчно в елиминациите на тази арена, загубата тук може да не доведе до отпадането му от състезанията.

Нейната приятелка обаче вече не я слушаше, погълната от току-що започналия двубой. Шанел се възползва от възможността да хвърли отново поглед към чернокосия посетител и отново срещна сините му очи. Звездици! Нима я бе наблюдавал през цялото време! Почувства се отново нервна. Искаше да предизвика интереса му. Нямаше да протестира ни най-малко, ако той се приближеше, сграбчеше я за ръката и я поведеше нанякъде. Но той, разбира се, нямаше да направи такова нещо. Той бе посетител от друга планета. Посетителите, поне повечето от тях, вършеха всичко цивилизовано. Каква загуба на време!

А на нея точно то й липсваше. Все пак не можеше да си позволи да бъде прекалено леснодостъпна. Рискуваше да го уплаши. Трябваше да я пожелае достатъчно силно, за да я поиска от баща й. А не беше сигурна дали изобщо я желае. „Подразни го, Шани. Накарай го да дойде при теб. Ако пък изгуби интерес, ти самата можеш да проявиш агресивност,“

Този път бавно, като че ли неохотно, младата жена отклони поглед обратно към двамата воини, които мереха силите си на арената. Видя как любимецът на Карис бе отблъснат извън линията и я чу как въздъхва.

— Той губи, а аз печеля. — Още малко приятелката й щеше да се засмее. — Мисля да отида при него, да се представя и да му предложа симпатиите си.

— Върви. Аз ще те чакам тук.

— Тя е решила — обади се Марта веднага щом останаха сами. — А ти какво чакаш?

Шанел хвърли поглед към чернокосия воин и побърза да го отклони. Той все още я съзерцаваше. Изражението му обаче не се бе променило. Даже не й се бе усмихнал.

— Чакам той да дойде при мен.

— Тук не си играем игрички, момичето ми — заяви компютърът със солидна доза раздразнение. — Ти го желаеш, тогава върви при него.

— По дяволите, Марта, не е толкова лесно. И защо не оставиш тази работа на мен, а?

Проследи следващия мач, от началото до края, без да погледне нито веднъж към красивия непознат. Високият два метра и десет сантиметра воин победи отново и то с лекота. Истински мамут! Вероятно щеше да издържи чак до края на деня.

Защо не идваше още? Обикновено посетителите не бяха колебливи или срамежливи. Може би не я желаеше. Може би просто бе предизвикала любопитството му, тъй като приличаше на Шака’анка, а беше облечена като посетителка… С изключение на наметалото. Дали причината не беше в проклетото наметало? Да не би да мислеше, че е заета? Поне можеше да дойде и да я попита!

Хвърли отново поглед към него. В този момент той излезе на арената. Младата жена се ококори и дъхът й секна. Корт на секундата се приближи до нея.

— Какво има?

— Нищо, Корт.

— На твое място бих измислила някой по-добър отговор — обади се предупредително Марта.

— Той ще участва в състезанието!

— Е, това обещава да бъде интересно. Сега вече мога ли да хвърля един поглед?

— Не още.

— Ще стана подозрителна, Шани!

— Млъкни, Марта!

Шанел не можеше да повярва, че той прави това. Воинът бе по-висок от него поне с десет сантиметра и доста по-тежък. Посетителят обаче сплете ръцете си с неговите, зае правилната позиция и погледна отново към нея. В този момент тя разбра кое го бе накарало да постъпи така. Той я желаеше. И тъй като тя наблюдаваше състезателите, а той предпочиташе да гледа него, бе станал един от тях. Колко мила постъпка, изпълнена с ревност… И глупава. Той нямаше да спечели. Но затова пък тя щеше да се възползва от примера на Карис и да му предложи своите симпатии, след като загубеше.

Двубоят се оказа наистина впечатляващ. По тялото на посетителя изпъкнаха и се очертаха мускули, за чието съществуване Шанел не бе и предполагала. Дишането й се учести. Усети, че се напряга заедно с него. Внезапно й се прииска безкрайно силно той да победи, защото Чалън нямаше да приеме кой да е посетител, а само този, който успее да надвие воин.

Бе приковала поглед в лицето му и се опитваше да му даде сила. Точно в този момент той насочи очи към нея, за да се увери, че го наблюдава. И успя! Огромният воин отстъпи зад ограничителната линия, ръцете им се разделиха, а победителят се вторачи в Шанел.

Тя не скачаше и не пищеше от радост като Карис, но точно това чувстваше в себе си. Беше на седмото небе и усмивката й го показваше красноречиво.

— Ако не знаех, че никой не те е докосвал, бих се заклела, че са те целунали и това ти е харесало — отбеляза Марта, видимо заинтригувана.

— Той току-що победи един воин, Марта!

Колко горда се чувстваше само!

— Е, и?

— Добре, хвърли един поглед.

Постави съоръжението за свръзка с компютъра така, че насочи наблюдаващата му част право към триумфиращия посетител.

— Шани, да не си объркала посоките — смъмри я Марта, видимо раздразнена. — Той не е воин!

— Не ми пука. Това е той. И да знаеш, че те изключвам, Марта. Нямам нужда от помощ.

— Да не си посмяла! Майка ти го направи веднъж и я поискаха.

— И виж колко хубаво завърши цялата тази работа.

— Шани…

Гласът на Марта бе прекъснат, но младата жена знаеше, че тя все още можеше да наблюдава и да чува, затова додаде:

— Много съжалявам, Марта, но вече съм направила своя избор. — Потупа свръзката на кръста си. — Ще поговоря с теб по-късно.

— Струва ми се, че този мъж иска да го предизвикам — отбеляза внезапно Корт и Шанел видя, че нейният „избор“ се бе вторачил право в андроида.

— Не го гледай! Отдалечи се! Той мисли, че си с мен.

— Но аз наистина съм с теб.

— Знаеш какво имам предвид. И стига си се хилил. Не е смешно. Той е посетител. За разлика от воините, посетителите ревнуват поради най-смехотворни причини, а аз определено не искам да започна тази връзка с ревност.

— Може би все пак трябва да задоволя желанието ти. — Шеговитото настроение на андроида очевидно бе във вихъра си. — За да му покажа, че съм само една машина.

— Добре, вече си разигра шегичката, Корт. Аз обаче искам да се запозная с този човек. Говоря съвсем сериозно. Така че присъствието ти не е наложително, поне за известно време.

— Знаеш, че не мога да го направя, Шани.

— Тогава ме дръж под око, но така, че той да не те вижда. Можеш…

Шанел млъкна. Вече беше късно. Посетителят приближаваше, давайки знак на съдията, че няма да продължава нататък и дългите му крака го отнесоха до Шанел, преди да е събрала мислите си. Мъжът не отделяше поглед от Корт.

— Ако не желаеш да участваш в състезанието, бихме могли да отидем да уредим въпроса насаме.

Говореше по типичния за Шака’анец начин, само дето имаше съвсем слаб акцент, при това много мелодичен. Долната челюст на младата жена увисна, тъй като това си бе открито предизвикателство. На андроида обаче ситуацията все още му се струваше изключително забавна и той се усмихна на непознатия.

— Можем да го направим, но не смятам, че е необходимо. Жената вече направи избора си.

Светлосините очи се спряха върху Шанел. Въпреки внезапното унижение, тя осъзна, че стои пред емоции, каквито не бе изпитвала досега. Разгорещени… необуздани… плашещи… Те обаче отлетяха в мига, в който посетителят отново погледна към Корт, оставяйки я да се пита, разтърсена до мозъка на костите, дали просто не си бе въобразила всичко това. Но определено не си бе въобразила дръзкото заявление на андроида.

— Ще те изключа заради тези думи — прошепна Шанел. Усещаше, че бузите й все още горят.

Двамата мъже предпочетоха да не я чуят, а може би и наистина не я чуха, впили погледи един в друг. Посетителят се бе вторачил в косата на Корт.

— Ти от изток ли си?

— Не.

— От тази планета?

— Не съм родом оттук.

Това очевидно бе достатъчно, тъй като непознатият насочи отново вниманието си към Шанел. Струваше й се забавно, че бе помислил Корт за воин, макар да нямаше нито височината, нито издутите бицепси, характерни за воините. Можеше да си позволи да се позабавлява, тъй като този път светлосините очи не я смутиха, а я огледаха просто с любопитство, интерес и възхищение.

— Той ти е само придружител, така ли?

— Да, придружител, приятел… и андроид.

— Андроид?

Произнесе думата така, сякаш не знаеше какво означава, но младата жена реши, че в този момент само едно нещо имаше нужда от уточняване.

— Той ще ни остави насаме, ако искаш да… поговорим.

Посетителят обаче предпочиташе да се изразява буквално.

— Аз няма да се задоволя единствено с говорене.

Значи щяха да си говорят директно, така ли? Шанел се усмихна. След като той не беше воин, тя можеше да бъде колкото си иска дръзка.

— Нито пък аз.

Усмивката, която се появи на лицето на непознатия при тези думи, накара коленете й да омекнат. Как бе възможно привлекателността му да се удвои само с едно извиване на устните? Мъжът се наведе, мина под дебелия кабел, който опасваше арената и застана пред нея толкова близо, че я смаза с размерите си.

Той беше по-нисък от баща й с не повече от пет сантиметра, което означаваше, че се издигаше с почти трийсет сантиметра над нея. А раменете му… Приятно бе да се гледа подобно тяло, но на нея й се искаше да не бе толкова висок и силен. Това бе една от причините да не желае воин. Как човек да се защитава, когато има вземане-даване с толкова едър мъж? А този грамаден посетител вероятно не притежаваше самоконтрола, характерен за воините, който не им позволяваше да нараняват случайно или умишлено жените.

Изведнъж Шанел осъзна, че ако продължаваше в този дух, можеше да си докара нежелана болка. Той наистина беше прекрасен. А тя вече бе изгубила ума си. Това не можеше да бъде променено.

Прехапа нерешително устна. Щеше ли да се осмели да го направи? По дяволите, да! Беше невероятно, че изобщо го бе намерила и то толкова скоро, затова нямаше да злоупотребява и да търси другаде късмета си, Той наистина бе едър, но това не означаваше, че няма да бъде внимателен към нея.

Младата жена отстъпи малко назад, за да намали напрежението върху врата си, причинено от взирането нагоре към лицето му. Той обаче я хвана за ръката и я придърпа. Явно желаеше да я докосва. Тя също искаше да го докосва. Смущаваше я единствено близостта им.

— Ще трябва да ми отпуснеш малко пространство, ако искаш да те гледам. Вратът ми няма да издържи дълго на това напрежение.

В отговор той я обхвана с едната си ръка и я вдигна пред гърдите си. Шанел бе едновременно приятно развълнувана и разтревожена от агресивната му дързост. Сега вече стояха очи в очи и това създаде нов проблем за нея, или по-скоро — за сетивата й. Звездици! Беше прекрасно да бъдеш притисната така. Толкова прекрасно!

— Няма да излезе нищо. Не и на публично място. Пусни ме! Можеш да ме държиш за ръката.

— Казвам се Фалон Ван’иър.

Това бе неговият отговор.

— Радвам се да го науча, но въпреки това ще трябва да ме пуснеш, докато сме на публично място.

— Казваш го така, сякаш очакваш да стане твоето. Често ли става твоето?

Усети, че това го забавлява. Продължаваше да не я пуска.

— Не винаги — призна предпазливо младата жена. — Но в много случаи — да. Особено когато, за разлика от другите, използвам здравия разум.

Фалон се засмя и тя усети до пръстите на краката си вибрациите на басовото му ръмжене.

— Аз също съм свикнал да става моето. Всеки път. И имам малко предимство пред теб.

Нима това бе неговото чувство за хумор?

— Защо си толкова скромен? Имаш голямо предимство пред мен. — Присви очи. — Няма да ме пуснеш, така ли?

— Не.

— Дори и ако от това произлязат проблеми. Аз съм покровителствана, Фалон Ван’иър, и наметалото ми е добре познато.

Той повдигна другата си длан и погали наметалото й.

— Съзнавам това, жено, макар да ми се иска да не беше така. Ти обаче се отдаде на грижите ми за известно време, така че не предвиждам проблеми с воините на Кан-ис-Тран.

Нямаше намерение да му обяснява, че воините, които можеха да го възпрат, бяха воините на баща й. Все още не искаше той да разбира коя е.

— Какво ще кажеш да ме пуснеш, за да се махнем оттук?

— Значи все още опитваш да направиш така, че да стане твоето? Това в проблем ли ще се превърне, жено? Нима си неспособна да приемеш волята ми?

Стори й се, че този въпрос бе от голямо значение. Ако кажеше „да“, дали щеше да я пусне и да си тръгне? Но не можеше да отвърне и „не“, тъй като това действително можеше да се превърне в проблем. И може би най-добре беше да разбере още сега какво щеше да стане.

— Надявах се, че ще можем да прекараме известно време заедно, за да се опознаем. Но това не означава, че ти принадлежа, Фалон. Дори и да ти принадлежах, пак можеше да не се съгласявам с всичко, което кажеш. Аз не съм робиня, готова да се подчинява безпрекословно. Имам си своите мнения и чувства, които могат да бъдат или да не бъдат в съзвучие с твоите. Ако волята ти е разумна, естествено бих я приела. Но ако не е, не очаквай от мен да си трая. Искам още сега да знам дали е против твоите принципи всичко това.

— Не те ли изслушах внимателно?

— Така е, изслуша ме. Не избяга уплашено, когато откри, че мога да бъда малък деспот. — Думите й го накараха да се усмихне. Тя го имитира. — Може би ще ми кажеш защо не искаш да ме пуснеш.

— Защото много ми харесва да те чувствам до себе си. Защото предпочитам, ако се наложи, да се бия с всеки воин, който ми се изпречи, отколкото да се лиша от това усещане дори за момент.

О, Звезди!

— Защо просто не ми го каза?

Фалон се усмихна.

— Значи моето желание изведнъж стана приемливо и за теб?

— Ти успя да го… обосновеш. Може би ако изчезнем наистина бързо, проблемите, които предвиждам, няма да ни достигнат. Дали палатката, от която излезе преди малко, не е твоя?

— Не съм сигурен, че разпалеността ти ми допада. Къде и кога ще те отведа, това решавам аз. Ти само можеш да очакваш.

Младата жена го изгледа невярващо, след което избухна:

— Звездици! Къде съм чувала това преди? Ти не си от Кан-ис-Тра, нали?

— Не. Също като теб. Забравих го за момент. Това прави разпалеността ти приемлива.

Тя му се усмихна. Нямаше намерение да поправя грешката му. Не искаше да отрича. Колкото по-малко въпроси й задаваше засега, толкова по-добре. А що се отнася до нея самата, тя изпита огромно облекчение при вестта, че той не е воин, след като бе започнал да звучи именно като такъв.

— Там, откъдето идваш, жените потискат ли желанията си?

— По-разсъдливи са.

— В такъв случай може би ще е добре да се замислиш дали да не промениш местоживеенето си.

— Аз не съм на това мнение.

Прибързаният му отговор я накара да въздъхне.

— Защо не признаем, че всичко си има своите мотиви и не спрем дотук?

— За какво говориш?

— Няма значение. Сега не е моментът…

— Шани! — провикна се Карис.

— По дяволите — промърмори младата жена и стрелна закачливо събеседника си. — Мен викат. Но май няма да премислиш и да ме пуснеш, за да мога да поговоря с приятелката си? — Той само я погледна и това беше най-красноречивият отговор. — Може би ръката ти вече се е изморила?

— Та ти си лека като перце, керима.

Шанел направи физиономия.

— Аз съм едро момиче. Дребна е приятелката ми Карис.

— Жената, с която беше преди малко? Тя е направо дете.

— Не е дете. Просто е ниска и…

В този момент Карис се приближи до тях, следвана от своя воин.

— Шани, аз… О… о! О, звезди!

Шанел не се опита да отрече онова, което очевидно й бе дошло наум.

— Ще го запазим помежду си, нали, Карис?

— Щом настояваш, но и Яри, и Сайра, ще бъдат не по-малко доволни за теб, отколкото съм аз. Определено ти бе необходимо доста време, но сега вече ще можеш да разбереш какво…

— Не сега, Карис.

— Разбира се. — Приятелката й, която бе по-млада от нея, се усмихна. — Просто исках да знаеш, че ще бъда заета няколко часа. Комар иска да ми покаже палатката си.

— Сети ли се да му кажеш, че си под закрилата на шодана?

Карис направи гримаса.

— Честно казано, забравих. — Погледна към воина, който я държеше за ръката. — Това променя ли нещо? Че съм под нечия закрила, имам предвид?

— Така няма да мога да претендирам за теб, дори да съм имал подобно намерение — отвърна Комар.

— Забележи как нито потвърждава, нито отрича, че е имал подобно намерение — обърна се към приятелката си Карис.

— Прави го, за да не те разочарова, тъй като не знае какви са твоите чувства — обясни Шанел.

— Колко мило. Знаех си, че този воин ще ми хареса. Ще се видим по-късно, Шани.

— Знаеш ли къде да ме намериш?

— Разбира се.

— Защо ти носиш твоето предпазно наметало, а тя не? — попита Фалон, щом останаха отново сами.

— Аз знаех, че идвам тук. Карис взе решението си в последния момент.

— Явно си добре запозната с привичките на това място.

Той се приближаваше прекалено много до истината и това я притесни. Трябваше да го накара да смени посоката на мислите си. Защо нямаше повечко опит!

Сведе ресници; свенливостта, която показваше, бе само наполовина искрена. Нави кичур от косите му около показалеца си.

— Държиш ме вече доста дълго време, Фалон — рече тя, като вдигна невинен поглед към очите му и побърза да го свали. — Това ли е всичко, което желаеш да правиш с мен?

Изуми се, когато изведнъж усети ударите на сърцето му. В същия миг той я обхвана с другата си ръка под коленете и я понесе припряно към палатките. Тя се долепи към врата му, макар това да не бе необходимо, тъй като той я притискаше достатъчно покровителствено. Но така се опитваше да скрие лицето си, за да не бъде случайно разпозната. Последното й желание в момента бе някой да я проследи.

Може би обаче не трябваше да се опитва да се държи предизвикателно с мъж, когото не познава изобщо. Но всичко само потвърждаваше, че той я привлича така силно, както и тя — него. Дори не беше отговорил на въпроса й. Вместо това бе действал.