Синеокият варварин

Глава 8

Щом дойде на себе си, Шанел отвори очи и съжали, че го е направила. Всичко беше истина — Фалон, болката… и не беше свършило. Намираше се все още в неговата палатка, гола. Поне вече не я смазваше под тежестта си и не й причиняваше онази непоносима болка със своя…

Той лежеше до нея на една страна, подпрял глава на лакът, и не отделяше погледа си от лицето й. Не я докосваше. Ако го направеше точно сега, най-вероятно щеше да му се разкрещи.

О, Звезди, как бе могла да постъпи толкова глупаво и да се отдаде във властта на напълно непознат мъж? Фактът, че тялото й го бе пожелало, изобщо не я извиняваше. Той й бе причинил болка. Бе дал пълна свобода на страстите си и едва не я бе смазал между мощните си ръце. Болеше я всичко и нямаше да се изненада, ако имаше нещо счупено. А отвътре сигурно беше разкъсана. Онази болка бе толкова страшна, че бе изгубила съзнание, за да се спаси от нея.

И като си помислеше само, че надеждите й се бяха възродили. Бе повярвала, че това е мъжът. Мъчително разочарование! Знаеше, че един воин никога не би я наранил. Воините се съобразяваха с размерите си и бяха изключително внимателни и нежни с жените. Фалон обаче не беше воин. Той не контролираше като тях емоциите си. Беше казал, че ги владее, но действителността се бе оказала друга. Така че, колкото и силно да я привличаше, връзката им нямаше бъдеще. О, Звезди, колко жалко!

Трябваше да се измъкне оттук, и то колкото се може по-бързо, преди очите й да са се напълнили със сълзи от разочарование. Бе толкова сигурна във Фалон още от самото начало, достатъчно сигурна, за да иска първо да се слее с него и да остави опознаването за след това. Как щеше да открие друг мъж, способен да я накара да се чувства така, както я бе накарал да се почувства Ван’иър? И дори да успееше да го намери, вероятно щеше да бъде прекалено уплашена, за да се осмели да го провери, както бе направила днес. Вече нямаше доверие на инстинктите си.

Обзета от подобни мъчителни мисли, младата жена понечи да стане, изохка и в същия момент една широка длан я притисна внимателно между гърдите, за да я накара да легне отново.

— Ще лежиш неподвижно, докато кървенето спре. Макар и изречени тихо и внимателно, тези думи я накараха да пребледнее.

— Кървене?

— Напълно нормално, когато на жената й е за първи път, само дето при теб е малко повечко. Трябваше да ми кажеш.

Защо пък сега усети, че бузите й пламват?

— Не виждам какво щеше да промени това.

— Аз не съм див звяр.

По този въпрос можеше да се поспори.

— Трябва да си вървя.

Отново опита да стане. Ръката му се върна върху гърдите й и този път остана там.

— Първо ще поговорим.

— Струва ми се, че трябваше да поговорим малко повечко преди това. Сега вече няма какво да си кажем.

— Напротив. Има да се каже много и ще започнем с това — защо ме дари с първия си път.

Червенината упорито не си отиваше от бузите й.

— Там, откъдето идвам, не държат особено на това.

Думите й бяха верни донякъде, тъй като тя действително току-що се бе върнала от Кистран, а там на девствеността се гледаше като на нежелано неудобство. И обикновено тази пречка се премахваше безболезнено в някой от медицинските центрове преди започването на сексуалния живот. На Шака’ан обаче бе съвсем различно. Тук на девствеността държаха изключително много и обикновено жената я даряваше на своя другар.

Шанел знаеше всичко това, но тя бе само наполовина Шака’анка. Беше се надявала, че ще може да удостои с този ценен подарък своя мъж. Именно поради тази причина я бе пазила досега. Но и не беше чак съсипана от мисълта, че в крайна сметка нямаше да стане така. Беше попила достатъчно от философията на майка си, за да се разстройва заради някаква си разкъсана мембрана… която сега кървеше обилно.

— Трябва да вървя.

— Опитай.

Дланта върху гърдите й обаче казваше: „Не си прави труда.“

— Не можеш да ме държиш тук, Фалон.

— Мога. И ще го направя. Докато се отърсиш от страха и разбереш…

— Не се страхувам от теб.

— Не е вярно. Трепериш.

Шанел затвори очи. Опита да се отпусне. Ако ставаше въпрос само за проклетото треперене, щеше да го прогони. Но онова, което я притесняваше най-вече в момента, бе дланта му. Сега вече наистина се страхуваше.

— Трябва да ми позволиш да ти покажа, че няма причина да се боиш от мен — продължи Ван’иър. — Няма да се посрамя отново. Кълна ти се.

Тя го изгледа подозрително.

— Какво имаш предвид?

— Трябва да се съединим пак.

— Не… В никакъв… случай!

Страхът й даде достатъчно сили, за да отблъсна ръката му и да се изтърколи по-далеч от него. За Фалон обаче не беше проблем да я достигне, да я върне до себе си и да я притисне към стоманеното си тяло, което й бе причинило толкова болка.

— Не, моля ти се, Фалон, не мога. Не отново!

— Шшт, керима. Това трябва да стане, но явно не сега. Страхът ти ме лишава от мъжественост.

Дланите му я галеха успокояващо по гърба. Усещаше силните удари на сърцето му в бузата си. Престана да прави повече опити да го отблъсне. Имаше нужда от утехата му.

Измина известно време.

— Фалон, вече съм добре. И наистина трябва да си вървя. Приятелите ми ще се разтревожат, ако не се появя скоро.

— Можеш да вървиш, ако обещаеш да се върнеш, когато изгрее луната.

— Не мога тази нощ. Вече имам други…

— Тогава при следващия й изгрев.

— Добре.

Беше готова да обещае всичко, каквото и да е то, само и само да се измъкне по-скоро оттук.

Този отговор й донесе свободата; ръцете му се разтвориха и вече можеше да стане. Направи го незабавно, но болката не закъсня да се обади, за да й напомни да намали темпото.

Точно бе започнала да се облича, когато Ван’иър промълви:

— Усещам, че нямаш намерение да удържиш дадената дума, жено.

Дума, изтръгната с мъчение? Разбира се, че нямаше да я удържи. Искаше й се обаче да не го бе усетил. По дяволите! Не можеше ли да изчака, докато се облече, преди да го каже? Тогава тя просто щеше да побегне.

Реши да не отговаря, но това го накара да добави:

— Ако ти не дойдеш при мен, тогава аз ще дойда при теб. Ще го направя.

Шанел се обърна, за да го погледне; тревогата й се бе върнала.

— Защо? Знаеш, че това бе нещо временно, Фалон. Ти го разбра… Няма никакъв… смисъл…

Думите замряха в устата й, когато гледката пред очите й най-сетне достигна до обзетите й от паника сетива. Той лежеше съвсем гол, абсолютно спокоен и въпреки това — толкова сексапилен, че дъхът й секна. Известно време се взира безмълвно в него… Когато осъзна какво прави, се извъртя рязко. Наложи се да прехапе устни, за да удържи стенанието, породено от внезапното движение.

Добре. Очевидно имаше нужда от тази болка, за да й напомня, че не можеше и дума да става за нова близост с него. Струваше й се невероятно, че изобщо й е необходимо напомняне. Не беше нормално да продължава да го желае след онова, което й бе причинил. Подобна реакция бе по-скоро опасна. И единственият начин да избегне опасността бе, като се махне оттук завинаги.

Навлече полата и блузата си за рекордно кратко време, въпреки болките. Точно се навеждаше за колана, когато той я сграбчи и притисна към твърдите си като скала гърди. Дланите, поставени малко над лактите й, не я стискаха, но въпреки това нямаше никакъв шанс да се отскубне от хватката им.

— Разбирам, че не си моя и не мога да те командвам, жено, но ти пък трябва да разбереш нуждата ми да поправя злото, което сторих. Аз породих у теб страх от сливането и сега трябва да го премахна. Ти ми даде безценен дар. Не мога да ти се отплатя, като те оставя с този страх.

Гласът му бе нежен шепот, но решимостта му увеличи още повече страховете й.

— Аз не се боя от правенето на секс. А от теб. Прекалено си груб. Бях обзета от специфични чувства и покрай тях не усетих всички наранявания, но по-късно, когато започнат да се появяват синините, ще си дам най-добре сметка за пораженията.

— Аз се заклех…

— Не ме интересува — прекъсна го Шанел и се обърна да го погледне, за да подчертае казаното. — Ти изгуби самоконтрол, по дяволите! И това може да се случи отново, независимо дали го искаш.

Лицето му потъмня. Тези думи определено не му харесваха. Прекалено късно си даде сметка, че го бе обидила. Мъжете приемаха много сериозно подобни неща. Ръцете му я стиснаха малко по-силно, но не болезнено.

— На жената трябва често да й се показва нещо, за да се убеди, че е така — рече Фалон и я придърпа към себе си.

Зацелува я. Не беше очаквала това и не бе подготвена нито за страстта му, нито за вниманието, с което я придърпа така, че телата им да се допират в цялата си дължина. Усети, че желанието пламва отново в нея… бързо… плашещо бързо. Отдръпна се от обятията му.

— Фалон, знам, че не си имал лоши намерения и ценя това, наистина го ценя, но няма нищо за поправяне или доказване. Аз те пожелах, в противен случай нямаше да дойда тук. Бях се надявала за нещо по-пос… — Спря, ужасена от онова, което за малко не бе казала. — Но вече не те желая — продължи припряно. — Виждаш колко е просто. Няма да има втори път.

— Това последната ти дума ли е?

— Да.

— В такъв случай чуй и моята. Оставаш тук, до новия изгрев.

Тя го съзерцава известно време, като си представяше всички усложнения, които щеше да породи това. А после извика:

— Ти не си слушал нищичко от онова, което ти казах, нали?

— Напротив, слушах много внимателно, но чух единствено гласа на страха ти.

— Е, в такъв случай, чуй ме добре, Фалон Ван’иър — започна с нарастваща паника Шанел, — ако ме докоснеш отново, ще се разкрещя с всичка сила. И само след минути тук ще бъде пълно с воини.

Разбира се, нямаше да го направи. Не искаше смъртта на този твърдоглав човек; единственото й желание бе да я пусне. Той обаче не действаше разумно. Трябваше да разбере, че не може да я задържи против волята й. Нима бе забравил къде се намираше и какви закони действаха тук?

— Ако се налага да се бия за теб, жено, ще се бия.

Това вече я вбеси.

— Защо не се държиш по-цивилизовано. Почти съжалих, че не си воин, макар точно това да е типът мъже, които не желая. Но те поне не се бият заради жени, освен ако не се налага да ги защитават… И за какво, по дяволите, се смееш?

— Ама и ти имаш един характер!

Просто нямаше как да не се вторачи отново в него. Характерът й го забавляваше? Нима дори гневът нямаше да й помогне?

Шанел си пое дълбоко въздух и реши да опита със спокойствие и разумни доводи.

— Виж, Фалон, ти се позабавлява. Защо не оставиш всичко да свърши дотук?

— Нима мислиш, че изпадналото ти в безсъзнание тяло ми достави удоволствие?

— Не?

— Не.

Сега вече той звучеше обидено. Отговорът му я ужаси. Беше си мислила, че бушуващите в него емоции са стихнали. Но той я бе мамил с привидното си спокойствие. Цялата тази страст се спотайваше все още в него и само чакаше удобния момент да я довърши.

— Добре, значи е било пълен провал и за двама ни. — Сама долови тревогата в гласа си, но просто не можеше да я прикрие. — Съжалявам, Фалон, но не желая да преживея това отново… Не и с теб.

Думите й не го смутиха.

— Ти призна, че си ме желала. Когато страховете ти си отидат, ще ме пожелаеш отново. Тогава ще се погрижим първото ти сливане с мъж да завърши както трябва.

— Не… няма! Няма да направим такова нещо! Няма да го направя! И за всеки случай, ако все още не ти е станало ясно, заявявам, че не желая да правя повече секс с теб и точка по този въпрос. Чакат ме. Тръгвам си.

— Опитай.

Отново усети в тона му предупреждението „не си прави труда“. И го казваше с такова спокойствие, без да си дава сметка за лавината от проблеми, която щеше да се изсипе върху главата му, ако Шанел не се прибереше до края на деня в бащината си шатра. Единственото, което трябваше да направи майка й, бе да се приближи до своето съоръжение-свръзка и да попита Марта къде е дъщеря й. Марта… Звезди, как можа да забрави!

Младата жена се наведе, вдигна колана с прикрепената към него свръзка с компютъра и преди Фалон да се бе сетил да я спре, натисна бутона за активиране на гласа.

— Марта, нужна ми е помощ!

Дочу се обиден глас:

— А, значи вече станах удобна, така ли?

— Остави сръдните, Марта. След това можеш да ми натякваш колкото си искаш. Моля те, направи нещо!

Щом изрече последната дума, се наложи да се извие, за да се изплъзне от протегналата се към нея ръка. Беше говорила на кистрански, но не бе изключено той да го разбира. Със сигурност обаче бе чул гласа на Марта и очевидно това не го бе изпълнило с възторг. Ситуацията обаче бе развеселила компютъра, тъй като бе започнал да се смее.

— Както изглежда воините не са единствените твърдоглавци тук — измърка предизвикателно тя на Шака’ански, така че Фалон да я разбере.

— Не го ядосвай! — скара й се Шанел.

— Но мъжете са толкова забавни, когато се…

— Марта, моля те!

Все още се налагаше да се изплъзва от ръцете на Ван’иър.

— О, добре! Внимавайте, господин Ван’иър. Аз съм компютър тип Мок II. Ако не сте чували за мен…

— Познавам компютрите — изръмжа младият мъж.

Марта направи съвършено подобие на въздишка.

— А аз си мислех, че ще мога да се изфукам.

— Изключи я, жено!

Тя поклати бавно глава. Знаеше, че е ядосан. Не беше обаче сигурна дали е наясно на какво е способен един Мок II, особено пък такъв, който контролира сам цял космически кораб. Почти съжаляваше заради неприятностите, които му предстояха… Почти.

— Изключването на гласа на Марта няма да я накара да си отиде, Фалон. Тя беше с мен през цялото време, тъй като е разположена в един транспортен Роувър. Това означава, че е в състояние да чува и мен, и всеки край мен. Тя държи под око всичките ни движения, независимо дали свръзката е включена, или изключена.

— И тя е чула…?

— Всичко, големи човече — намеси си компютърът и се заля отново в смях. — И трябва да призная, че бях впечатлена, тъй като само воините са известни с подобен варварски стремеж към господство. Ти не си споменавал досега, но съм любопитна да разбера откъде си, тъй като според мен би трябвало да си тукашен, или Шака’ариец.

Вестта, че страстната им сцена е била наблюдавана, очевидно не смути ни най-малко Ван’иър. Колкото до Шанел, тя бе останала с впечатлението, че Марта й е дала поне за малко правото на личен живот особено след като не бе трансферирана от палатката на Фалон още първия път, когато го бе поискала. Затова сега бузите й пламнаха, но това не й попречи да чуе умозаключението, до което бе достигнал компютърът.

Не можеше да си обясни как не се бе сетила досега, тъй като Шака’арци бяха идвали и преди да видят своята планета-майка. Тедра все така ги презираше заради това, което бяха сторили преди доста години и винаги бе карала Марта да ги подслушва. Шака’арските воини бяха изключително едри и силни мъже… и можеха да имат черни коси и сини очи.

Шанел бе ужасена; знаеше, че майка й ще побеснее, като разбере, че се е отдала на Шака’арец. Та те бяха робовладелци! Звездици! И то от най-лошите! Там нямаше изобщо свободни жени!

Насочи обвиняващо кехлибарените си очи към мъжа и попита:

— Марта е права, нали? Ти си от Ша-Ка’ар.

— Жено, никога не съм и чувал за такова място.

— Марта?

— Не лъже. Но не разбирам защо се разстройваш. Трябваше да уточниш това, преди да се забъркаш с посетител.

Шанел изпита такова облекчение, че се задоволи само да въздъхне и да отговори:

— Струва ми се, че те помолих да оставиш лекциите за по-късно.

— Молбите не винаги…

— Добре, Марта. Нека се придържаме към най-належащото в момента, а именно — как да се измъкна оттук.

Компютърът успя да въздъхне на свой ред.

— Щом настояваш. Така стават нещата, господин Ван’иър. Шани пропусна най-интересното. Подобно на повечето транспортни Роувъри, нашият космически кораб също е снабден с молекулярен Трансфер. Запознат ли сте с трансферирането? Или ви е нужна демонстрация?

Младият мъж помълча малко, вероятно защото гласът на Марта бе прозвучал прекалено самодоволно и той започваше да разбира какво предстоеше да се случи.

— Чувал съм за трансферирането — изрече най-сетне през зъби.

— Е, това ще ни спести време — измърка Марта. — А аз даже ще ти покажа моята „нека да бъдем справедливи“ програма и ще оставя избора на теб, а той се състои в това или да пуснеш Шани да си тръгне оттук, или теб да трансферирам другаде. И тъй като това „другаде“ ще бъде по мое усмотрение, най-вероятно ще се озовеш на някое място на стотина мили от най-близкото средство за комуникация. Решавай.

Шанел изливаше тревогите си върху своята долна устна, а Фалон я съзерцаваше и решаваше. Всъщност нямаше какво да решава. Програмата на Марта „нека да бъдем справедливи“ изобщо нямаше справедливост.

— Бих предпочел да остане, но ако реши, може да си върви.

Изглеждаше по-скоро победен, но продължаваше да я съзерцава с прекрасните си небесносини очи.

Затова не беше чудно, че тя се поколеба за момент. Никой досега не й бе въздействал по такъв начин. Дори направи стъпка към него, но викът на Марта я спря:

— Спри! Не те измъкнах от тази каша, за да скочиш отново в нея. Този човек кипи от гняв, макар и да не си личи. Стой по-далеч от него, по дяволите!

— Компютърът е много проницателен — заяви криво Фалон.

— Не, просто отчита емоционалното ти състояние — отвърна Шанел, докато се придвижваше бавно към изхода. Но това „кипи от гняв“ не й даваше мира. — Не се ядосвай, Фалон, моля те. Знаеш, че нямаше право да ме държиш тук.

— Нямаше да те държа дълго…

— Знам… само докато се слеем отново. Но аз щях да се съпротивлявам и ти щеше да ми причиниш още по-голяма болка.

— Не!

— Губиш си времето, Шани — намеси се нетактично Марта.

— Вземам си довиждане, Марта — сопна й се младата жена. — Имаш ли нещо против?

— По дяволите, да, имам, но ти пак ще направиш каквото си искаш. Твърдоглавка!

Шанел се взря в компютърното съоръжение, но оттам не се чу повече звук. Когато погледна отново към Ван’иър, видя, че й се усмихва.

— Сега вече наистина го държиш под контрол, нали?

Не се наложи да я пита за какво говори.

— Ти искаше доказателства. Вече ги имаш.

— Но без гаранции. Съжалявам, Фалон, но няма да поема отново подобен риск. Искам обаче да знаеш колко много съжалявам, че не излезе нищо. Повече, отколкото предполагаш. Ти беше… Си… В теб наистина има нещо. — Беше устояла доста време на изкушението, но сега си позволи да го огледа за последен път. И да изпъшка: — О, Звезди! Довиждане, Фалон.

— Шани?

Нямаше да спре, ако не бе използвал името й за първи път. Но не се обърна. Остана с гръб към него.

— Знай, че ако съществува начин да те имам, ще го открия… А после ще унищожа компютъра ти.

Младата жена продължи пътя си, благодарна на Звездите, че Фалон не знаеше коя е.