Синеокият варварин

Глава 16

Фалон се вмъкна тихо в стаята и затвори вратата към коридора. Вътре се стелеше приглушена светлина. Леглото бе единственото, което го интересуваше и той помнеше много добре къде се намира. Приближи се безшумно и вече бе преполовил разстоянието, когато забеляза, че в него не лежеше само едно тяло. Второто не бе човешко! Насреща му в мрака проблеснаха котешки очи. Последва мъркане, което вероятно се чуваше дори навън, в коридора. То обаче не събуди Шанел, която сигурно бе свикнала с този звук.

Но младият мъж не беше. Той застина насред стаята. Не можеше да реши дали иска да се сгуши до един възрастен фембеър. Звярът обаче мъркаше и очевидно бе опитомен. Фалон тръгна отново към леглото.

Този път го възпря глас.

— Кога смяташ да кажеш нещо, Корт? Може би след като легне в леглото с нея?

— Чаках теб, Марта. — Вторият глас идваше от противоположната посока. — Воините не се плашат от мен дори след като им покажа какво мога. Затова пък ти…

— Предполагам, че си прав — отвърна с въздишка компютърът, а след това додаде самодоволно: — Помниш ли ме, големи човече?

— Невъзможно би било да те забравя — отговори сподавено Фалон, като търсеше с поглед андроида. Видя го да седи на един стол край свода за балкона. — Но този път намесата ти не е нужна, компютре. Аз искам само да говоря с Шанел.

— Чуйте го, моля ви — изсмя се Марта. — Така ли го наричат вече?

— В името на Звездите, Марта — обади се сънено от леглото младата жена. — Все пак опитвам да поспя.

— Съжалявам, но може би ще е по-добре да се събудиш. Имаш посетител… който не е посетител.

Играта на думи бе последвана от смях.

Ван’иър отдели поглед от Корт, за да го отмести към леглото в същия момент, в който Шанел се надигна и седна.

— Фалон?

Произнесе името му, преди да го бе видяла. Това отне цялото му раздразнение от нейните машинарии.

— Нужно ли беше да се обграждаш с телохранители?

— Майка ми реши така и както разбирам, е имало защо. Нямаш право да идваш тук, Фалон, особено посред нощ.

— Не можах да заспя. Искам само да поговорим, Шанел.

— Ако повярваш на това, Шани…

— Марта, мога да мисля и сама, благодаря — сопна се младата жена, прескочи фембеъра и седна на ръба на леглото. — Корт, малко повечко светлина няма да бъде излишна.

Андроидът донесе някаква кутия от гаалски камък, в резултат на което стаята блесна. Фалон разочаровано видя, че тялото на Шанел е скрито цялото в някакво спално облекло, което включваше дори и широки браки. Но с разпуснатите си в безпорядък златни коси тя отново го изпълни с желание и той откри, че не може да бъде, в едно помещение с нея, без да изпита нужда да се слеят.

— Нямам какво да ти кажа, Фалон Ван’иър. Нито пък ти би могъл да кажеш нещо, което да промени факта, че си воин, а ти знаеше, че не искам воин, какъвто и да е той. Ти ме измами, като не ми каза кой си.

— Ти не направи ли същото?

При това напомняне бузите й поруменяха и тя сведе очи.

— Щях да ти кажа коя съм, преди да си тръгна… ако нещата бяха протекли другояче. Но тъй като не оправдаха надеждите ми, нямаше смисъл да го правя.

— След като си имала намерение да ми кажеш, значи си била съгласна да те поискам от баща ти?

— Фалон, това вече няма значение.

— За мене има, жено — възкликна буйно младият мъж. — Което означава, че не си ме била избрала само за първия си път. Избрала си ме за твой другар в живота.

Думите му бяха самата истина. Отново я връхлетя разочарованието, което бе изпитала и по-рано същия ден при мисълта, че това нямаше да стане. А още щом го бе зърнала, я бяха обзели такива надежди. Защо му трябваше да разрушава всичко, като я нарани, а после да го погребе завинаги; оказа се, че е воин и дори още по-лошо, безкрайно по-лошо — че е воин-робовладелец.

Щом си спомни това, младата жена усети как разочарованието й се измества от гняв. Той се разгоря изненадващо бързо и я накара да се изправи и да тръгне към онзи, който го бе причинил. Този път не бягаше от сблъсъка, а го предизвикваше и бе толкова ядосана, че даже не си даваше сметка за това.

Спря пред него. Кехлибарените й очи искряха, цялото й тяло бе настръхнало от ярост.

— Какво значение има, че съм се надявала на нещо повече, на нещо постоянно, когато всичко, което ти си искал, е да ме направиш робиня? Робиня! Собственост без никакви права! — В този момент нуждата да го удари стана непреодолима и Шанел стовари и двата си юмрука в гърдите му. — Как можа, Фалон?

Той не направи опит да предотврати нападението. Изобщо не помръдна. Отвратена, тя си даде сметка, че никак не го е наранила, затова пък ръцете й запулсираха от болка. И тогава внезапно осъзна какво всъщност бе сторила. Ужасена, отстъпи назад.

Ван’иър забеляза само промяната в реакцията й.

— Какво има?

Ако не знаеше…

— Нищо.

Той сграбчи ръцете й и започна да масажира натъртените й длани.

— Ако опиташ отново да правиш така, жено, ще трябва да приложа подобаващо наказание.

Шанел издърпа длани и го изгледа негодуващо.

— Вече чух какво представлява твоята идея за подобаващо наказание. Но няма да ти позволя да правиш такова нещо… не и с мен. И защо ще го правиш? Дори да заявиш, че съм ти причинила болка, няма да го повярвам.

— Ти причини болка на себе си. А такова нещо няма да допусна.

Младата жена го изгледа невярващо.

— Но затова пък ще ме напляскаш, нали? Мислиш ли, че няма да ме боли?

— Малко неудобство, благодарение на което се предотвратява нещо по-лошо. Би ми било много мъчно да го направя, но щом се налага да ти бъде даден урок…

— О, млъкни!

Тук Марта се изсмя и отбеляза:

— Звезди, тяхната логика наистина ми допада.

Шанел погледна към свръзката с компютъра. В момента обаче бе прекалено ядосана на Фалон, за да се разправя с Марта, затова насочи отново към него присвитите си очи. Той също гледаше смръщено към компютърната свръзка, чието местоположение най-сетне бе открил.

Младата жена обаче привлече отново вниманието му към себе си, като заговори разпалено:

— Забрави ли, че баща ми е воин? Както и брат ми. Вече са ме научили какво трябва и какво не трябва да правя. Знам много добре, че не трябва никога да се опитвам да нараня някой воин, тъй като воините могат да бъдат наранявани само от други воини. Ето защо хвърлям разни неща по брат си, когато ме вбеси. Но ти… Изглежда изгубвам ума си, когато стане дума за теб, затова ти дължа извинение за удара. Можеш да бъдеш сигурен, че вече няма да се повтори, тъй като просто няма да има възможност. Няма да те видя повече, твърдо съм го решила. А сега можеш да си вървиш, Фалон. Говорихме повече, отколкото…

— Ти говори. Сега ми дай възможност и аз да кажа, каквото мисля. Да, наистина щях да те купя, ако това бе единственият начин да те имам, а тъй като мислех, че си посетителка, това действително бе единственият начин. Но ти нямаше да страдаш като моя робиня, Шанел. При мен щеше да намериш само удоволствие и щастие.

— Не си вярваш, нали?

— На нищо не вярвам повече. Но сега съм още по-щастлив, тъй като разбрах, че можеш да станеш майка на децата ми. Щях да направя така, че да бъдеш моя, по какъвто и да е начин, тъй като желанието ми да те имам се превърна в нужда и ти си ми необходима. Единственото, за което мисля, е мигът, в който ще станеш моя.

Искаше й се тези думи да не й действат. Не трябваше да й действат, след всичко, което знаеше за него. Но фактът, че я желае толкова силно, бе изключително силен стимулант за собствените й сетива. Поне да не беше толкова неустоим; а то — само един поглед бе достатъчен да я развълнува. И сега на всичкото отгоре й казваше, че му е нужна… Звезди, това бе почти толкова хубаво, както ако й се обяснеше в любов.

Гласът на Марта прекъсна мислите й.

— Надявам се това мълчание не означава, че си се замислила над предложението му, Шани.

Фалон обаче не й даде възможност да отговори, а продължи дрезгаво:

— Изключи компютъра и отпрати андроида, керима. Слей се с мен още сега и вземи без страх това, което ти се полага. Аз няма да правя нищо друго, освен да следвам теб. Даже няма да те докосвам.

Да го има отново и то без страх? Дори само тази мисъл бе достатъчна да накара сърцето й да се разтупти. Но си наложи да се овладее. Вече не ставаше дума само за страха й от неговата липса на самоконтрол и от неговата сила. Ставаше дума за нещо много повече, дяволски повече, защото вече знаеше, че той е воин, и то воин-робовладелец.

Тъй като тя не отговори нищо прекалено дълго, той продължи:

— Можеш дори да ми вържеш ръцете, ако това ще те успокои.

Шанел изпръхтя..

— Преди може би щеше да свърши работа, воине, но не и сега. Благодаря, но не мога да приема.

— Браво, момичето ми — изписка Марта. — Тук не разполагаш с нищо за връзване, което той да не може да скъса с мощните си бицепси, И воинът го знае много добре, иначе нямаше да прави подобно предложение.

Марта, разбира се, имаше право, но Шанел вече бе достигнала сама до този извод. И бе вбесена на себе си, че все още чувстваше нещо към Фалон. Знаеше, че не трябва да остава отново насаме с него. И вече бе наясно защо.

— Аз мога да го държа — обади се ненадейно Корт.

Младата жена изпъшка.

Марта изрази много по-шумно неудоволствието си, като изпръхтя и заяви, без много-много да се церемони:

— Воинът иска да се махнеш, празноглавко, не да участваш. И сега не е моментът да…

Шанел затвори за секунда очи от страх; знаеше, че компютърът щеше да разгневи още повече Ван’иър. А на него му беше необходима точно една секунда, за да направи крачката, която го отделяше от масата, и да смаже под юмрука си свръзката.

Този звук накара Шанел да отвори ужасено очи; беше разбрала какво е направил още преди да го види. Инстинктивно се спусна към него, преметна ръце около врата му и се вкопчи здраво в тялото му.

— Марта, недей… моля ти се! — изпищя отчаяно младата жена. — Знаеш, че майка ми има много от тези съоръжения-свръзки; значи нищо не се е случило.

— Все още — додаде заплашително Ван’иър. — Къде е сърцето й, жено? Какво трябва да направя, за да я унищожа?

Шанел изпъшка отново и го стисна още по-здраво за врата. Страхът, който в момента бе впил пръстите си в нея, бе нещо ново и непознато. Знаеше само, че трябва да го накара да разбере, преди Марта да изгуби търпение и да го трансферира, така че да не го види никога повече.

— Не можеш да направиш това с Марта, Фалон. Тя принадлежи на майка ми. И освен това е най-добрата й приятелка. Ако с нея се случи нещо, майка ми ще бъде съсипана. Не бих могла да ти го простя. Баща ми също няма да ти го прости, а майка ми ще се опита да те убие. И за какво? Защото те е ядосала? Марта ядосва всички, рано или късно. Тя просто си е такава.

— Значи тя е поредната машинария, от която не мога да се отърва, защото ще те разстроя?

Вече не звучеше много ядосано и когато бузата му се докосна до нейната, тя разбра причината. Беше се притиснала силно в него и очевидно той ценеше високо този факт. Но не я прегръщаше. Искаше да докаже, че обещанието му да не я докосва е напълно сериозно. Тя обаче го докосваше и цялото й тяло тръпнеше от неустоимо сексуално желание. Дяволите да го вземат! Как бе възможно да продължава да й въздейства по този начин, след като мразеше всичко, свързано с него? Привличането обаче изобщо не бе намаляло. Но този път нямаше да му се подчини.

Отдели се от него и го изгледа с, както се надяваше, непроницаемо изражение. Затова пък неговото бе повече от красноречиво. Той наистина я желаеше. Светлосините му очи блестяха от страст. Заля я нова вълна на желание, още по-силна от предишната, толкова мощна, че не бе способна да мисли за нищо друго.

Преди да е направила нещо глупаво, водена от плътските изкушения, аудиовизуалната конзола в ъгъла се раззвъня. Шанел се обърна към нея и даде разрешение да говори; макар да знаеше кой се обажда, беше благодарна, тъй като това я спасяваше от самата нея.

Гласът на Марта прогърмя.

— Кажи ми поне една причина да не го запокитя насред стадо диви фембеъри.

Младата жена искаше да се отърве от Фалон, но не желаеше смъртта му. Тази мисъл я развълнува толкова, че успя само да промърмори:

— Защото… защото… просто така.

— Е, не можем ли да бъдем малко по-конкретни?

— Просто забрави, Марта! Фалон си тръгва веднага…

— Дяволски си права. На минутата.

— Не! — изпищя младата жена и се обърна. Трансферирането обаче ставаше за части от секундата и него вече го нямаше. — Къде го изпрати?

— Успокой се, момичето ми. Той вече е в стаята си, където трябваше да го върна още преди да те бе събудил.

Шанел впи вбесено поглед в конзолата; ужасът, който бе изживяла току-що, се преобразуваше в гняв.

— Не трябваше да си доказваш силата, дяволите да го вземат! Можеше да го оставиш на мира. Веднъж и аз да контролирам положението, а ти го предизвика. Защо?

Ако компютърът можеше да свие рамене с абсолютно безразличие, несъмнено щеше да го направи.

— Просто си вършех работата.

Невъзможно бе да се спори с Мок II, затова младата жена предпочете да излее гнева си другаде и се обърна.

— А как стана така, че ти просто си седя там през цялото време, Корт? Не ме ли чу, като му казах да си тръгне? Не трябваше ли да направиш поне някакво усилие да му помогнеш да го изпълни?

— Първо трябваше да понесе яростта ти, Шани, тъй като именно той я бе предизвикал. А след като му се накара, не те чух повече да му казваш да си върви. Нито пък той те е докосвал, освен за да облекчи болката ти. Ти го докосваше.

— Откога започна да анализираш ситуациите, преди да действаш? — изпъшка в отговор тя, вече не толкова разгорещено.

— Ами, Марта ми обясни, че понякога „не“-то в устата на жена, която си е изгубила ума по някого, не означава „не“.

— Марта!

— Добре де. Той ми задаваше толкова много въпроси; какво трябваше да му отговоря аз? Че мразиш този воин, след като буквално се задъхваш всеки път, когато го видиш? А освен това ти не искаш Корт да се разправя с него. Гордостта на твоя Фалон може да не го изтърпи. Много по-добре е да му се даде урок чрез нещо, срещу което е безсилен.

На Шанел не й стана много приятно, когато се оказа, че привидната лудост на Марта всъщност е истинска мъдрост.

— Лягам си. Дори не ми се мисли колко ще бъде ядосан този воин при следващото ни виждане, нито пък желая да си спомням повече колко полезни ми бяхте и двамата. Може би трябваше да върнеш Фалон в стаята му, преди да ме бе събудил, тъй като сега ще имам още една причина да се притеснявам.

— Е, не очакващ да бъда винаги безпогрешна, нали?

При тези думи младата жена за малко не се задави.