Синеокият варварин

Глава 37

Приветствията c „добре дошли“ започнаха в мига, в който пристъпиха трапезарията. Празнотата, на която бяха станали свидетели само няколко часа по-рано, сега бе изместена от истинско стълпотворение. Масите се огъваха под тежестта на блюдата. А шумът бе невероятен. Това бе поредната разлика с резервираните кан-ис-трански воини, които рядко повишаваха глас.

Шанел научи, че подобни сборища са ежедневие. Ка’ал беше достатъчно голям, за да има нужда от нещо като постоянна армия, но без много строг режим и дисциплина.

Някои от воините бяха с тъмночервени, други — с тъмнокафяви, но повечето с черни коси. А кожата на всички бе с цвят на тъмен бронз, също като на Фалон, свидетелство за по-горещия климат в тази част на полукълбото. Затова пък освободените роби се отличаваха с бялата си като слонова кост кожа.

Шанел обаче нямаше търпение да се запознае със сестрата на Фалон, дори и само за да види как е облечена. Всъщност това бе единствената причина да очаква с нетърпение срещата сега, след като вече знаеше, че е малко вероятно да бъде приятна. Но ако Аурелет не я харесваше, щеше да си наложи да го преглътне. Не можеше да обвинява бедната жена за омразата й към всички посетители.

Аурелет Кий-Дар обаче се оказа наистина изумителна изненада, която определено можеше да й бъде спестена поне през първия ден от пребиваването й в Ка’ал.

Въпросната дама влезе в трапезарията заедно със своя съпруг, Диймън; двамата се държаха за ръце и се усмихваха, очевидно доволни, че са отново заедно. Аурелет все още сияеше, когато забеляза брат си и се спусна да го приветства със сестринска преданост.

— Диймън ми каза, че си си взел другарка в живота, Фалон, но шегаджията му с шегаджия не пожела да ми открие нищо повече, освен че била прекрасна. И наистина е прекрасна — допълни тя, като се обърна към Шанел, и се усмихна приветствено.

Шанел не бе очаквала това. Сестрата на Фалон имаше неговите цветове — същата черна коса, същите светлосини очи. Беше десетина сантиметра по-ниска от Шанел, но почти не се забелязваше, толкова гордо бе изправила гръбнак. Носеше браки от бяла заалова кожа, очевидно направени специално за нея, тъй като обгръщаха краката й така, сякаш бяха излети по тях. Зелените й ботуши бяха в тон със зелената пелерина, цвета на Диймън, а прозрачната бяла риза с широки ръкави и дълбоко изрязано деколте, бе пъхната в браките. И ако панталоните не бяха достатъчен шок за Шанел, коланът определено бе особено при положение, че на него висеше истински, почти еднометров меч.

Браките можеха да се носят единствено от воините и бяха забранени за кан-ис-транките. Както и употребата на каквото и да било оръжие. Аурелет носеше и двете. И явно това беше позволено. Очевидно на ба-хар-анките се даваше много по-голяма свобода, отколкото бе предполагала. За щастие!

Нямаше време обаче да помечтае какво би означавала за нея самата тази свобода, тъй като Фалон побърза да пусне бомбата си.

— Аурелет, бих искал да се запознаеш с Шанел от дома Ли-Сан-Тер.

Сестра му замръзна.

— Да не искаш да кажеш, че това е толкова разпространено име в онази страна, Фалон?

— Не.

— Значи е роднина на Далден?

— Негова сестра.

Аурелет пребледня.

— Не — промълви тя, но бързо повиши глас. — Не ми казвай, че си се обвързал с дъщерята на онази кучка, която доведе посетителите тук. Кажи, че не е вярно, Фалон!

— Вижте, нека… — започна Шанел, но те не й обърнаха внимание.

— Вече е сторено, Аурелет — отвърна Ван’иър. — И не може да се промени само защото ти си против. Тя е моя другарка в живота и към нея трябва да се отнасяш…

— Сякаш бе малко, че онзи другият дойде — прекъсна го вбесено тя. — Но той поне си тръгна. А тази тук ли ще я държиш? Няма да го допусна!

Фалон започваше да показва признаци на известно нетърпение, но не и на истински гняв.

— Нямаш думата по този въпрос.

— Така ли? Ако тя остане в този дом ще я предизвикам!

— За Дрода, няма… да направиш… такова нещо! — изрева младият мъж. — Осмеляваш се да ми диктуваш какво да правя, сестро! Да ми даваш ултиматуми! Моята другарка в живота ще бъде там, където съм и аз!

— В такъв случай я предизвиквам тук и сега! — извика с не по-малка сила Аурелет.

Мълчанието, което последва, бе ужасяващо. Спречкването бе привлякло вниманието на всички присъстващи. Човек не виждаше всеки ден воин, при това шодан, почервенял като рак от гняв. Нито пък жена, застанала пред един така вбесен воин, да го предизвиква. Шанел поне никога не бе и сънувала подобно нещо.

Тя самата бе смъртнобледа. Не обичаше подобни конфронтации. И сега, като се замисляше, стигаше до извода, че тези ба-хар-анци… ами да, бяха прекалено емоционални и владееха зле чувствата си. Освен това за първи път виждаше своя другар в живота истински ядосан и това изобщо не й допадаше. Предпочиташе да не знае, че е възможно да се разгневи до такава степен.

Но очевидно грешеше като смяташе, че той не владее гнева си. Очевидно го владееше достатъчно, за да заяви, не така гръмко, но не по-малко заплашително:

— Забранявам го!

Аурелет също сниши значително глас, но не за да отстъпи. Напротив, имаше триумфиращ вид.

— Не можеш, братко. Предизвикателството е направено.

— Забранявам на моята жена да го приеме.

Сините очи на Аурелет се разшириха.

— Ще я оставиш да посрами дома ни?

— Не може да го посрами, след като нейният другар в живота не й е оставил избор. А тя ще ми се подчини. Ти обаче посрами тази къща като пожела да се биеш срещу член на собственото си семейство.

— Никога няма да приема една посетителка-мелез за член на семейството! По-скоро бих…

— Диймън, отведи жена си! Да не я виждам, преди да съм поискал правото да я накажа аз вместо теб!

Аурелет не си тръгна покорно. Наложи се Диймън да я отнесе на ръце от трапезарията, а проклятията й се чуваха още дълго.

Шанел изпита облекчение, че сцената бе приключила, но подобна враждебност я бе разтърсила силно. Никой никога досега не я бе мразил, с изключение може би на Лейнар. Но кой би могъл да каже какво всъщност изпитваше онази странна съндърка? При Аурелет обаче нямаше никакво съмнение — тя наистина я мразеше.

Когато положението в голямото помещение се нормализира отново, младата жена реши, че вече може да каже нещо, но така и не разбра кое я подтикна да попита:

— Фалон, непрекъснато ли си правите подобни семейни кавгички?

— Съжалявам. Приятно ми е, че си в състояние да се шегуваш по този повод, но наистина много съжалявам.

И тогава осъзна още една разлика между кан-ис-транци и ба-хар-анци. Вторите нямаха задръжки да се прегръщат на публично място.

— Може би все пак трябваше да ме оставиш да приема предизвикателството й и да сложим край. Нямаше да отнеме много време, а след това тя може би щеше да се откаже от обидите.

В отговор на последните й думи Ван’иър я стисна така, че тя хлъцна. Страстта в гласа му за малко не я накара да хлъцне втори път.

— Не говори глупости, жено. Сестра ми е ненадмината с меча. Никой в Ка’ал не може да се мери с нея.

— Звезди, какво е било в такъв случай намерението й? Да ме унижи?

Фалон се приведе напред и се намръщи.

— За убийство ли говориш?

— О, хайде, тя е жена — смъмри го Шанел. — А и при повечето предизвикателства не се води борба на живот и смърт, тъй като загубата на предизвикателство доставя по-голяма задоволство.

— За един воин може би, но Аурелет вече е убивала. В себе си таи прекалено много омраза…

— Е, в такъв случай май трябва да ти благодаря, че ми забрани да приема предизвикателството.

— Точно така — отвърна криво Фалон.

— Колко воини вече е победила?

— Нито един.

— Но ти каза, че била най-добрата в Ка’ал.

— Най-добрата сред жените. Нашите жени не предизвикват воини, тъй като не могат и да се надяват на победа.

— Защо тогава изобщо им позволявате да използват мечове?

— От време на време ни нападат мал-никийците от север.

— Нека отгатна. Мал-никийците не са особено сръчни е меча?

— Точно така.

— Аха, и в такъв случай една жена може да се защити успешно.

— Да, при това жените се обучават на различен стил на бой. Той им дава предимство пред воините.

— Но шансът не е особено голям, когато става дума за ба-хар-анските воини?

— Не.

— В такъв случай може би трябва да знаеш, че аз се бия като…

— Жено, не искам да слушам повече за приемане на предизвикателството. Ако искаш да се биеш, бий се с мен. Само тогава мога да бъда сигурен, че няма да пострадаш.

— О, колко оригинално! Ще приема предложението, когато навърша сто и четири години, нито ден по-рано. — А сега кажи можем ли да похапнем и да не бъдем повече в центъра на вниманието или имаш намерение да ме умориш от глад?