Синеокият варварин

Глава 43

Шанел бе доволна, че Фалон се бе съгласил да приеме родителите й за няколко дена. Баща й бе отказал да останат по-дълго, тъй като той самият очакваше пристигането на своите родители в Шака-Ра до една седмица. Дори Тедра не се оплака от това, тъй като обичаше родителите му, особено майка му, която бе заместила нейната собствена. Ако нещо предизвикваше недоволството на Тедра, то бе фактът, че Чадар и Халесте Ли-Сан-Тер никога не оставаха дълго в Шака-Ра. Чадар обаче бе Пазител на годините и това бе свързано с много пътуване из страната в търсене на важни събития, заслужаващи да бъдат записани в историята, а Халесте пътуваше с него.

Шанел се питаше дали нейният другар в живота щеше да й разреши да се прибере у дома поне за няколко часа, за да види баба си и дядо си по време на престоя им в Шака-Ра. След като бе получила разрешение Древан да започне да използва учебната конзола и да взема уроци по бой с меч, след като измоли любимият й фембеър да бъде трансфериран в дома на Фалон, бе стигнала до извода, че нямаше да й бъде отказано нищо, стига да го поиска точно днес. Нейният другар в живота несъмнено страдаше заради онова, което й бе причинил. Не от чувство за вина, тъй като вярваше, че е постъпил по най-справедливия начин, а от съжаление. И явно изпитваше нужда да се реваншира.

Младата жена с напредването на деня бе стигнала до извода, че наказанието й в крайна сметка не е чак толкова лошо. Сега вече усещаше само леко напрежение в задните си части и известно неудобство при сядане. Всъщност дори си бе заслужавало да го изпробва, за да разбере, че изтърпяването на наказание от ръцете на нейния воин съвсем не е ужасът, който бе очаквала. Във всеки случай вече знаеше, че може да живее спокойно с това, стига, разбира се, да го е заслужила. Но ако някой ден решеше, че е била наказана несправедливо, тогава щеше да се наложи да изпробва доколко е добра в кистранското поваляне.

През този ден изпита и друг вид неудобство. Преди да излезе да разгледа Ка’ал с Фалон, баща й я дръпна встрани. Видът му бе изключително сериозен и й напомни, че когато бе напуснала Шака’ан, всъщност не му се бе подчинила.

Но изпита голямо облекчение, тъй като той рече:

— Бях сигурен, че съм ти избрал подходящ другар в живота, способен, както да те закриля, така и да те направи щастлива. Да не би да съм сгрешил?

— Не — побърза да го увери Шанел. — Добър избор, татко.

— Но въпреки това не можах аз да те поверя на неговите грижи.

Младата жена сведе глава.

— Знам. Съжалявам… Но ме измъчваха толкова много у страхове, че нямах смелост да се изправя срещу тях.

— Погрижиха ли се за страховете ти?

— Да.

„За всички, без един.“ Последното обаче нямаше намерение да го казва на баща си.

— Много ми е приятно да го чуя. А непослушанието ти?

На върха на езика й бе да отвърне:

„Да, разбира се. Фалон не би пренебрегнал подобно нещо.“

Но се чу да отговаря:

— Не. Имаше намерение да го направи. Дори започна. Но не можа да го довърши. Каза, че не желаел съвместният ни живот да тръгне с подобно неприятно преживяване.

— Мъдър мъж.

Шанел вдигна изненадано поглед.

— Сериозно ли го казваш?

— Напълно. А сега, след като знам, че той ще те поправи, когато е необходимо, не се притеснявам дали ще се грижи както трябва за теб, защото виждам колко си го омаяла.

Младата жена се изчерви при напомнянето за тазсутрешното наказание.

— Не, изобщо не се притеснявай за това.

Чалън се засмя и я прегърна.

— Не се сърди на твоя другар в живота, когато изпълнява дълга си. По-добре се погрижи да не го затормозяваш прекалено често с изпълнението на този дълг.

Прекрасен съвет, който възнамеряваше да вземе присърце.

По-късно този ден майка й също пожела да й даде някои съвети.

— Сега, след като вече си напълно пораснала, Шани, не злоупотребявай с новооткрития си кураж. В някои случаи липсата на страх е добре дошла, но в други може да ти навлече ужасни последствия.

Шанел я съзерцаваше неразбиращо.

— Какъв кураж?

— Куражът, който те изправя срещу твоя другар в живота и то доста често, както чувам. Куражът, благодарение на който онази съндърска вещица си получи заслуженото…

— Брок ли ти разказа?

— Не, Марта. Тя беше много горда с теб.

— Марта ти е разказала? — повтори младата жена и се намръщи. — Искаш да кажеш, че Марта е била там? Ами тогава тя можеше… Марта! Ах, ти, гадно метално…

— По-спокойно, скъпа. Теб те намериха, не забравяй. И Марта вече не е можела да стори нищо друго, освен да следва естествения ход на нещата.

— Не става дума за това.

— Напротив, точно за това става дума. Марта обикновено знае кое е най-добро за теб, независимо какво е твоето собствено мнение в момента. Аз се убедих в това през годините. Тя позволи на баща ти да ме поиска и да ме направи своя, при положение че можеше да го предотврати: явно обаче вече е знаела, че именно той ми е нужен. Е, пак тя позволи на Фалон да те намери, тъй като разбираше, че трябва да се справиш колкото се може по-скоро със страховете.

— Е, какво, права ли бях? — измърка от талията на Тедра компютърът.

— О, я млъкни!

Вечерта в трапезарията се появи фембеърът на Шанел и накара всички воини да наскачат и да извадят мечовете си. Древан обаче бе очарован и с типична детска непредпазливост се приближи пръв до животното, за да го погали. Без да съзнава, по този начин заслужи възхищението на присъстващите.

— Обича да го чешат зад ушите — обясни Шанел.

Древан я погледна.

— Аз… помислих, че няма да говориш повече с мен.

— Защо? — попита изненадана младата жена.

Юношата имаше наистина нещастен вид.

— Аз извиках твоя другар в живота, когато отиде да се биеш с майка ми. Бях я виждал как се бие. А теб не. Опасявах се, че ще те нарани сериозно.

— Всичко е наред, Древан, разбирам те.

— Не е наред. По-късно всички чухме виковете ти.

Лицето на Шанел пламна.

— Е, не се изненадвам — опита да се пошегува тя. — Трябваше да ги чуеш от моето място. Не съм сигурна, но ми се струва, че си спуках тъпанчетата. — Момчето я изгледа смаяно и тя въздъхна. — Наистина, Древан, всичко е наред. Не трябваше да позволявам на майка ти да ме извади от равновесие. Фалон просто искаше да бъде сигурен, че следващия път ще помисля, преди да се захвана с подобно нещо. Убедена съм, че го е направил само за мое собствено добро. А след като вече не съм сърдита на него, защо ще се сърдя на теб?

— Честно?

— Абсолютно.

Юношата отвърна на усмивката й, преди да добави:

— Тогава ще ти кажа, че откакто се бихте, майка ми ме гледа много странно, сякаш не ме познава.

— Тя наистина не те познава, Древан, но може би нещо от онова, което й казах, е достигнало до съзнанието й. — А после попита предпазливо: — Би ли желал да те опознае? Тя ми дължи една загуба на предизвикателство и аз не се сещам за нищо по-добро, което да поискам от нея.

Момчето поклати глава.

— Не бих я задължил да прояви интерес, който не изпитва.

— Възможно е вече да го изпитва. Но по принцип си прав. В този случай принудата не би свършила кой знае каква работа. — Направи гримаса и добави: — Какво всъщност да поискам от нея. Доколкото се познавам, най-вероятно ще се задоволя с едно извинение.

— Ти си много по-милостива, отколкото щях да бъда аз — обади се зад тях Аурелет.

Шанел се обърна, вдигнала вежди.

— За някои хора е почти непосилно да се извинят.

— Това е вярно, но аз дойдох да кажа, че съжалявам. Майка ти ме увери, че си можела да ме нараниш сериозно. Освен това обеща да „избърше пода с мен“, ако някой ден „съм отворела отново лошата си уста“ срещу теб. Не съм сигурна какво точно означава това, но няма значение. Мога сама да си правя изводи от собствените грешки.

— Така ли?

Аурелет гледаше Древан, докато отговаряше:

— Да. Бих искала да поговоря със сина си, ако нямаш нищо против.

— Разбира се.

Не й убягна изненадата на момчето, когато чу тази жена да го нарича свой син. Не смееше да гадае какво би могло да излезе от новооткритото усещане на Аурелет за Древан. Вероятно нищо, но човек никога не можеше да знае предварително. Все пак децата бяха склонни да прощават много повече от възрастните.